Ларш Кеплер
Пясъчния човек (166)

165

Влакът до склада току-що е потеглил със скърцане на колела. Юна се опитва да бяга, а гърдите му горят. Изкатерва се по покрития със сняг железопътен насип, подхлъзва се и удря коляното си в чакъла. Изпуска секачите, но се изправя и се насочва с клатушкане към релсите. Вече не усеща нито ръцете, нито краката си. Трепери неконтролируемо. Измръзването започва да обърква плашещо сетивата му.

Мислите му са странни, бавни и разпадащи се. Единственото, което знае, е, че трябва да спре влака. Юна застава в средата на линията, поглежда към фаровете на локомотива и вдига ръце. Влакът надува свирката си. Зад стъклата се очертава силуетът на машиниста.

Релсите се тресат под краката на Юна. Той вади пистолета си, вдига го и стреля във въздуха. Изстрелът отеква пронизително между контейнерите.

Оглушителен писък на спирачки и влакът спира със свистене само на три метра от инспектора.

Юна прескача релсите и едва не се строполява на земята. Успява някак да вдигне секачите и се провиква към машиниста:

— Отвори червените контейнери!

— Нямам право да…

— Просто го направи! — изревава Юна и мята разярено секачите на земята.

Машинистът слиза и вдига клещите с дълги дръжки. Юна тръгва след него край влака и сочи първия червен контейнер. Без да каже думица, машинистът скача на ръждивокафявата платформа и срязва катинара.

Юна се изтегля с мъка до него, бутва резето и голямата метална врата се отваря рязко.

В средата на контейнера, върху ръждясалия под лежи Диса. Лицето й е мъртвешки бяло, очите й са широко отворени в маска на изненада и ужас. Един от ботушите й липсва. Косата й е замръзнала.

Отдясно на дългия й нежен врат се вижда дълбок прорез. Локвата кръв под главата й вече е покрита с тънък пласт лед.

Юна я вдига нежно, изнася я от контейнера и прави няколко крачки встрани от релсите.

— Знам, че си жива — прошепва и пада на колене, без да я изпуска.

Ръцете му се обагрят в кръв, но сърцето й е спряло. Мъртва е. Няма връщане назад.

— Не, не това! — шепне Юна, опрял лице в бузата й. — Не и ти! — И я залюлява нежно в обятията си под сипещия се сняг.

Изобщо не забелязва, че близо до тях спира кола и от нея излиза Сага. Тя е боса, облечена само с панталони и тениска.

— Колегите пристигат! — крещи тя, когато приближава. — Божичко, какво се е случило? Имаш нужда от помощ!

После започва да крещи нещо в радиостанцията си и да псува. Като в някакъв сън Юна я чува как кара машиниста на влака да свали якето си и обгръща с него раменете му. Накрая го прегръща и в този момент в цялото пристанище екват сирени.

Сред облаци сняг до тях каца медицински хеликоптер. Звукът от роторите му е оглушителен. Машинистът се дръпва встрани от мъжа, седящ на земята с мъртвата жена в обятията си.

Перките още се въртят, когато парамедиците скачат от хеликоптера и хукват към Юна. Мощната въздушна струя подмята боклуци към високата ограда и сякаш изсмуква въздуха от околността.

Погледът на Юна се замъглява, когато парамедиците започват да го уговарят да пусне тялото на Диса. Ломоти нечленоразделно и се съпротивлява на опитите им да го сложат на носилката.

Накрая успяват и го понасят бързо към хеликоптера. Сага ги проследява през пелена от сълзи. Никой не знае дали Юна ще оцелее.

Звукът от роторите се променя, когато хеликоптерът се вдига от земята и се накланя под страничния напор на вятъра. Пилотът бързо оправя ъгъла и с лек наклон напред машината се издига равномерно и се насочва към големия град.

Докато режат дрехите му, Юна Лина започва да губи окончателно съзнание. Достигнал е до състояние на остра хипотермия. Когато хеликоптерът каца на площадката на сграда №8 на Каролинската болница, телесната му температура вече е паднала под трийсет и два градуса.