Ларш Кеплер
Пясъчния човек (144)

143

Андерш Рьон почуква леко на вратата на Контролната зала. Мю вече седи на мястото си, чете последния брой на „Експо“ и не обръща никакво внимание на големия монитор.

— Да не би да идваш да кажеш „лека нощ“? — пита тя.

Андерш й се усмихва, сяда на стола до нея и вижда как Сага напуска дневната стая и влиза в своята. Юрек вече лежи на леглото си, а стаята на Берни, естествено, е тъмна. Сестра Мю се прозява и се отпуска уморено на облегалката на въртящия се стол.

На прага застава Лейф Раяма и пресушава последните капки от кенчето си кока-кола.

— Я ми кажете, знаете ли как изглежда мъжката предварителна игра? — подхвърля той.

— Че има ли такова нещо? — усмихва се Мю.

— Един час молби, увещания и обещания! — отвръща ухилено той.

Андерш се усмихва, а Мю се разсмива толкова силно на тази шега, че чак пиърсингът върху езика й проблясва.

— Знаеш ли, тази вечер в Отделение 30 нещо са закъсали с персонала — казва Андерш.

— Странна работа как на нас тук все не ни достига персонал, когато навън има такава безработица! — отбелязва с въздишка Лейф.

— Обещах им, че ще им помогнеш малко тази нощ — продължава Андерш.

— Но нали тук винаги трябва да бъдем двама? — поглежда го охранителят.

— Така е, но аз и без това ще трябва да остана и да работя най-рано до един през нощта.

— Добре тогава — кимва Лейф. — Значи в един се връщам.

— Хубаво — отвръща Андерш.

Лейф хвърля кенчето от безалкохолното в кошчето и излиза от стаята.

Андерш остава още известно време до Мю. Не може да свали очи от Сага. Тя крачи неспокойно из килията си, обгърнала рамене с тънките си ръце.

Желае я толкова силно, че чак го боли. Единственото, за което е в състояние да мисли в момента, е как пак да проникне в стаята й. Този път е решил да й даде двайсет милиграма „Стесолид“.

Той е човекът тук, който взема решенията. Той е главният лекар. Ако поиска, може да я сложи в усмирителна риза и да я привърже към леглото. Може да прави каквото си поиска. Тя страда от психози и паранои и дори и да поиска да се оплаче на някого, тук няма кой да я чуе.

Мю се протяга и казва нещо, което Андерш изобщо не чува.

Поглежда часовника: остават само два часа до изгасянето на осветлението, когато ще може да изпрати Мю в служебната стая да си поспи.