Джо Абъркромби
Герои (9)

Новобранци

Бек вдигна високо брадвата и я стовари с ръмжене. Двете половини на разцепеното дърво се търкулнаха настрани и той си представи, че бяха главата на някой съюзнически войник. Престори се, че кръв вместо трески пръсна по ръцете му. Че ромонът на потока е шумът от овациите на бойните му другари, а носените от вятъра сухи листа по тревата — девойки, хвърлили се в краката му. Представи си, че е легендарен герой, точно като баща си някога, спечелил име в битките, почетно място край огъня и в песните. Той е най-коравото копеле в целия проклет Север, това си представяше.

Хвърли двете цепеници на купчината и се наведе за ново дърво. Изтри чело с ръкав и отправи поглед към долината. Затананика си „Погребението на Рипнир“. Някъде там армията на Дау Черния се биеше със Съюза. Някъде там, зад хълмовете, се вършеха големи дела и се съчиняваха утрешните песни. Плю на шепите си, загрубели от дръжката на брадвата, косата, лопатата и ралото, дори от дъската за пране. Мразеше тази долина, мразеше и хората в нея. Мразеше фермата и работата на полето.

Беше създаден за битки, не за цепене на дърва.

Чу нечии стъпки и видя брат си да се изкачва, превит одве, по стръмната пътека откъм къщата. Явно вече се беше върнал от селото и както изглеждаше, беше тичал през целия път. Брадвата на Бек се вдигна високо, стовари се върху дръвника и поредната южняшка глава се търкулна под него. Фестен стигна до края на пътеката и застана насреща му, облегнал треперещи ръце на кльощавите си колене, задъхан и със зачервени бузи.

— Какво си се разбързал така? — попита Бек и се наведе за ново дърво.

— Има… има… — Фестен се олюляваше на крака и се бореше за глътка въздух. — В селото дойдоха мъже! — успя да избълва накрая.

— Какви мъже?

— Войници! Войниците на Ричи!

— Какво?

Брадвата застина над главата на Бек.

— Ъхъ. И набират войска!

Бек остана за момент с вдигната над главата брадва, после я хвърли на купчината с нацепени дърва и тръгна към къщата. Беше настръхнал от вълнение и вървеше бързо. Толкова бързо, че Фестен трябваше да подтичва след него. Не спираше да пита: „Какво ще правиш?“, но така и не получи отговор.

Бек мина покрай кошарата с козите, после покрай петте дебели дървени пъна, целите накълцани и нащърбени от ежедневните му тренировки с меча. Влезе в тъмната, вмирисана на пушек къща. През зле скованите капаци на прозорците се процеждаха снопове светлина и падаха по голите дъски на пода и нахвърляните на места по тях, ощавени от годините, кожи. Дъските изскърцаха под краката му, докато коленичеше пред сандъка с вещите си. Вдигна капака и нетърпеливо изхвърли навън дрехите. Бръкна внимателно и го извади навън. Пръстите му го държаха леко, сякаш докосваха момиче. Единственото, за което го бе грижа.

Позлатата проблесна в сумрака. Той стисна дръжката и усети перфектното разпределение на тежестта. Изтегли един фут от стоманеното острие от ножницата. Звукът го накара да се усмихне. Това прекрасно стържене на метал, този нежен като песен звън го разтрепериха още повече. Колко често бе стоял усмихнат, надвесен над това острие, колко точене, лъскане, точене и пак лъскане бе прекарал в мечти за този ден. Прибра с рязко движение острието в ножницата, обърна се и… замръзна на място.

Майка му стоеше на прага — тъмен силует на фона на яркия отвор на вратата.

— Вземам меча на баща ми — отсече решително Бек и размаха дръжката към нея.

— Той бе убит с този меч.

— Сега е мой!

— Твой е.

— Не можеш да ме накараш да остана повече. — Бек натъпка още няколко от вещите си в раницата, която държеше винаги приготвена. — Каза: това лято!

— Казах го.

— Не можеш да ме спреш!

— Да ме виждаш да опитвам?

— На моята възраст Шубал Колелото беше прекарал цели седем години в походи с мъжете!

