Ларш Кеплер
Пясъчния човек (151)

150

Пясъкът по стълбата хрущи под обувките на Юна Лина, докато се спуска надолу в мрака. След деветнайсет стъпала той се озовава в голяма бетонна стая. Лъчът на фенерчето проблясва по стените и тавана. В средата на стаята се вижда висок стол, а на една от стените — дъска от стиропор с няколко цветни кабарчета и празен джоб за документи.

Докато се оглежда, Юна си дава сметка, че се намира в един от множеството противоядрени бункери, построени в Швеция по време на Студената война.

Цари призрачна тишина.

Таванът на стаята леко се издига и точно под стълбата се вижда тежка стоманена врата. Това трябва да е!

Юна спуска предпазителя на пистолета си и го връща в кобура, за да освободи ръцете си. Стоманената врата е с дълги болтове, които се плъзгат в гнездата си при завъртане на колелото в центъра.

Инспекторът завърта това колело по посока, обратна на часовниковата стрелка. Със силен металически грохот тежките болтове се измъкват от местата си. Отварянето на металната врата с дебелина петнайсет сантиметра не е лесна задача.

Когато най-сетне я избутва, Юна насочва фенерчето си към вътрешността на убежището и вижда мръсен дюшек на пода, диван и стърчащо от стената кранче за вода.

Никаква жива душа.

В бункера вони на стара урина.

Юна връща лъча на фенерчето отново към дивана и предпазливо прави няколко крачки напред. Спира, заслушва се и приближава още малко.

Тя може би се крие.

Изведнъж се изпълва с усещането, че зад него има някой. Като нищо може да се окаже затворен в този бункер. Обръща се. Тъкмо навреме, защото вижда как вратата бавно се затваря. Огромните панти скърцат мъчително. Юна моментално се хвърля назад и пъхва фенерчето си в отвора.

Избутва вратата с рамо, пак вади пистолета си и влиза в тъмната стая.

Наоколо не се вижда никой. Пясъчния човек се е измъкнал изумително безшумно.

Странни светлинни форми заиграват пред очите на Юна, докато се опитва да различи нещо в сумрачното помещение. Фенерчето му вече свети изключително слабо и трудно успява да му покаже каквото и да било.

Единственото, което чува, са собствените му стъпки.

Поглежда към бетонните стълби, извеждащи в къщичката. Капакът все още е отворен. Юна тръсва фенерчето, но ефективността му не се подобрява.

Изведнъж се разнася някакъв особен звън. Юна затаява дъх, незнайно защо си мисли за порцеланови пръсти. И в същия момент усеща как някой притиска студен парцал към носа и устата му.

Извърта се и замахва с все сила, но не успява да уцели нищо и за миг губи равновесие.

Пак се обръща, насочил пистолета си напред. Дулото задира в бетонната стена. Човек обаче няма.

Юна отпуска задъхано гръб на стената и насочва мъжделивия лъч на фенерчето напред в мрака.

Тихият звън трябва да е дошъл от малките шишенца с приспивателно, когато Пясъчния човек ги е извадил, за да намокри парцала, с цел да го упои.

Чувства замайване. Отчаяно иска да излезе на чист въздух, за да проясни ума си, но си налага да остане там, където е.

В стаята цари пълна тишина. Тук наистина няма никой.

Юна изчаква още няколко секунди, а после се връща в капсулата. Движенията му са странно забавени, фокусът на очите му играе. Преди да влезе вътре, завърта колелото на вратата така, че болтовете да излязат и да не й позволят да се затвори.

Воден от слабия лъч на фенерчето, той отново тръгва напред. Стига до дивана и внимателно го избутва от стената. На пода зад него лежи изпосталяла жена.

— Фелисия? — прошепва. — Аз съм полицай. И сега ще те изведа оттук!

Когато я докосва, установява, че тя гори. Има изключително висока температура и е в безсъзнание.

Когато я вдига от пода, тя започва да се тресе неконтролируемо.

Юна хуква нагоре по стълбите, понесъл нещастното момиче. Изпуска фенерчето си и го чува как трополи надолу. Ако не успее да свали поне малко температурата й, Фелисия съвсем скоро ще умре. Тялото й е почти безжизнено. Не е ясно дали изобщо диша.

Инспекторът се стрелва през отвора в пода на къщата, минава на бегом през нея, отваря с ритник вратата и поставя болното момиче върху снега. Едва тогава установява, че тя все още диша.

— Фелисия, имаш много висока температура! — прошепва той. И продължава да й говори успокоително, докато с едната ръка я покрива със сняг, а с другата държи пистолета си насочен към вратата на бараката. — Линейката ще пристигне всеки момент — продължава да нарежда. — Всичко ще бъде наред, Фелисия! Обещавам ти! Брат ти и баща ти ще бъдат безкрайно щастливи! Знаеш ли колко много им липсваше, а?