Ларш Кеплер
Пясъчния човек (23)

22

Без да откъсва очи от огледалото, Юна се свлече в седалката на колата и проследи с поглед приближаването на фигурата, като се опитваше да зърне лицето й.

Клоните на близкото самодивско дърво^[1] се разлюляха при преминаването на човека.

В сивкавите светлини на електроцентралата зад тях Юна разпозна в приближаващата се фигура колегата си Самуел.

Беше подранил с близо половин час.

Самуел отвори вратата на колата и се настани на пътническата седалка. Избута я назад, за да опъне краката си, и въздъхна.

— Виж какво, Юна — започна, — ти може да си висок и рус и компанията ти да е много приятна, но въпреки това аз бих предпочел да прекарам нощта с Ребека. И да помогна на момчетата с домашните.

— Можеш да помогнеш на мен с домашните — отбеляза Юна.

— Е, благодаря! — засмя се Самуел.

Юна Лина се загледа през предното стъкло към жилищната кооперация, към затворените й врати, ръждясващите балкони и черните прозорци, и промърмори:

— Давам му още три дена.

Самуел извади от вътрешния си джоб сребрист термос с пилешка супа, която наричаше „йоуич“, и отбеляза:

— Честно да ти кажа, напоследък мисля много по този въпрос. В този случай просто нищичко не се връзва. Даваш ли си сметка, че се опитваме да заловим сериен убиец, който може и да не съществува?

— Съществува! — отсече уверено Юна.

— Но профилът му не пасва с нищо открито досега, с нито един аспект от разследването и…

— Точно затова… никой досега не го е зървал — отвърна замислено Юна. — Видим е единствено защото хвърля сянка върху статистиката!

След това в колата се възцари мълчание. Самуел започна да отпива бавно и с подухване от горещата си пилешка супа и по челото му избиха капчици пот. Юна си затананика някакво танго и погледът му се плъзна от прозореца на стаята на Розана към ледените шушулки, висящи от улуците на покрива, а оттам към покритите със снежни шапки комини и отдушниците.

— Зад блока има някой — прошепна внезапно Самуел. — Сигурен съм, че зърнах някакво движение!

После посочи напред. Но всичко пред тях тънеше в тишина и спокойствие.

Миг по-късно Юна забеляза, че от близкия до кооперацията храст се изсипва сняг. Очевидно някой току-що беше минал покрай него.

Двамата отвориха предпазливо вратите на колата и започнаха да се промъкват крадешком към жилищния блок.

В жилищния квартал цареше пълна тишина. Единственото, което детективите чуваха, бяха собствените им стъпки и жуженето на съоръженията в електроцентралата.

През последните две седмици снегът беше започнал да се топи, но преди няколко дена температурите отново бяха паднали и пак беше заваляло.

Приближиха сградата откъм края й, където нямаше прозорци, по тясната ивица трева и покрай магазинчето за тапети на приземния етаж.

Покритото със солиден пласт сняг открито пространство зад блоковете се осветяваше от близката улична лампа. Двамата се заковаха на ъгъла на сградата и огледаха внимателно за движение между дърветата в посока на Кралския тенис клуб и гората Лил-Ян.

Първоначално в мрака между гъстите, разкривени стари дървета не се виждаше нищичко. Юна тъкмо се канеше да даде на колегата си сигнал да продължат, когато зърна фигурата.

Между дърветата стоеше мъж. Неподвижен като заснежените клони наоколо.

Сърцето на Юна заби като лудо.

Кльощавият мъж беше вперил призрачни очи в прозореца на Розана Колер.

По нищо не си личеше да бърза. По нищо не си личеше да има някаква конкретна цел.

Постепенно Юна усети как се изпълва с непоколебима увереност, че мъжът в задната градина на този блок е серийният убиец, за чието съществуване двамата с колегата му предполагаха, но не бяха напълно убедени.

Сенчестото лице беше слабо и сбръчкано. Мъжът просто си стоеше там, сякаш самата гледка на този дом го изпълваше с тихо удовлетворение. Като че ли вече беше хвърлил примката на своята поредна жертва.

Двамата извадиха оръжията си, но не бяха сигурни какво да сторят оттук нататък. Не бяха обсъждали този момент. Макар да наблюдаваха новия дом на Розана повече от седмица, изобщо не им беше хрумнало да поговорят и да решат какво да направят, ако се окаже, че съмненията им са основателни. Не можеха просто да се втурнат и да арестуват този човек. За какво — че се взира в чужд прозорец ли? Да, вярно, че по този начин щяха да успеят да установят самоличността му, но след това щяха да бъдат принудени да го пуснат.