Ларш Кеплер
Пясъчния човек (7)

6

Андерш се прибира у дома, бързо затваря входната врата, заключва и слага веригата.

Долавя успокояващия глас на съпругата си откъм стаята на Агнес и се усмихва лекичко. Петра вече чете на дъщеря им „Островът на чайките“ на Астрид Линдгрен. Времето за приказки обикновено настъпваше в доста по-късен момент от традиционния вечерен ритуал — очевидно денят е бил много добър. Новата работа на Андерш беше дала възможност на съпругата му да работи по-малко часове и така да прекарва повече време с дъщеря им Агнес.

На пътеката в коридора около зимните ботушки на Агнес се е образувало мокро петно. Вълнената й шапка е захвърлена на пода пред скрина. Андерш се запътва към кухнята, оставя на масата бутилката шампанско, която е купил на връщане, после отива до прозореца и се заглежда в градината.

Размишлява за писмото на Юрек Валтер и вече не е сигурен какво трябва да направи.

Клоните на големия люляков храст драскат по прозореца. Андерш се вглежда в тъмното стъкло и вижда в него отражението на цялата кухня зад себе си. Скърцащите клони на люляка му напомнят, че трябва да отиде до килера и да вземе градинарските ножици.

— Изчакай още мъничко — чува гласа на Петра. — Първо трябва да стигнем до края.

Андерш влиза на пръсти в стаята на Агнес. Полилеят с принцеси на тавана е включен. Петра вдига очи от книгата и среща погледа му. Светлокестенявата й коса е вдигната на конска опашка, на ушите й се виждат обичайните обеци във форма на сърца. Агнес седи в скута й и непрекъснато повтаря, че всичко се е объркало и че трябва да започнат отначало частта за кучето.

Бащата се приближава до леглото, прикляква и казва:

— Здравей, съкровище!

Агнес му хвърля бърз поглед, но после извръща глава. Той я погалва по косата, втъква един непослушен кичур зад ухото й и се изправя.

— В хладилника има храна. Ако си гладен, стопли си — обажда се Петра. — Ще трябва да прочета наново цялата глава и едва тогава ще мога да дойда при теб.

— Всичко се обърка с това куче — промърморва Агнес, втренчена в пода.

Андерш се връща в кухнята, измъква от хладилника чинията с вечерята си и я оставя на плота до микровълновата печка.

Вади от задния джоб на дънките си писмото и си спомня как Юрек многократно беше повтарял, че е човешко същество.

Върху тънката хартия се виждат няколко изречения, изписани със ситен калиграфски почерк — очевидно почеркът на Юрек Валтер. В горния десен ъгъл е получателят на писмото — юридическа фирма в стокхолмския квартал Тенста. Юрек моли за правна помощ, за да разбере защо е бил осъден да лежи в строго охранявано психиатрично отделение. Иска да знае дали е възможно присъдата му да бъде преразгледана.

Андерш усеща, че изведнъж го обзема неясно безпокойство. Не може да определи причината, но осъзнава, че има нещо твърде странно в тона на писмото — изключително прецизния подбор на думи — от една страна, и правописните грешки, говорещи за наличие на дислексия — от друга.

Докато върви към кабинета си, в главата му продължават да кънтят думите на Юрек. Изважда чист плик, преписва адреса от писмото, поставя листа в плика и залепва марка.

Излиза от къщата си в студения мрак и поема направо през поляната към пощенската кутия на площада. След като пуска писмото, спира за момент и се заглежда в колите на кръговото кръстовище. После се насочва обратно към дома си.

Заскрежената трева около къщата му се люлее под напора на вятъра като развълнувано море. Внезапно от нея изскача заек и се насочва с подскоци към задния двор.

Андерш отваря портичката и поглежда към прозореца на кухнята. Къщата внезапно заприличва на кукленска — всичко е осветено и открито. Вижда се дори коридорът, включително синята картина, която винаги си виси там.

Вратата към тяхната спалня е отворена. В средата на пода се мъдри прахосмукачката, чийто кабел е все още включен в контакта на стената.

Изведнъж Андерш долавя някакво движение и се ококорва слисано. В спалнята има някой. И този някой стои точно до леглото им.

В мига, в който прави крачка да се втурне към къщата, Андерш си дава сметка, че човекът всъщност стои в задния двор и просто се вижда през прозореца, гледащ натам.

Андерш хуква по застланата с плочи пътека. Минава покрай слънчевия часовник, завива и се насочва към задния двор.

Човекът сигурно е усетил приближаването му, защото вече бяга. Андерш го чува как си проправя със сила път през люляковите храсти. Хуква след него и разтваря клоните в опит да разгледа по-добре натрапника. Но мракът отдавна е погълнал всеки силует.