Ларш Кеплер
Пясъчния човек (119)

118

Сутрин е и Юрек крачи по пътеката на кростренажора. Сага чува съвсем ясно тежкото му дишане. По телевизията дават мъж, който сам си изработва гумени топки. Пъстроцветни сфери се носят леко в чаши с вода.

Инстинктът й подсказва, че трябва да избягва всячески контактите с Юрек, но тя знае, че всеки проведен с него разговор увеличава шансовете на колегите й да открият Фелисия.

Мъжът от телевизора предупреждава зрителите да не използват твърде много блясък, защото той може да повлияе на способността на топките да подскачат.

Сага се приближава към Юрек. Той слиза от пътеката и галантно й отстъпва мястото си. Тя му благодари, качва се и започва да ходи. Юрек стои отстрани и я наблюдава. Краката й са все още уморени, ставите я болят. Опитва се да ускори, но започва да се задъхва.

— Да не би да са ти били „Халдол“? — пита внезапно той.

— Да. Още първия ден — отвръща тя.

— Кой, докторът ли?

— Да.

— Той ли ти свали гащите?

— Не знам. Първо ми би „Стесолид“.

— Неприлично ли се държа с теб?

Тя само свива рамене.

— Оттогава насам влизал ли е пак в стаята ти?

Точно в този момент в дневната стая се появява Берни. Насочва се директно към кростренажора. Счупеният му нос е покрит с бял лейкопласт. Едното му око е подпухнало и затворено. Поглежда към Сага и тихичко се покашля.

— Оттук нататък съм твой роб! Мътните го взели! Тук съм и ще те следвам до края на вечността! Като иконома на папата, докато смъртта ни раздели!

Изтрива потта от горната си устна и се олюлява.

— Ще изпълнявам всяка твоя…

— Седни на дивана! — прекъсва го Сага, без изобщо да го поглежда.

Той се оригва и преглъща няколко пъти.

— Ще лежа на пода и ще топля краката ти. Аз съм твое вярно куче! — промърморва и пада на колене. — Какво искаш да направя сега?

— Върви и седни на дивана! — повтаря Сага.

Тя крачи бавно на пътеката. Листата на палмата се люлеят. Берни пропълзява до нея, вдига глава, поглежда я в очите и продължава:

— Всичко, което кажеш! Ще ти се подчиня! Ако гърдите ти се изпотят, аз ще ги изтрия…

— Върви и седни на дивана — изрича безстрастно Юрек.

Берни моментално изпълзява до дивана и ляга на пода пред него. Сага е принудена да намали още повече скоростта на кростренажора. Налага си да не поглежда към люлеещия се най-долен лист на палмата и да не мисли за бръмбара, който е поставила там.

Юрек я наблюдава. Изтрива уста, а после прокарва ръка през късата си металносива коса.

— Можем да се измъкнем от тази болница заедно — изрича спокойно.

— Не знам дали искам — отговаря тя.

— Защо да не искаш?

— Нямам нищо навън, заради което си струва да изляза.

— Нищо, така ли? — повтаря тихо той. — Да, връщането никога не е решение. Но със сигурност има по-добри места от това тук.

— Както и по-лоши.

Той я поглежда искрено изненадан и се обръща с въздишка.

— Какво каза? — пита го тя.

— Нищо. Просто въздъхнах, защото си спомних, че познавам и по-лоши места — отговаря той и я поглежда невиждащо. — Въздухът беше пълен с жуженето на високоволтови електрически кабели. Пътищата бяха разровени от големи булдозери. И коловозите след тях бяха пълни с вода и червена глина до кръста. Но поне все още можех да отворя уста и да дишам.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Че понякога по-лошите места могат да се окажат за предпочитане пред по-добрите.

— За детството си ли говориш?

— Всъщност да.

Сага спира кростренажора и се отпуска уморено на дръжките. Бузите й са пламнали така, сякаш е пробягала десет километра.

Знае, че е длъжна да продължи този разговор, но без да издава нетърпението си, а просто да го остави да й разкрие още повече.

— Имаш ли си някое скривалище навън? — пита, без да го поглежда. — Или тепърва възнамеряваш да си намериш?

Веднага си дава сметка, че въпросите й са прекалено директни. Въпреки това си налага да го погледне право в очите.

— Мога да ти дам цял град, ако искаш — отговаря й съвсем сериозно той.

— Къде?

— Където си избереш.

Сага поклаща глава с усмивка. Внезапно си спомня за едно място, за което не е мислила от много години.

— Когато се сещам за други места — изрича, — преди всичко си представям къщата на дядо ми. Там имах люлка, закачена на едно дърво… Не знам защо, но обичам люлки и до ден-днешен.

— Не можеш ли да отидеш там?

— Не — отвръща с въздишка тя и слиза от пътеката.