Ларш Кеплер
Пясъчния човек (14)

13

Дежурните в Спешния център светкавично изпращат полицейски коли и в двата края на дългия мост. Девет минути по-късно първата от тях, с пуснати сигнални светлини, вече се показва откъм Нишьопинг и поема по тесния чакълен път покрай железопътните релси. Пътят се вие стръмно нагоре и никой не си е направил труда да го почисти от снега. Чистачките на предното стъкло едва успяват да се справят със снежната виелица.

Когато стигат началото на моста, полицаите спират колата, излизат и с включени фенерчета поемат по пустите релси. Ходенето тук изобщо не е лесно. Далече под тях по магистралата профучават коли. Постепенно четирите железопътни релси се стесняват до две, простиращи се високо над индустриалните комплекси Бьоркуден и замръзналия фиорд.

Първият полицай спира и сочи към земята. Някой несъмнено е вървял покрай дясната релса пред тях. Преплитащите се лъчи на фенерчетата им осветяват не само човешки стъпки, но и следи от кръв.

Насочват фенерчетата си напред, но в далечината не се вижда жива душа. Пристанищните светлини под тях превръщат снега между релсите в пушек.

В този момент в другия край на моста, на повече от километър и половина от тях по стръмната клисура се изкачва втората полицейска кола.

Чакълът под гумите изхрущява, когато полицай Ясим Мюхамед спира колата край железопътните релси. Неговият партньор Фредрик Москин току-що се е свързал по полицейската радиостанция с колегите им от другата страна. Снежната вихрушка е толкова силна, че гласовете им едва се чуват, но все пак двамата новодошли разбират, че преди броени минути някой наистина е вървял по този мост.

Фаровете на полицейската кола осветяват стръмния скалист склон пред тях. Фредрик приключва разговора и се вторачва пред себе си.

— Какво става? — пита Ясим.

— Като че ли човекът е тръгнал насам.

— Какво казаха за кръвта? Много ли е била?

— Не чух добре.

— Хайде най-добре да излезем и да огледаме! — отсича Ясим и отваря вратата.

По заснежените клони на боровете около тях заиграват сини присветващи светлини.

— Линейката наближава — отбелязва Фредрик.

Снегът все още не е успял да стегне и Ясим потъва до колене. Вади фенерчето си и го насочва към пътя пред тях. Фредрик се хлъзва, но продължава да се катери.

— Кое животно има допълнителен задник в средата на гърба си? — пита Ясим.

— Не знам — промърморва Фредрик.

— Полицейският кон! — отговаря тържествуващо Ясим.

— Какво по…

— Така казва тъщата на децата ми — ухилва се Ясим и се насочва към моста.

В снега не се забелязват никакви следи. Мъжът или е все още на моста, или е скочил. Кабелите над главите им призрачно свистят. През мъглата под тях проблясват прожекторите на затвора Хал.

Фредрик се опитва да се свърже с колегите им от другата страна на моста, но в радиото се чува единствено пукот.

Насочват се към средата на моста. Фредрик върви зад Ясим с фенерче в ръка. Ясим наблюдава как сянката му се люшка лудешки ту наляво, ту надясно.

Странно е, че колегите им от другата страна не се виждат.

Тук, на високия, изложен на стихиите мост, вятърът откъм морето е брулещ. Снегът бие право в очите им. Лицата им се вцепеняват от студ.

Ясим присвива очи, за да огледа моста пред тях, но той се губи насред вихрушката на мрака. Внезапно точно в края на лъча от фенерчето си зърва нещо. Висока фигура сякаш от клечки, без глава.

Спъва се и протяга ръка към ниския метален парапет. Снегът се сипе на парцали върху леда на петдесет метра под тях.

Лъчът от фенерчето му попада върху нещо и изгасва.

С разтуптяно сърце полицаят се взира напред, но вече не вижда фигурата.

Фредрик му подвиква нещо и Ясим се обръща. Партньорът му сочи към него, но е невъзможно да се разбере какво казва. Вижда се само, че изглежда уплашен. Посяга да извади пистолета от кобура си и едва тогава Ясим осъзнава, че Фредрик се опитва да го предупреди; че онова, което сочи, е зад гърба му.

Ясим се обръща и затаява дъх.

Между релсите точно към него пълзи някой. Ясим прави крачка назад и се опитва да извади пистолета си. Фигурата се изправя на крака и се олюлява. Оказва се млад мъж, който се взира в полицая с празни очи. Брадясалото му лице е слабо, скулите му са изпъкнали. Залита и очевидно има проблеми с дишането.

— Ранен ли сте?

Младият мъж се опитва да каже нещо, но започва да кашля и отново се свлича на колене.

— Какво казва тоя? — пита Фредрик, като приближава, все така с ръка върху дръжката на пистолета си.

— Ранен ли сте? — повтаря високо въпроса си Ясим.

— Не знам… Нищо не усещам… Аз…

— Елате с мен, моля!

Ясим го подхваща, помага му да се изправи и забелязва, че лявата му ръка е покрита със заледена кръв.

— Не мога… Пясъчния човек ни грабна… Не мога да се събудя…