Ларш Кеплер
Пясъчния човек (21)

20

Юна си спомня много добре разговора с Рейдар Фрост и съпругата му Розана Колер три дена след изчезването на техните деца. Не беше споменал пред тях за своите подозрения — че децата им са станали жертви на сериен убиец, когото полицията е спряла да търси, защото съществуването му засега е чисто хипотетично. Беше задал просто дежурните си въпроси и бе оставил родителите вкопчени в официалната версия на полицията за удавяне на момиченцето и момченцето.

Семейството живееше на улица „Варвс“ във величествена къща с изглед към красива плажна ивица. През последните няколко седмици времето се беше задържало доста меко за сезона и по-голямата част от снега се беше стопила. Улиците и пътеките бяха мокри и кални. По пясъка на брега не беше останал почти никакъв лед — единственото, което напомняше за него, беше сивкавата киша.

Юна си спомняше отлично как влиза в къщата, минава през обширна кухня и сяда на голяма бяла маса край прозореца. Но Розана беше дръпнала всички пердета и макар гласът й да звучеше спокойно, главата й непрекъснато се поклащаше.

Издирването на децата се оказа безплодно. Хеликоптерът прелетя безброй пъти над региона, водолазите претърсваха дни наред водата за тела. А сушата беше обходена сантиметър по сантиметър от организирани групи доброволци, водени от специалисти с полицейски кучета.

Никой обаче не беше видял, нито беше чул каквото и да било.

Рейдар Фрост беше като звяр в клетка. Не го свърташе на едно място. Не искаше да прекратяват търсенето.

Юна бе седял срещу двамата родители и беше задавал рутинни въпроси — дали не са получавали някакви заплахи, дали напоследък някой техен познат не се е държал странно или различно от обичайното, дали не са имали усещането, че някой ги следи.

— Всички смятат, че те са паднали във водата — беше промълвила съпругата и отново бе започнала да клати глава.

— Споменахте, че те понякога са бягали тайно през прозореца след вечерните си молитви — беше продължил Юна.

— Не им беше разрешено, разбира се — тросна се Рейдар.

— Но вие все пак сте знаели, че децата ви понякога са имали навика да се измъкват с велосипедите си, за да отидат при свой приятел, нали?

— Да, у Рикард.

— Рикард ван Хорн, който живее на улица „Бьорнберс“ номер седем, нали? — поиска потвърждение Юна.

— Опитвахме се многократно да разговаряме с Мике и Фелисия по този въпрос, но… Знаете какви са децата… А и може би не сме виждали нищо опасно в тази тяхна пакост — отговори Рейдар и нежно постави ръка върху ръката на съпругата си.

— Какво правят обичайно в дома на Рикард? — попита Юна.

— Не остават за дълго там. Играят на „Диабло“ и се прибират.

— Напоследък всички деца са запалени по тази игра — прошепна Розана и издърпа ръка изпод ръката на съпруга си.

— Но в събота не са отишли с велосипедите си до Рикард, а са тръгнали към Бадхолмен — продължи Юна. — Често ли ходят там след вечеря?

— Доколкото знаем, не — отговори Розана и се изправи неспокойно от масата, сякаш вече не беше в състояние да сдържа нервите си.

Юна кимна. Вече беше научил, че момчето — Микаел, е отговорил на позвъняване по телефона точно преди двамата със сестра му да излязат от къщата. Но номерът се беше оказал невъзможен за проследяване.

За младия детектив беше непоносимо да седи срещу родителите на тези деца. Макар че не каза нищо, увереността му, че децата са станали жертви на серийния убиец, нарастваше от минута на минута. Задаваше въпросите си и слушаше отговорите, но за нищо на света не можеше да сподели подозренията си с отчаяните съпрузи.