Джо Абъркромби
Герои (63)

Теченията на историята

Финри беше отишла при ранените да прави онова, което правеха жените след края на битката. Да утолява жаждата на пресъхнали гърла, поднасяйки вода към напукани устни. Да превързва рани с парчета плат, откъснати от полите на роклята си. Да успокоява умиращите с тихо пеене, напомняйки им за майките им.

Но вместо да прави всичко това, тя просто стоеше и гледаше втренчено. Беше вбесена от безумния хор от стонове, хленчене и отчаяни хлипове. От мухите, лайната и подгизналите от кръв чаршафи. От спокойствието, с което милосърдните сестри се носеха сред човешките останки като бели привидения. Но най-много от всичко я вбесяваше бройката на ранените. Подредени в редици, лежащи на сламени постелки, просто чаршафи или направо на голата земя. Цели роти. Батальони от ранени.

— Повече от дузина са — каза й един млад лекар.

— Стотици са — изграчи пресипнало тя, напрягайки сили и воля да не покрие уста с ръка от противната воня.

— Не. Имах предвид повече от дузина шатри като тази. Знаеш ли как да сменяш превръзка.

Ако съществуваше нещо като романтична рана, то тук тя нямаше място. Всяко повдигане на превръзка представляваше пошло разголване, разкриващо поредния кървящ кошмар. Разпран задник, отнесена челюст, а с нея повечето зъби и половината език, орязана ръка, така че само палецът и показалецът бяха останали на място, пронизан корем, от който течеше гной. Един войник, посечен през тила, беше напълно обездвижен, лежеше по корем и дишаше тежко. Очите му се извърнаха към нея, докато минаваше, и погледът им я скова от ужас. Навсякъде тела, одрани, обгорени, разпорени и зеещи, във всевъзможни пози, тайните на вътрешностите им изложени на показ пред целия свят. Рани, които щяха да оставят човека съсипан за цял живот. Да съсипят и живота на онези, които го обичаха.

Опита да не откъсва очи от работата си, доколкото можеше, прехапала език, с треперещи пръсти над възлите и иглите по превръзките. Опитваше се да не чува прошепнатите молби за помощ, която не знаеше как да даде. Която никой не можеше да им даде. Червените петна избиваха по превръзките, преди още да ги е завързала, и растяха, и растяха, а тя преглъщаше сълзите, надигналото се в устата съдържание на стомаха й и минаваше на следващия ранен. Лявата му ръка беше отрязана до лакътя, лявата половина на главата му беше покрита с превръзка и…

— Финри.

Тя вдигна глава и изтръпна. Това беше полковник Бринт. Двамата се вторачиха един в друг и това продължи сякаш цяла вечност, в ужасно мълчание, на това ужасно място.

— Не знаех, че…

Толкова много не знаеше, не знаеше дори какво повече да каже.

— Вчера — отвърна простичко той.

— Ти… — Почти го попита дали беше добре, но успя в последния момент да сдържи думите. — Имаш ли нужда от…

— Знаеш ли нещо? За Алис? — Само споменаването на името й беше достатъчно и стомахът й се сви на още по-стегната топка. Поклати глава. — Била си с нея. Къде ви държаха?

— Не знам. Покриха ми главата с торба. После ме отведоха и ме изпратиха обратно. — И, о, как само се радваше, че Алис остана в тъмното, а не тя. — Не знам къде е сега…

Но можеше да се досети. Вероятно Бринт също. Сигурно сега прекарваше цялото си време в подобни догадки.

— Тя каза ли нещо?

— Тя… се държа много смело. — Финри насили устните си да се раздвижат в някакво жалко подобие на усмивка. Това се очаква от човек в такъв момент, нали? Да лъже? — Каза, че те обича. — Постави ръка на неговата. На онази, която му беше останала. — Каза… да не се тревожиш.

— Да не се тревожа — промърмори Бринт и се вторачи в нея с едно кървясало око. Финри не знаеше дали това го успокои, обиди, или дали просто не вярваше и на дума от гузните й дрънканици. — Ако просто можех да разбера нещо.

Финри не мислеше, че щеше да му е от полза да разбере. За нея не беше.

— Съжалявам — прошепна тя. Вече не можеше дори да го погледне в очите. — Опитах… направих всичко по силите си, но… — Това поне беше вярно. Вярно беше, нали? Стисна отпуснатата ръка на Бринт. — Трябва да… донеса още превръзки…

— Ще се върнеш ли?

— Да — каза Финри и скочи да си върви. Не беше сигурна дали продължаваше да лъже. — Естествено, че ще се върна.

Почти се спъна от бързане да избяга от този кошмар. Благодареше на съдбата, отново и отново, че избра да спаси нея.

