Ларш Кеплер
Пясъчния човек (29)

28

Телефонът на Самуел, оставен до чашата му с кафе, иззвъня. На екрана се виждаше снимка на съпругата му Ребека. Юна слушаше с едно ухо разговора, зает да почиства кристалната захар, с която беше поръсена канелената му кифличка. Очевидно на Ребека и момчетата се налагаше да потеглят за лятната им вила в Даларьо по-рано от планираното и Самуел обеща да купи някаква храна, преди да се присъедини към тях. Поръча на жена си да кара внимателно и завърши разговора с целувки.

— Дърводелецът, който поправя верандата ни там, искал да огледаме свършеното от него колкото е възможно по-скоро, за да можел след него да започне бояджията — поясни Самуел за приятеля си.

Юна и Самуел се върнаха в канцелариите си в Отдела за криминални разследвания към Националната полиция и до края на работния ден повече не се видяха.

Пет часа по-късно Юна вечеряше със семейството си, когато му се обади Самуел.

Приятелят му едва си поемаше дъх и говореше толкова бързо, че беше трудно да се различи какво точно казва, но като цяло стана ясно, че Ребека и момчетата не били пристигнали във вилата в Даларьо. Изобщо не се били появявали там и не вдигали телефоните си.

— Все трябва да има някакво логично обяснение — промърмори Юна.

— Обадих се в полицията, звънях по всички болници и…

— Къде си сега? — прекъсна го Юна.

— По пътя за Даларьо. Отивам към къщата.

— С какво мога да ти помогна? — попита Юна.

Страшната мисъл вече беше минала през главата му, но въпреки това косъмчетата на тила му пак щръкнаха, когато Самуел изрече:

— Провери Юрек Валтер да не е избягал!

След като Самуел затвори телефона, Юна моментално се обади в строго охраняваното отделение по съдебна психиатрия към Льовенстрьомската болница и поиска да говори лично с началника Роланд Бролин. Беше му докладвано, че и през този ден в отделението не се е случило нищо необичайно. Юрек Валтер си бил все така в килията под строга охрана.

Когато Юна звънна на приятеля си, за да му съобщи чутото, Самуел вече звучеше коренно различно отпреди.

— Намирам се в гората! — крещеше като обезумял. — Намерих колата на Ребека! Насред тесния път за материка, но вътре няма никого! В колата няма никого, Юна!

— Идвам веднага! — отсече Юна Лина.

Полицията се зае светкавично с издирването на семейството на Самуел. Всички дири от Ребека и момчетата изчезваха на чакъла, на пет метра от изоставената кола. Кучетата не уловиха никаква следа — само крачеха нагоре-надолу, душеха и се въртяха в кръг. Но напразно.

През следващите два месеца бяха претърсени всички гори, пътища, къщи и канали в околността. След като полицията се отказа, Самуел и Юна продължиха сами. Търсеха, изпълнени с решителност и страх, който главоломно нарастваше, докато накрая не започна да става непоносим. Никой от тях не смееше да изрече на глас мислите си. И двамата отказваха да озвучат ужаса си от онова, което се беше случило с Ребека, Рубен и Йошуа. И двамата бяха видели с очите си докъде стигаше жестокостта на Юрек Валтер.