— Късметлия.

— Време е. Крайно време!

— Знам. — Тя го проследи с поглед, докато сваляше от стената лъка и привързаните към него стрели. — След месец-два нощите ще захладнеят. Вземи моето наметало.

Това го свари неподготвен.

— Аз… не, по-добре ти го задръж.

— Добро е, но ще ми е по-добре, като знам, че го носиш.

Бек не искаше да спори, притесни се, че няма да успее да запази самообладание. Голям смелчага, няма проблем да се изправи пред хиляди южняци, а се страхува от жената, която го е родила. Той грабна зеленото вълнено наметало от куката на стената, преметна го през рамо и се промуши покрай нея навън. Престори се, че не е кой знае какво, но добре знаеше, че това е най-скъпата й вещ.

Фестен чакаше отвън. Беше видимо притеснен и объркан. Бек разроши рижата му коса.

— Сега ти си мъжът тук. Нацепи дървата, а аз ще ти донеса подарък, нещо хубаво, като се върна от войната.

— От войната нищо хубаво не се е върнало досега — обади се майка му от прага.

Не беше ядосана като преди. Просто натъжена. До този момент Бек дори не беше осъзнал колко много по-едър от нея беше станал. Главата й едва стигаше до брадичката му.

— Ще видим — каза той и слезе по стъпалата, под обраслите с мъх стрехи на къщата. Не се сдържа и се обърна. — Ами аз тръгвам.

— Почакай, Бек. — Тя се наведе към него и го целуна по челото. Целувката й беше едва доловима, лека като капка дъжд. Погали бузата му и се усмихна. — Сине мой.

Бек усети гърлото му да се стяга и сълзите да избиват. Стана му гузно за това, което й каза, радваше се, че най-после постигна своето, ядосваше се за всичките месеци, в които не бе успял да го направи, натъжи се, че тръгва, достраша го, развълнува се, и всичкото това накуп. Лицето му обаче остана сковано в безизразна гримаса, нито едно от напиращите чувства не взе надмощие. Докосна едва опакото на ръката й и побърза да се обърне, преди да се е разплакал като дете. Тръгна по пътеката. Тръгна на война.

Крачеше уверено, така си мислеше, че някога е направил баща му.

 

 

Набирането на войска не беше точно каквото бе очаквал.

Ситният ръмеж не успяваше да намокри никого, но беше достатъчен да накара всички да мижат и гушат глави между раменете, а също да потопи очакванията на Бек от събитието. Когато стигна в селото, настроението беше отдавна удавено. Хората, които бяха дошли да се включат във войската, или по-скоро са били принудени да дойдат, стояха в нещо, което в началото може би е наподобявало редици. Сега беше просто жвакаща с крака в калта, ръгаща се с лакти и ругаеща под носа тълпа. Повечето бяха млади момчета, прекалено млади според Бек. Хлапета, които никога не са виждали съседната долина, да не говорим за битка. Останалите бяха предимно посивели старци. Групата се допълваше и от неколцина недъгави и сакати. В единия край на скупчината, войниците на Ричи стояха, подпрени на копията си или отпуснати на седлата, и гледаха новите попълнения със същото пренебрежение и равнодушие, с което и Бек. С две думи — нищо общо със славната дружина, в която си бе представял, че един ден ще върши геройства.

Бек стискаше с едната ръка стегнато около врата си майчиното наметало, с другата топлата дръжка на бащиния меч под него и клатеше глава. Скарлинг Качулатия може и да бе тръгнал с обикновена сбирщина мъже и направил от тях армия, способна да прогони Съюза, но Бек не можеше да си представи дори за миг, че един ден някой ще съчинява песни за отчайващата тълпа пред очите му. По едно време видя една от новосформираните дружини да тръгва и когато огледа двамата дребосъци най-отпред, видя, че само единият носеше копие. Набиране на войска без раздаване на оръжие — такова нещо нямаше в песните.