Тръгна по виещата се пътека към щаба на баща си, посърнала и потисната от самосъжаление. Подмина двама ефрейтори, които подскачаха в пиянски танц под звуците на скрибуцаща цигулка. Мина покрай редица жени, които перяха ризи в един поток. Покрай наредени на опашка войници, нетърпеливи да получат кралското злато, което проблясваше в ръцете на старшината, зад плътната маса народ около него. Отстрани вече чакаше малка групичка от бърборещи търговци, мошеници и сводници, като ято гларуси около наръсени по земята трохи, явно осъзнали, че мирът скоро ще ги остави без работа и сега шансът да постигнат и те нещо ще е на страната на по-свестни от тях хора.

Недалече от хамбара се натъкна на генерал Митерик, заобиколен от няколко от щабните си офицери. Той й кимна сдържано и Финри моментално усети, че нещо не беше наред. Безкрайното му самодоволство беше неизбежно като изгрева и залеза. Тогава видя Баяз да излиза от ниската врата и чувството й се засили. Той отстъпи настрани и я пропусна покрай себе си с цялото самодоволство, което бе убягнало на Митерик.

— Фин. — Баща й стоеше сам в сумрака на стаята. Усмихна й се някак объркано. — Е, това беше.

Седна на стола, въздъхна тежко и разкопча най-горното копче на униформата си. През последните двайсет години Финри не го беше виждала да прави това посред бял ден.

Излезе отново навън. Баяз се беше отдалечил едва на десетина крачки от вратата и разговаряше тихо с къдравия си прислужник.

— Ти! Искам да говоря с теб!

— Какво съвпадение. И аз с теб. — Първия магус се обърна към прислужника. — Отнеси му парите тогава и… повикай каналджиите. — Прислужникът се поклони и се оттегли заднешком. — Така, какво мога да…

— Не можеш да го смениш.

— И сега говорим за?

— Баща ми! — отсече Финри. — Както много добре знаеш!

— Не съм го сменял — отвърна Баяз почти развеселен. — Баща ти има добрината и здравия разум да се оттегли доброволно.

— Той е най-подходящият за този пост! — Струваше й истинско усилие да не сграбчи голата глава на магьосника и да не забие зъби в нея. — Единственият тук, който направи нещо, за да спре това безсмислено кръвопролитие! Онзи надут кретен Митерик ли? Вчера изпрати половината си дивизия на смърт! Кралят има нужда от хора, които…

— Кралят има нужда от хора, които се подчиняват на заповеди.

— Ти нямаш властта да го направиш! — Гласът й се разтрепери. — Баща ми е лорд-маршал, с място във Висшия съвет, само кралят може да го свали от поста му!

— О, колко жалко! С вързани ръце съм от законите, които сам написах! — Баяз вирна брадичка, пъхна ръка под палтото си и извади свитък с голям червен печат. — В такъв случай, предполагам, нямам властта и за това тук. — Разви бавно свитъка и дебелият пергамент изпука тихо. Финри не можеше да си поеме дъх, когато той се покашля. — С настоящия Кралски декрет Харод дан Брок получава обратно мястото на баща си в Камарата на лордовете. Връщат му се част от принадлежалите на рода му земи край Келн, а също част от онези край Остенхорм, откъдето се надяваме, че съпругът ти ще изпълнява задълженията си на лорд-губернатор на Англанд. — Баяз обърна пергамента към Финри, поднесе го към лицето й и тя зашари с очи по безупречно изписаните от кралския калиграф редове като скъперник из ковчеже със скъпоценни камъни. — Възможно ли е кралят да не се трогне от такава безпримерна вярност, от такава неподражаема храброст, от саможертвите, демонстрирани от младия лорд Брок на бойното поле? — Баяз се наведе към нея. — Да не споменавам куража и решителността на съпругата му, която, въпреки че беше пленена от северняците, забележи само, се изправи смело пред самия Дау Черния и го принуди да освободи шейсет пленници! О, Негово Величество трябва да е направен от камък, че да не се трогне от нещо подобно. Той не е, в случай че се чудиш. Малцина всъщност се трогват по-лесно от него. Плака, докато четеше описанието на героичната атака на съпруга ти при моста. Плака. После нареди да се изготви декретът и го подписа моментално. — Баяз се приближи още повече и Финри почти усети дъха му по лицето си. — Смея да твърдя, че… ако човек се вгледа внимателно в документа… ще открие следите от сълзите на Негово Величество… по пергамента.

За пръв път, откакто Баяз го извади от джоба си, Финри откъсна очи от свитъка. Стоеше толкова близо, че виждаше ясно всяко отделно сиво косъмче от брадата на Баяз, всяко кафяво петънце по голото му теме и всяка дълбока бръчка по лицето му.

— Отнема седмица, за да стигне вестта до краля, и още седмица, за да се върне заповедта му. А е минал само ден от…

— Наречи го магия. Тялото на Негово Величество може и да е на седмица път оттук, но десницата му — той вдигна дясната си ръка пред лицето й — е малко по-близо. Но всичко това е без значение. — Той отстъпи назад с въздишка и започна да навива бавно пергамента. — Както каза, нямам властта, така че трябва да изгоря това безполезно парче хартия, нали така?

— Не! — Финри едва се удържа да не го грабне от ръцете му. — Не.

