Ларш Кеплер
Пясъчния човек (141)

140

Сага Бауер се чувства неспокойно след нощното посещение на доктора. От лекарствата усеща тялото си странно откъснато от реалността, но пък иначе съвсем ясно осъзнава, че е затънала до ушите в проблеми и че съвсем скоро може да бъде разкрита.

„Ако наистина бях взела хапчето и бях заспала, докторът щеше да ме изнасили — казва си сега тя. — За нищо на света не мога да му позволя повече да ме докосва!“

Необходимо й е още съвсем малко време, за да завърши мисията си. Вече е толкова близо!

Наистина ще спаси отвлеченото момиче.

Правилата, които трябва да следва, са прости. При никакви обстоятелства не трябва да позволява на Юрек Валтер да избяга. Иначе може да планира заедно с него това бягство. Нищо не й пречи да демонстрира интерес и да задава въпроси.

Най-често срещаният проблем при подобен род бягства е, че когато излязат, хората няма къде да отидат. Ала за Юрек е невъзможно да допусне подобна грешка. Той много добре знае къде отива.

Вратата към дневната стая прищраква и се отваря. Сага става от леглото, свива рамене, като че ли се подготвя за боксов мач, и излиза.

Юрек Валтер стои до отсрещната стена и я чака. Как е успял да излезе толкова бързо е чиста мистерия.

Сега, когато кабела го няма, няма и смисъл да стоят близо до кростренажора. На Сага й остава само да се надява, че обсегът на микрофона е достатъчно голям.

Телевизорът е изключен, обаче тя се насочва към дивана и сяда.

Юрек застава пред нея.

Сага се изпълва с усещането, че вече няма кожа. Като че ли той притежава странната способност да прозира чак до плътта й.

Сяда внимателно до нея и тя дискретно му предава таблетката.

— Имаме нужда само от още четири — казва той, като я гледа с бледите си очи.

— Да, но…

— И тогава можем да напуснем това кошмарно място.

— Аз може и да не искам.

Юрек протяга ръка, докосва рамото й и тя подскача. Той забелязва страха й и я поглежда неразбиращо.

— Разполагам с едно местенце, което със сигурност ще ти хареса — казва. — Намира се недалече оттук. Стара къща зад стара тухлена фабрика, но нощем можеш да излизаш навън и да се люлееш.

— На истинска люлка? — ококорва се тя и се опитва да се усмихне.

Налага се да го накара да продължи да говори. Думите му са онези малки парченца, които ще образуват картина в мозайката, която Юна Лина подрежда.

— Съвсем обикновена люлка — отвръща той. — Но с нея можеш да се люлееш и над водата.

— Каква вода? Езеро или…

— Ще видиш. Прекрасно е!