Незнайно защо, може би заради прекалено многото часове, прекарани в мечти за този ден, очакванията му включваха самия Коул Ричи начело на войниците — човек, участвал във всяка битка от незнайно кога, човек на старите порядки. Може би дори да спре на него очи или да го потупа одобрително по гърба. Ето такива момчета ни трябват! Всички да видят това момче! Няма ли повече като него? Но от Ричи нямаше помен. Всъщност нямаше и от човек, който да знае какво прави в селото. За момент Бек извърна глава към калната пътека, по която беше слязъл, и сериозно се замисли дали да не се върне във фермата. Ако тръгнеше сега, щеше да е у дома преди здрачаване…

— Дошъл си да се включиш, а? — попита някой.

Беше нисък, но доста широкоплещест. Косата и наболата му брада бяха прошарени, а боздуганът на колана му имаше вид на видял доста употреба.

Бек не искаше да се излага. Отърси се от всякакви мисли за връщане.

— Дошъл съм да се бия — каза.

— Браво на теб. Викат ми Потопа. Аз ще водя следващата група, след като се запълни. — Той посочи към невзрачната групичка от момчета — някои имаха стари лъкове или къси брадвички, но повечето не носеха нищо освен дрехите на гърба си, а и те не бяха в завидно състояние. — Ако си дошъл за нещо повече от това, да плямпаш за битки, влизай в моята колона.

— Така и мисля да направя — отвърна Бек. Потопа имаше вид на човек, който различава меч от трион, пък и в коя точно колона да застане, нямаше значение. Затова той изпъчи гърди, тръгна наперено и се намести сред момчетата в задния край на групичката. Бяха толкова млади, че той стърчеше с една глава над всичките. — Аз съм Бек — каза.

— Колвинг — промърмори един.

Не беше на повече от тринайсет, на всичкото отгоре нисък и тантурест. Зяпаше с облещени от страх очи.

— Стодър — смотолеви друг с пълна уста.

Дъвчеше някакво противно на вид месо, имаше гузна физиономия, изхвръкнала напред долна устна и се поклащаше напред-назад като побъркан.

— Аз съм Брейт — изписка едно момче, по-малко и от Колвинг. Беше опърпан като просяк и мърдаше почернелите пръсти на единия си крак през широка цепка в ботуша.

На Бек, аха, да му дожалее за него, когато долови вонята му. Брейт му подаде една кльощава ръка, но той не я прие. Беше зает да оглежда внимателно последния от групата. Беше по-голям от останалите, носеше лък през рамо и имаше дълъг белег през едната вежда. Сигурно просто беше паднал от някоя ограда, но независимо от това му придаваше по-опасен вид, отколкото му се полагаше. На Бек му се прииска и той да имаше белег.

— Ами ти?

— Рефт.

Той се ухили доволно и нещо в усмивката му не допадна особено на Бек. Почувства се, сякаш онзи му се присмиваше.

— Нещо смешно ли видя?

Рефт посочи с жест бъркотията наоколо.

— А ти нещо, дето да не е смешно?

— На мен ли се смееш?

— Не всичко се върти около теб, приятел.

Бек не беше сигурен дали онзи не го правеше на глупак, дали сам не се бе направил на такъв, или дали просто не се бе изнервил заради неоправданите си очаквания, но знаеше едно — започваше да се ядосва, при това бързо.

— Ти по-добре внимавай какво…

Осъзна, че Рефт не го слушаше. Гледаше някъде над рамото му, също както и останалите. Бек се обърна да види какво и едва не падна от изненада при вида на ездача зад гърба си. Яздеше висок, добър кон и седеше на още по-добро седло. Металът по сбруята беше излъскан до блясък. Мъжът беше на около трийсет, с гладка, чиста кожа и остър поглед. Носеше фино наметало с обкантени краища и дебела кожена яка с дълъг животински косъм. Единственото, което спести на Бек срама от неговото уж хубаво и ново наметало, бе това, че в сравнение с него останалите носеха направо дрипи.

— Добър вечер.

Гласът на ездача беше тих и мелодичен, а говорът му — почти несеверняшки.

— Добър вечер — отвърна Рефт.

— Добър вечер — каза Бек.