— Да разбирам ли, че вече не оспорваш освобождаването на баща ти от командване?

Тя прехапа устни. Войната е ужасно нещо и така нататък, но предоставя толкова много възможности.

— Той се оттегли доброволно.

— Нима? — Устните на Баяз се разтеглиха в широка усмивка, но погледът му остана корав като камък. — За пореден път съм впечатлен. Поздравления за главоломния възход на съпруга ти. И твоя също… милейди губернаторша. — Той протегна свитъка. Тя го хвана, но Баяз не пусна другия край. — Не забравяй едно обаче. Хората обичат героите. Но няма нищо по-лесно от подменянето им с нови. С един пръст на ръката си те издигам на власт. С един пръст на ръката си… — Баяз постави пръст под брадичката й и вирна главата й болезнено високо — ще те сваля оттам.

Финри преглътна мъчително.

— Разбирам.

— Желая ти приятен ден тогава! — Той пусна брадичката й, пергамента и отново се усмихваше любезно. — Моля, предай добрата вест на съпруга си, но на твое място бих изчакал малко, преди да я споделя с други. Хората може да не разберат правилно, като теб, как точно работи магията. С твое позволение, след като информирам Негово Величество, че е предложил поста на съпруга ти, ще му предам, че той го е приел.

— Разбира се — покашля се Финри.

— Колегите ми във Висшия съвет ще останат предоволни, че този въпрос е бил разрешен така бързо. Трябва да посетите Адуа, след като съпругът ти се възстанови. Формалностите по назначението. Парад или нещо от сорта. Няколко часа помпозно бръщолевене в Камарата на лордовете. Закуска с кралицата. — Баяз повдигна вежда, докато се обръщаше да си върви. — Ще трябва да си набавиш малко по-подходящи дрехи. Нещо лъхащо на героизъм.

 

 

Стаята беше чиста и светла. Слънцето влизаше през прозореца и падаше върху леглото. Нямаше хлипане. Нямаше отрязани крайници. Нямаше неизвестност. Какъв късмет. Едната му ръка беше превързана и скрита под завивката, другата лежеше на гърдите му, бледа, с ожулени кокалчета, надигаше се бавно, после се спускаше при всяко вдишване и издишване.

— Хал. — Той изпъшка, клепачите му потрепнаха и се отвориха. — Хал, аз съм.

— Фин. — Той протегна ръка и докосна с върховете на пръстите си бузата й. — Ти дойде.

— Разбира се. — Финри обви ръката му в шепи. — Как си?

Той се размърда, примижа от болка и се усмихна.

— Честно казано, малко съм схванат, но иначе се чувствам късметлия. Страшен късметлия, че имам теб. Чух, че си ме измъкнала от останките. Не трябва ли аз теб да спасявам?

— Ако ще ти олекне, Бремър дан Горст те откри и отнесе до лечебницата. Аз само подтичвах до него и плачех.

— Лесно се разплакваш, това е едно от нещата, заради които те обичам. — Очите му започнаха да се затварят. — Мисля, че ще преживея това, че Горст… ме е спасил…

Финри стисна ръката му.

— Хал, чуй ме, случи се нещо. Нещо прекрасно.

— Чух. — Очите му се отместиха бавно. — Мир.

— Не — въздъхна Финри, — не това. Е, да, това също, но… — Тя се наведе над него, сложи и другата си ръка върху неговата. — Хал, чуй ме. Получаваш мястото на баща ти в Камарата на лордовете.

— Какво?

— А също част от земите. Те искат ние… ти… кралят иска да заемеш мястото на Мид.

Хал примига неразбиращо.

— Командир на дивизията му ли?

— Лорд-губернатор на Англанд.

За момент имаше вид на ударен от гръм, после се вгледа в лицето й и на неговото се появи тревожно изражение.

— Защо аз?

— Защото си добър човек. — И разумен компромис. — Ти си герой очевидно. Кралят е чул за теб и командването ти.

— Герой? — изсумтя Хал. — Как го направи?

Опита да се надигне на лакът, но тя натисна нежно гърдите му и го върна обратно по гръб.

Сега беше моментът да му каже истината. И идеята да го направи почти й мина през ума.

— Ти го направи. Беше прав през цялото време. Упорит труд, вярност и всичко останало. Командване от първа линия. Ето така човек успява в живота.

— Но…

— Шшш. — Финри целуна едното крайче на устните му, после другото, накрая в средата. Дъхът му беше лош, но това не я интересуваше. Нямаше да го остави да се изпречи на пътя й и да развали всичко. — Ще говорим за това по-късно. Сега си почивай.

— Обичам те — прошепна той.

— И аз те обичам.

Финри погали нежно лицето му, докато той потъваше отново в сън. Вярно беше. Той е добър човек. Един от най-добрите. Честен, смел, верен до гроб. Двамата си подхождаха, допълваха се. Оптимист и песимист, мечтател и циник.

Всъщност какво е любовта, ако не това, да намериш човека, който ти подхожда? Който те допълва.

Някой, с когото да работиш. И върху когото да работиш.