Ларш Кеплер
Пясъчния човек (143)

142

Сага се заковава на място. Дишането й се учестява, но тя си налага да не показва чувствата си. Напомня си кой контролира тази ситуация. Той може и да си вярва, че я заблуждава, а всъщност тя е тази, която заблуждава него. Лепва си неутрално изражение и бавно се обръща към него.

— Кодеин — изрича Юрек и се усмихва безрадостно. — „Кодеин Меда“ се предлага само в една форма — на таблетки от двайсет и пет милиграма. А аз знам точно колко такива са необходими, за да убиеш човешко същество.

— Мама сама ми каза да й дам таблетките — казва Сага.

— Според мен обаче ти си знаела, че тя ще умре — отвръща той. — Сигурен съм, че майка ти също си е мислила, че знаеш. Смятала е, че ти искаш тя да умре.

— Мамицата ти долна! — прошепва тя.

— Може би наистина заслужаваш да бъдеш затворена тук завинаги.

— Не!

Той я поглежда с ужасяваща сериозност в очите и с металическа прецизност в гласа изрича:

— Може би ще бъде достатъчно да вземеш само още една таблетка за сън. Защото вчера Берни каза, че имал малко „Стесолид“, увит в хартия, скрит в пукнатина под мивката. Освен ако не го е казал само за да печели време, разбира се.

Сърцето й се разтуптява. Берни е държал приспивателни в стаята си? И сега тя какво ще прави? Трябва веднага да го спре. Не може да позволи на Юрек да се добере до таблетките. Ами ако се окажат достатъчни, за да приведе плана си за бягство в действие?

— Смяташ да влезеш в стаята му, така ли? — пита тя.

— Вратата е отключена.

— Мисля, че ще бъде по-добре, ако вляза аз — изрича бързо тя.

— Защо?

Юрек я поглежда така, сякаш му е интересно да я наблюдава как тя отчаяно се опитва да измисли някакъв логичен отговор.

— Ако ме хванат — отвръща накрая, — ще решат, че просто съм пристрастена и…

— Тогава няма да получим повече никакви хапчета — прекъсва я той.

— Мисля, че въпреки това ще успея да изкопча още няколко от доктора.

Юрек се замисля, а после кимва и отбелязва:

— Да. Докторът те гледа така, като че ли пленникът е той, а не ти.

Сага отваря вратата към стаята на Берни и влиза.

Под светлината откъм дневната тя вижда, че тази стая е абсолютно копие на нейната. Когато вратата зад нея се затваря, всичко потъва в мрак. Тя отива до стената и се ориентира с напипване по стената и вонята на застояла урина откъм тоалетната. Стига до мивката и усеща, че ръбовете й са мокри, като че ли наскоро е била чистена.

Вратите към дневната стая ще се затворят след няколко минути.

Тя си напомня, че сега не трябва да мисли за майка си, а да се концентрира върху настоящата задача. Брадичката й потреперва, но тя възвръща самообладанието си и преглъща сълзите. После коленичи и плъзга пръсти по хладната долна повърхност на мивката. Достига стената и опипва силиконовия пръстен на тръбата там, но не открива нищо. Върху врата й се стича капка вода. Сага плъзга ръка надолу по стената и стига до пода. Върху плешките й пада още една капка вода. Тогава тя забелязва, че мивката е леко наклонена. Точно затова водата от ръбовете капе върху нея, вместо да се оттече навътре към канала.

Опипва отново долната част на мивката, на мястото, където се свързва със стената. Пръстите й намират пукнатина. Да, ето го. Малко пакетче, пъхнато вътре. Когато се опитва да го извади, мивката изскърцва. Затова тя подхожда много внимателно и накрая го измъква. Юрек се оказваше прав. Хапчета. Плътно увити в тоалетна хартия. Сага изпълзява задъхано назад, пъхва пакетчето в панталоните си и се изправя.

Докато опипва отново стената, за да се добере до вратата, тя се изпълва с ужас при мисълта как сега ще каже на Юрек, че не е намерила нищо, че Берни очевидно е излъгал за хапчетата. Но не може да му позволи да избяга! Накрая напипва вратата, намира бравата и излиза в дневната стая.

Ярката светлина я заслепява. Тя примигва и се оглежда. Юрек не е тук. Сигурно се е върнал в стаята си. Часовникът зад бронираното стъкло й подсказва, че остават броени секунди до затварянето на вратите към дневната стая.