Проклет да е, ако остави Рефт да се прави на водач на групата.

Ездачът им се усмихна, сякаш бяха стари познати.

— Момчета, дали не бихте ме упътили към огъня на Коул Ричи?

Рефт посочи с пръст към тъмните силуети, очертани на фона на здрачаващото се небе, насядали под огрените от светлината на огъня клони на едно дърво.

— Ей там, мисля, на възвишението, при онези дървета.

— Много съм ви задължен.

Мъжът кимна учтиво на всеки един, дори на Брейт и Колвинг, цъкна с език и подкара коня си през тълпата. Продължаваше да се усмихва самодоволно, сякаш беше казал някоя шега, която само той разбираше.

— Кое е това копеле? — сопна се той в момента, в който мъжът се отдалечи достатъчно, за да не го чуе.

— Не знам — прошепна Колвинг.

— Естествено, че не знаеш — изгледа го презрително Бек. — Не съм те и питал, нали?

— Съжалявам. — Той примижа, сякаш очакваше шамар през лицето. — Само казвам…

— Мисля, че това беше принц Калдер — каза Рефт.

— Какво? — намуси се още повече Бек. — Синът на Бетод? Е, вече не е никакъв принц, а?

— Да, ама май още се мисли за такъв.

— Женен е за дъщерята на Ричи, нали? — обади се с пискливия си глас Брейт. — Сигурно е дошъл да поздрави бащата на жена си.

— По-скоро да се пробва с лъжи да се намести на стола на баща си, ако може да се вярва на това, дето се говори за него — каза Рефт.

— Хм, май няма много шанс за успех с Дау Черния — изсумтя Бек.

— Най-вероятно ще му изреже кървавия кръст на корема, само да опита — каза Стодър и облиза пръсти.

Беше приключил с яденето.

— Аз мисля, че ще го обеси и изгори — каза Колвинг, — така прави Дау Черния с лъжците и страхливците.

— Ъхъ — кимна Брейт, сякаш едва ли не беше гледал как точно става. — Сам им слага факлата под краката, а после стои отстрани и ги гледа как танцуват на въжето.

— Аз лично няма много да се разтъжа за него. — Бек хвърли поглед към гърба на отдалечаващия се през тълпата Калдер, седнал на хубавото си седло, високо над главите на всички. Ако имаше нещо обратно на право острие, това беше той. — Няма много вид на боец копелето.

— Е, и? — Нахилената физиономия на Рефт се спусна към края на наметалото на Бек, откъдето се подаваше облият връх на ножницата на меча му. — Ти пък имаш вид на боец, но това не значи, че си такъв.

Бек побесня. Преметна единия край на майчиното наметало, за да е свободна ръката му, и стисна юмруци.

— Страхливец ли ме нарече, мамка му?

Стодър предпазливо се дръпна настрана. Колвинг заби поглед в земята. Брейт просто продължи да се хили глуповато.

Рефт сви рамене — нито склонен да отвърне на перченето, нито да отстъпи послушно.

— Не те познавам достатъчно, че да кажа какъв си — отвърна спокойно той. — Държал ли си щит в редицата, в битка бил ли си?

— В битка, не — изрепчи се Бек, с надеждата останалите да си помислят, че поне се е бил някъде.

В действителност, като изключим няколкото юмручни сбивания с хлапетата в селото, единствените битки, в които бе участвал, бяха срещу пъновете в двора.

— Ми тогава и ти самият не знаеш. Никой не може да каже какво ще направи човек, докато стои в редицата рамо до рамо с останалите и чака с меч в ръка връхлитането на врага. Може да не помръднеш от място и да се биеш като самия Скарлинг. Може да се обърнеш и да хукнеш презглава. А може би просто си чешеш езика. Голям боец си, ама само на думи.

— Ще ти покажа аз дали е само на думи, шибаняк такъв!

