Ларш Кеплер
Пясъчния човек (2)

1

Стоманената порта се хлопва тежко зад новия лекар. Звукът отеква по спираловидната стълба. После всичко внезапно замлъква и по гърба на Андерш Рьон пролазват тръпки.

Днес е първият му работен ден в строго охраняваното отделение по съдебна психиатрия към Льовенстрьомската болница.

От тринайсет години насам недостъпният бункер е дом за застаряващия Юрек Валтер.

Младият лекар не знае особено много за своя пациент. Известна му е само неговата диагноза — шизофрения от недиференциран тип. Хаотично мислене. Повторяема остра психоза с ератични^[1], изключително бурни епизоди.

Андерш представя на входа служебния си пропуск и докато охраната отваря първата стоманена врата на бункера, той отива до своето шкафче и оставя в него мобилния си телефон и ключа за външния портал. После прекрачва прага и преди да се насочи към втората врата, изчаква първата да се затвори зад гърба му. След звуковия сигнал надзирателите отварят втората врата. Младият лекар минава и тръгва по коридора в посока служебната стая на строго охраняваното отделение.

Главният лекар Роланд Бролин е набит мъж в средата на петдесетте, с отпуснати рамене и ниско подстригана коса. Пуши под вентилатора на отдушника в кухнята и разлиства статия за огромната пропаст в заплащането на мъжете и жените, работещи в сферата на здравеопазването.

— Юрек Валтер никога не трябва да остава насаме с наш служител — казва той. — Забранено му е да се среща и с други пациенти. Няма право на посещения, не му е позволено да излиза на двора за разходки. Никога не трябва да…

— Никога? — прекъсва го Андерш. — Надявам се, че принципната политика на отделението не е…

— Не е! — срязва го остро Роланд.

— И какво всъщност е сторил този човек?

— Все хубави неща — промърморва през зъби Роланд и се насочва към коридора.

Въпреки че Юрек Валтер е най-жестокият сред всички серийни убийци в шведската история, той е напълно непознат за обществото. Някога делата срещу него във Върховния и Апелативния съд се бяха провеждали при затворени врати. После всички папки по тях бяха засекретени.

Андерш и Роланд минават през още една строго охранявана врата. Млада жена с татуирани ръце и пиърсинг на бузите им намига и весело подхвърля:

— И да се върнете с пълен комплект крайници!

— Не й се връзвай! — прошепва успокоително главният лекар на младия си колега. — Юрек Валтер всъщност е незлоблив старец. Не оказва никаква съпротива, дори не повишава глас. Но правилото ни за него е никой да не влиза в килията му. За съжаление нощната охрана Лефе забелязал, че Валтер си е направил нещо като нож и го е скрил под дюшека си, така че ние трябва да го конфискуваме.

— Как по-точно? — пита Андерш.

— Като нарушим правилото.

— Ще влезем в килията на Юрек?!? — възкликва младият лекар.

— Не ние — ти ще влезеш. И любезно ще го помолиш да предаде ножа си.

— Аз ще вляза? — ококорва се Андерш.

Роланд се изсмива с глас и после обяснява — ще се престорят, че поставят на пациента обичайната инжекция „Рисперидон“, но всъщност ще му бият свръхдоза „Зипадера“^[2].

Главният лекар прокарва картата си през поредния четец и набира някакъв код. Чува се сигнал и ключалката на охранителната врата прищраква.

— Чакай малко! — подвиква той към младия си колега и му поднася кутийка с жълти тапи за уши.

— За какво са ми? — пита Андерш.

— Юрек Валтер ще започне да ти говори. Доста спокойно, вероятно напълно смислено — отвръща мрачно Роланд Бролин. — Ще те убеди да направиш неща, за които много ще съжаляваш. Ти ще излезеш от килията му, но неговите думи от главата ти — не. Няма да те оставят на мира и по-късно тази вечер. Докато се връщаш към вкъщи, ще завъртиш рязко волана на колата си към насрещното движение и ще се блъснеш челно в някой камион. Или преди да отидеш да вземеш хлапето от предучилищна, ще се отбиеш в железарския магазин за брадва.

— Трябва ли да се чувствам уплашен? — усмихва се Андерш, но за всеки случай взема две тапи за уши и ги пуска в джоба си.

— Не е задължително, но да се надяваме, че ще бъдеш предпазлив — отвръща Роланд.

Андерш Рьон не се счита за човек с късмет. Но когато беше зърнал в онова медицинско списание обявата за работа на пълен щат в Льовенстрьомската болница, се беше изпълнил с добро усещане. Болницата се намираше само на двайсет минути път с кола от неговия дом и имаше голяма вероятност да го назначат на постоянен трудов договор. След задължителния стаж в болницата в Скараборг и здравния център в Худинге му се беше наложило да се задоволява с временни позиции в регионалната клиника към болницата „Санкт Сигфрид“. Но дългото шофиране до Векшьо и разпокъсаното работно време се бяха оказали много трудни за съвместяване с аутизма на Агнес и работата на Петра в Отдела по поддръжка на парковете и местата за забавление към общината.

Само преди две седмици Андерш и Петра бяха седели на масата в кухнята и се бяха чудили какво ще правят оттук нататък.

— Не можем да продължаваме така — каза той.

— Но какъв избор имаме? — прошепна тя.

— Не знам — промърмори той, докато триеше сълзите от бузите й.

Помощник-учителката на Агнес в предучилищната им беше съобщила, че дъщеря им е имала много труден ден. Отказала да остави чашата си с мляко и другите деца започнали да й се присмиват. Не могла да приеме, че почивката е свършила, защото баща й не дошъл да я вземе в обичайния час. А той беше тръгнал навреме от Векшьо, но беше успял да стигне до предучилищната чак в шест часа. Когато Андерш влезе в трапезарията на детската градина, завари Агнес все така стиснала здраво в ръце чашата си с мляко.

Когато се прибраха у дома, момиченцето влезе в стаята си, впери очи в стената до кукленската къщичка и започна да пляска с ръце по типичния си интровертен начин. Никой нямаше представа какво точно виждаше тя там, но Агнес твърдеше, че започвали да се появяват сиви пръчици и тя била принудена да ги брои, за да ги прогони. Правеше това, когато беше особено неспокойна. Обикновено десет минути й бяха достатъчни, но през онази вечер тя беше седяла вторачена в стената в продължение на повече от четири часа, докато родителите й намерят начин да я убедят да си легне.