Ларш Кеплер
Пясъчния човек (115)

114

С ръце на гърба, закопчани с белезници, Сусан Йелм е извлечена от двама униформени полицаи по бетонните стъпала. Тя пищи истерично и се опитва да се отскубне. Счупеният й лакът стърчи под странен ъгъл.

Сините светлини от полицейските коли и линейките превръщат снежния пейзаж наоколо в развълнувано море. Същински безмълвни призраци, съседите наблюдават представлението от почетно разстояние.

Сусан млъква едва когато зърва Юна и Елиот да излизат от гората. Юна носи на ръце по-малкото момиченце, Елиот води другото за ръка.

Сусан отваря широко очи и вдишва дълбоко от леденостудения въздух на зимната нощ. Юна оставя малкото момиченце на земята, за да отиде със сестра си при майка им. Трите остават за дълго прегърнати.

Майката нарежда успокоително:

— Вече всичко ще бъде наред! Всичко ще бъде наред, деца!

По-възрастна жена полицай се приближава до момичетата и се опитва да им обясни, че майка им ще бъде в полицията.

Парамедиците извеждат от мазето и бащата, но той е толкова отслабнал и немощен, че се налага да го поставят на носилка.

Полицаите повеждат Сусан Йелм през дълбокия сняг към паркираните на алеята коли. Юна Лина тръгва след тях. Слагат жената на задната седалка на една от колите и един от старшите офицери се свързва по телефона с прокурора.

— Първо трябва да я закарате в болницата — обажда се Юна, докато изтръсква снега от обувките си.

Приближава се към Сусан, която седи безмълвно в колата с лице към къщата, опитваща се да зърне дъщерите си.

— Защо направихте всичко това? — пита я Юна.

— Няма да разберете — отговаря тя. — Никой не би ме разбрал.

— Може би точно аз ще мога — отбелязва той. — Все пак аз съм човекът, арестувал Юрек Валтер преди тринайсет…

— Трябваше да го убиете! — прекъсва го тя и за пръв път го поглежда в очите.

— Как стигнахте дотук? — пита я той.

— Изобщо не трябваше да говоря с него — изрича през стиснати зъби тя. — Беше ни забранено, но изобщо не допусках, че… — Млъква и пак поглежда към къщата.

— Какво ви каза той?

— Той… поиска от мен да пусна едно писмо — прошепва тя.

— Писмо?

— За него има милион ограничения, забраняващи му какво ли не, така че нямах право, но аз… аз…

— Не можахте да го изпратите ли? Къде е сега писмото?

— Може би първо трябва да говоря с адвокат — промърморва Сусан Йелм.

— Писмото още ли е у вас? — пита повторно Юна.

— Не. Изгорих го — отговаря тя и извръща очи. По изтощеното й, покрито с мръсотия лице рукват сълзи.

— Какво пишеше в писмото? — продължава Юна.

— Преди да отговарям на каквито и да било въпроси, настоявам за адвокат! — отсича решително тя.

— Сусан, това е много важно! — не се предава Юна. — Сега ще отидете в болница, за да се погрижат за вас. Ще получите, разбира се, и адвокат, но първо трябва да знам на кого трябваше да бъде изпратено това писмо! Дайте ми някакво име или поне адрес!

— Не помня. Беше до някаква пощенска кутия.

— Къде?

— Не помня… Имаше някакво име — смотолевя тя, като клати глава.

Юна вижда как парамедиците носят по-голямата дъщеря на носилка. Тя изглежда уплашена и се опитва да се освободи от коланите, които я държат.

— Помните ли името на получателя? — обръща се Юна към майката.

— Не беше руско — прошепва тя. — Беше…

Момичето в линейката се паникьосва и започва да пищи.

— Елен! — изкрещява Сусан. — Тук съм, тук съм! — Опитва се да излезе от колата, но Юна я задържа на място. — Пусни ме! Остави ме на мира! — крещи тя.

Вратите на линейката хлопват и всичко отново потъва в тишина.

— Елен! — провиква се майката.

Линейката потегля.

Сусан Йелм извръща глава и затваря очи.