Ларш Кеплер
Пясъчния човек (84)

83

Тайният разследващ екип „Атина Промахос“ слуша звуците от стомаха на Сага Бауер. Изминали са два часа от пристигането й в строго охранявания бункер на Льовенстрьомската болница.

— Ако някой влезе и чуе това, ще реши, че сме някаква ню ейдж секта — отбелязва с усмивка Корин.

— Всъщност е доста красиво — промърморва Йохан Йонсон.

— Успокояващо — ухилва се Натан Полок.

Всички членове на групата седят с отпуснати назад глави и леко притворени очи и слушат нежното бълбукане и къркорене от стомаха на Сага.

Внезапно се чува грохот, който едва не пръска високоговорителите в микробуса — Сага повръща микрофона. Йохан Йонсон изпуска стреснато кутийката си с кока-кола, Натан Полок подскача на мястото си.

— Е, това поне ни събуди! — разсмива се Корин и нефритените гривни на ръката й звънват, когато плъзга показалец по едната си вежда.

— Ще се обадя на Юна — казва Натан.

— Добре.

Корин Мейеро отваря лаптопа си и отбелязва часа в дневника на разследването. Тя е на петдесет и четири години, от френско-карибски произход. Носи изпъстрената си с посребрени нишки черна коса, прихваната с шнола, на малко кокче ниско към тила.

Юна стои в болничната стая на Микаел Колер-Фрост. Рейдар Фрост седи на стола до леглото и държи ръката на сина си. Разговорът на тримата продължава вече четири часа — опитват се да открият някакви нови подробности, които биха могли да насочат полицията към мястото, където момчето е било държано в плен заедно със сестра му. Ала спомените на младия мъж са разпокъсани и често непоследователни. Тринайсетгодишното му пленничество е оставило трайни белези в психиката му.

Не са научили нищо ново, а Микаел изглежда много уморен.

— Трябва да поспиш — казва Юна.

— Не! — отсича момчето.

— Поне за малко — настоява инспекторът и изключва записа на разговора им.

После вади от джоба си някакъв вестник и го поставя пред Рейдар.

— Да, знам, че ме предупреди да не го правя — заявява бащата с непоколебим тон. — Но как бих могъл да живея със себе си, ако не сторя всичко по силите си, за да я спася?

— Много добре те разбирам — кимва Юна Лина. — Това би могло да породи редица проблеми и е добре да се подготвиш за тях!

Една от страниците на вестника е изцяло заета от дигитално изображение на Фелисия, каквато би могла да изглежда днес. Млада жена, приличаща много на Микаел, с високи скули и тъмни очи. Черната й коса е спусната свободно около бледото й сериозно лице. Надпис с огромни букви съобщава, че Рейдар Фрост предлага награда от двайсет милиона крони на всеки, който би могъл да предостави информация, водеща до спасяването на дъщеря му.

— Вече сме залети от електронни писма и обаждания — казва Юна. — Опитваме се да проверим достоверността на всяко едно от тях, но… Сигурен съм, че повечето от хората са добронамерени. Вярват, че са видели нещо. Но покрай тях има и мнозина, които просто се надяват на бързо забогатяване!

Рейдар бавно сгъва вестника и казва:

— Юна, просто правя каквото мога. Аз… дъщеря ми е от толкова дълго време пленница и може да умре, без дори да…

Гласът му заглъхва и той извръща глава.

— Ти имаш ли деца? — прошепва едва чуто.

Преди Юна да успее да излъже, телефонът в джоба на сакото му иззвънява. Извинява се на писателя, включва и чува гласа на Полок, който го информира, че аудиовръзката на „Атина Промахос“ е активирана.