Ларш Кеплер
Пясъчния човек (9)

8

Рейдар Фрост пресушава чашата си с вино, оставя я на масата и затваря очи. Един от гостите ръкопляска. Облечена в синята си рокля, Вероника застава с лице към ъгъла, закрива очи с ръце и започва да брои.

Гостите се пръсват във всички посоки и многобройните стаи на имението се изпълват с шума от стъпките им, със смях и глъч.

Правилата на играта изискват да се придържат към наземния етаж, но Рейдар се изправя бавно на крака, насочва се към тайната вратичка и се вмъква в служебния проход. Изкачва внимателно тясното стълбище, отваря другата тайна вратичка в горния край и влиза в частните помещения на огромната къща.

Знае, че е опасно да остава сам, но въпреки това тръгва през стаите.

Във всяка следваща стая затваря вратата зад гърба си, докато не достига до галерията в далечния край.

Покрай една от стените са подредени кашоните с играчките и дрехите на децата. Един от тях е отворен и от него се подава бледозелен лазерен пистолет.

В този момент откъм долния етаж до него достига приглушеният от пода и стените глас на Вероника:

— Сто! Готови или не, аз тръгвам!

Той се заглежда през прозорците към полята и оградените ливади. В далечината се забелязва алеята с брезите, която свързва неговото имение Рокста с главния път.

Рейдар придръпва един фотьойл и мята на него сакото си. Усеща колко е пиян едва в мига, в който се навежда, за да вдигне въжето от старата люлка с гумата от камион, което беше донесъл.

Във въздуха се носи прах.

Той присяда и вперва поглед в лъча светлина, който играе по тавана.

Откъм долния етаж се носят приглушените викове и смях на гостите. Рейдар затваря очи за няколко секунди и се отдава на спомените си за децата, за малките им прекрасни личица, за крехките им рамене и ръце.

Достатъчно му е само да се заслуша, за да чуе пискливите им гласчета и чевръстите им стъпки по пода — този спомен е като топъл летен бриз за душата му, но когато отминава, го оставя отново безутешен и пуст.

„Честит рожден ден, Микаел!“ — казва си Рейдар.

Ръцете му треперят толкова силно, че не може да завърже примката на въжето. Застива на място, опитва се да успокои дишането си, а после продължава започнатото.

Точно в този момент на една от вратите се чува чукане.

Той изчаква няколко секунди, после пуска въжето, изправя се и грабва сакото си.

— Рейдар? — чува се нежен женски глас.

Това е Вероника. Сигурно е надничала между пръстите си по време на броенето и го е видяла да изчезва в тайния проход. Сега тя отваря една по една вратите на преходните стаи и с всяка следваща секунда гласът й приближава все повече.

Рейдар угася лампите и излиза от детската стая. Затваря вратата зад гърба си и влиза в следващата.

Вероника се приближава към него с чаша шампанско в ръка. От тъмните й, замаяни от алкохола, очи се излъчва топло сияние.

Тя е висока и слаба, а момчешката прическа на черната й коса й стои много добре.

Вероника Климт е литературният агент на Рейдар. Той може и да не беше написал нищо през последните тринайсет години, но трите романа, които беше сътворил преди това, и до днес продължаваха да осигуряват повече от прилични доходи и на двамата.

Откъм трапезарията под тях се чува музика. Рейдар спира до канапето и прокарва пръсти през посребрената си коса.

— Спасила си малко от шампанското и за мен, а? — пита, докато присяда.

— Всъщност не — отговаря Вероника, като му подава наполовина празната си чаша.

— Обади се съпругът ти — казва Рейдар. — Смята, че е крайно време да се прибереш у дома.

— Не искам да се прибирам. Искам да се разведа и…

— Не трябва! — прекъсва я той.

— Защо говориш такива неща?

— Защото не искам да си въобразяваш, че имаш бъдеще с мен! — отговаря той.

— Не си въобразявам — прошепва тя.

Той изпразва чашата на един дъх, затваря очи и усеща как главата му се люшва. Вече е повече от пиян.

— Изглеждаше тъжен и се притесних — обажда се Вероника.

— Никога не съм бил по-добре! — срязва я Рейдар.

Долу гостите се смеят с глас и надуват толкова силно музиката, че ритъмът започва да се усеща в пода.

— Хората сигурно вече се чудят къде си — прошепва Вероника.

— Тогава да слезем и да обърнем имението с краката нагоре — отвръща той с крива усмивка.

От седем години насам Рейдар прави всичко възможно никога да не остава без гости. Разполага с огромен кръг приятели и познати. Понякога организира шумни купони в цялата къща, други път предпочита по-интимни вечери. В някои дни обаче е непоносимо трудно, особено на рождените дни на децата. Той отлично си дава сметка, че без хора около него, най-вече през тези дни, скръбта много лесно би надделяла над разума му.