Ларш Кеплер
Пясъчния човек (33)

32

Микаел Колер-Фрост е преместен от реанимацията на болница „Сьодермалм“ в Отделение 66, където се лекуват пациенти с остри и хронични инфекции.

Доктор Ирма Гудуин крачи по излъсканата винилова настилка на коридора редом до Юна Лина. Над поставената в рамка картина на стената проблясва лампичка.

— Общото му състояние е много лошо — обяснява тя, докато вървят. — Недохранен е и има пневмония. В изследванията на урината му бяха открити антигени на легионерска болест.

— Легионерска болест ли? — възкликва инспекторът и се заковава на място.

Прокарва пръсти през разрошената си светла коса. Лекарката забелязва, че очите му са станали наситеносиви като полирано сребро, и побързва да го увери, че заболяването не е заразно.

— Свързано е с конкретни места, където…

— Да, знам! — прекъсва я рязко Юна и продължава напред.

Спомня си, че в трупа на мъжа, който бяха открили навремето в пластмасовия варел, също бяха открити антигени на легионерска болест. Случаите на подобни инфекции в Швеция са изключително редки. Бактериите на легионерската болест се развиват в топли водни басейни, резервоари и тръби, но не могат да оцелеят при обичайните ниски температури в страната.

— Ще се възстанови ли? — пита внезапно той.

— Надявам се — отговаря лекарката, докато се опитва да върви в крачка с високия инспектор. — Веднага му дадохме макролиди.

— И те помагат срещу тази болест, така ли? — изгледа я Юна.

— Принципно да, но трябват още няколко дена. Засега пациентът все още поддържа висока температура и съществува риск от септична емболия, но… — не довършва лекарката, отваря една врата, пуска инспектора вътре и влиза след него.

Светлината от прозореца се отразява в торбичката физиологичен разтвор на системата и й придава необичаен блясък. В леглото лежи много слаб и много блед млад мъж със затворени очи, който тихичко ломоти:

— Не, не, не! Не, не, не!

Брадичката му трепери. По челото му постоянно избиват капчици пот, събират се и се стичат на ручейчета по бузите му. До него е седнала сестра, която поддържа лявата му ръка и почиства раните по нея.

— Каза ли още нещо освен името си? — пита Юна.

— В делириум е и е трудно да се разбере какво точно казва — отговаря сестрата, докато прави компрес на раната на ръката му.

След малко тя си тръгва и Юна се приближава предпазливо към пациента. Вглеждайки се в измършавялото лице, той без никакъв проблем разпознава детето, което беше виждал по снимките — красиво оформените устни, дългите тъмни мигли. Спомня си последната снимка на Микаел. На нея момчето е десетгодишно, седнало пред компютъра си, с паднал над очите бретон и весела усмивка на устните.

Младият мъж в болничното легло покашля уморено, опитва се да си поеме няколко пъти дъх, без да отваря очи, и накрая пак започва да шепне:

— Не, не, не…

За Юна няма никакво съмнение, че човекът, който лежи в леглото пред него, е Микаел Колер-Фрост.

— Вече си в безопасност, Микаел — изрича той.

Доктор Гудуин стои безмълвно до него и оглежда изнуреното тяло на пациента си.

Болният обръща глава и тялото му потръпва в конвулсии. В тръбичката на системата нахлува кръв и достига до торбичката. Младият мъж не спира да трепери и изведнъж започва тихичко да скимти.

— Казвам се Юна Лина — представя се гостът. — Аз съм криминален инспектор и бях един от хората, които се заеха да те търсят, когато ти не се прибра у дома.

Очите на Микаел потрепват и клепачите му лекичко се повдигат. Но в началото като че ли не вижда нищо. Примигва няколко пъти, примижава, накрая поглежда към Юна и прошепва:

— Смяташ, че аз съм жив, така ли?

Нов пристъп на кашлица. След него болният се отпуска назад, едва поемайки си дъх, но не отлепва очи от Юна.

— Къде беше досега, Микаел? — пита инспекторът.

— Не знам. Нищо не знам. Не знам даже къде съм.

— Сега си в болница „Сьодермалм“, Стокхолм — отговаря Юна.

— Вратата заключена ли е? А, заключена ли е?

— Микаел, трябва да знам къде си бил!

— Нищо не разбирам… — прошепва болният.

— Трябва да знам…

— Какво, по дяволите, правиш ти с мен? — внезапно пропищява младият мъж и се разплаква.

— Ще му дам успокоително — казва лекарката и излиза от стаята.

— Вече си в безопасност — повтаря Юна. — Всички тук се опитват да ти помогнат и…

— Не искам! Не искам!

Болният тръсва глава и се опитва да измъкне иглата на системата от вената си.

— Къде беше през цялото това време, Микаел? Къде си живял? Затворен ли беше някъде? Под ключ или…

— Не знам! Не разбирам! — проплаква болният.

— Да, изтощен си и имаш треска — изрича внимателно Юна, — но се налага да положиш усилие да мислиш!