Бек пристъпи към него с вдигнат юмрук. Колвинг изскимтя и закри лице, сякаш него щяха да бият. Рефт отстъпи крачка назад и отметна наметало настрани. При вида на дългия нож на колана му и своята ръка над дръжката на бащиния меч, Бек изведнъж осъзна, че за нула време бе отишъл прекалено далече. Изведнъж осъзна, че това може да не завърши като сбиванията с момчетата в селото. Видя страха в очите на Рефт, но видя и непоколебимост. В този момент куражът му се стопи напълно и той спря с увиснал във въздуха юмрук — не знаеше нито как стигна дотук, нито какво да прави оттук нататък…

— Ей! — Потопа изскочи от тълпата и завлачи към тях болния си крак. — Стига! — Бек бавно отпусна юмрук. Ако трябваше да бъде честен — с огромно облекчение. — Хубаво е, че имате огън в сърцата, но с южняците на път за насам, ще има достатъчно битки, това ви го обещавам. Утре тръгваме рано, а човек върви по-добре без размазана мутра. — Потопа вдигна един изподран юмрук пред физиономиите на Бек и Рефт. — А ето това чака всеки, който не се държи прилично, ясен ли съм?

— Разбрано, главатар — каза Бек и изгледа кръвнишки Рефт, въпреки че сърцето му направо щеше да изскочи от страх.

— Да, естествено — каза Рефт и се загърна отново в наметалото си.

— Първото, което трябва да научи всеки войник, е кога да не се бие. А сега мърдайте, и двамата.

Бек осъзна, че хората отпред бяха отминали и между него и покритата с подгизнало чергило дървена маса имаше само отъпкана кал. Зад масата седеше мъж с посивяла брада и го гледаше начумерено. Едната му ръка я нямаше и ръкавът на палтото му беше подгънат нагоре и пришит към гърдите. В другата държеше писалка. Изглежда, записваха всички имена в една голяма книга. Нещата сега ставаха поновому, значи, с писане и тям подобни. Ако беше жив, баща му пет пари нямаше да дава за такива глупости, затова реши, че няма и той. Какъв смисъл да се биеш с южняците, ако ще приемаш обичаите им? Той тръгна начумерен към масата.

— Име?

— Моето ли?

— Чие друго, мислиш?

— Бек.

Едноръкият задраска нещо по хартията.

— От къде?

— От една ферма, малко по-нататък в долината.

— Години?

— Седемнайсет.

Онзи го изгледа намръщено.

— Пък и едър за годините си. Позакъснял си с няколко лета, момче. Къде беше досега?

— Помагах на майка ми във фермата. — Някой прихна сподавено зад гърба му и Бек извърна рязко глава, за да му хвърли един кръвнишки поглед. Жалката усмивка на Брейт се стопи и той заби поглед в опърпаните си ботуши. — Тя има да гледа две малки деца, затова останах да й помагам. Това също е мъжка работа.

— Както и да е, сега си тук.

— Точно така.

— Името на баща ти?

— Шама Безсърдечни.

Посивялата глава на мъжа подскочи.

— Я не ме будалкай, момче!

— Не те будалкам, старче. Баща ми е Шама Безсърдечни. Това е мечът му.

Бек го измъкна със звън от ножницата и тежестта на острието вля нови сила и увереност в ръката му. Той опря върха му в масата и го изправи нагоре.

Едноръкият огледа лъщящата позлата на дръжката и лъснатата здрава стомана.

— А, на това му викам аз изненада. Да се надяваме, че си изкован от същото желязо като баща си.

— Такъв съм.

— Ще видим. Ето ти първата изкарана с войниклък пара, момче. — Той сложи в шепата му малка сребриста монета и хвана отново писалката. — Следващият.

И това беше, дотук с работата на полето. Сега беше един от хората на Коул Ричи, готов да се бие за Дау Черния във войната със Съюза. Той прибра меча и застана до другите. Едно момиче с рижа, сега потъмняла от ситния дъждец коса наливаше грог по чашите на новите войници и Бек обърна своята наведнъж. Хвърли я настрани и се загледа в Рефт, Колвинг и Стодър, които чакаха реда си да се запишат в голямата книга. И през цялото време си мислеше как хич не го е еня за това, което си мислеха тези глупаци. Той ще си спечели името. Ще им покаже кой е страхливец.

И кой герой.