Ларш Кеплер
Пясъчния човек (164)

163

Юна пак вдига ковашкия чук и скача от кораба. Хуква по ръба на дигата. Зад него проехтяват викове. Големи блокове лед се въртят и обръщат в мътната вода. Вълните се удрят във високата стена и обливат всичко с ледени пръски.

Той спринтира по рампата и се качва на ферибота. Зад един сив контейнер близо до кърмата зърва познатия му червен.

Усеща, че се уморява. Ръцете му треперят от изтощение. Фериботът е пълен и вече поставят предпазните скоби. След малко палубата се разклаща — корабът се изтегля от брега. Големи парчета лед се удрят в корпуса му. Но Юна се насочва към кърмата и червения контейнер с надписа „Хамбург Юг“.

— Диса! — крещи, докато бяга.

Заобикаля кабината за управление и спира едва когато зърва синия катинар на контейнера. Изтрива потта от лицето си и продължава напред, но пропуска да забележи жената, която се приближава зад него.

Юна вдига ковашкия чук и тъкмо се кани да го стовари върху катинара, когато в гърба му изригва неописуема болка. Дробовете му изревават и той почти губи съзнание. Пада напред, удря чело в контейнера и се просва на палубата. Но бързо се извива настрани и се изправя на крака. Към едното му око се стича кръв. Той се залюлява и се хваща за близката кола, за да не падне пак.

Пред себе си вижда висока жена с бейзболна бухалка, метната на рамо. Подплатеното й яке е опънато силно по гърдите й. Издухва кичур руса коса от лицето си, вдига отново бухалката и изревава:

— Остави товара ми на мира, мамицата ти!

После пак замахва с бухалката, но Юна е по-бърз от нея. Стисва гърлото й с една ръка и я сритва зад коленете. Краката й се огъват, той я захвърля на палубата, насочва пистолета си към нея и изкрещява:

— Национална полиция!

Тя изскимтява и го вижда как пак вдига ковашкия чук и разбива ключалката. Парче от металната обвивка изхвръква и се приземява точно пред очите на жената.

Този контейнер се оказва пълен с големи кашони с телевизори. Юна издърпва няколко, ала не открива Диса и тук. Изтрива кръвта от лицето си и взема на две крачки стъпалата към откритата палуба.

Фериботът вече се намира на двайсет метра от брега. Пред кораба се вижда каналът в леда, отвеждащ към открито море.

Неописуема болка пронизва сърцето и главата му. Той се обръща по посока на дока и на три от вагоните на спрелия там товарен влак забелязва подобни червени контейнери.

Вади телефона си, набира спешния номер на полицията и изисква спиране на целия трафик от пристанище Фрихамнен. Дежурният офицер, който много добре познава инспектор Юна Лина, го свързва веднага с регионалния полицейски комисар.

— Трябва да спрете целия трафик от пристанище Фрихамнен! — повтаря задъхано той.

— Невъзможно! — отговаря жената офицер.

— Трябва да го направите! — настоява Юна.

— Не може да бъде направено! — отвръща пак тя. — Най-многото, което може да…

— Тогава ще го направя аз! — прекъсва я грубо инспекторът и скача от ферибота.

Падането в мразовитата вода е като удар от ледена светкавица, като адреналинова инжекция право в сърцето. Ушите на Юна забучават. Той потъва в черната вода и в секундите, през които губи съзнание, вижда булчински венец от преплетени корени на бреза. Въпреки че изобщо не усеща ръцете и краката си, успява да си наложи поне да рита и по този начин предотвратява по-нататъшното си потъване в ледения мрак.