Джо Абъркромби
Герои (14)

Сговорчивост

— Ставай, старче.

Гушата не успя да се отърси напълно от съня си. В него пак беше млад, а може би загърбил стария живот. Кой му се усмихваше от ъгъла на стаята, Колуен? На струга се въртеше парче дърво, къдравите стърготини се сипеха наоколо и хрупаха под краката му. Той изпъшка и се претърколи настрани. Болката го преряза през стомаха и почти го хвърли в паника. Понечи да отхвърли одеялото.

— Какво ста…

— Спокойно, няма нищо. — Прекрасна сложи ръка на рамото му. — Реших да те оставя да поспиш по-дълго. — От едната страна на главата й се спускаше дълга резка, а късата й коса покрай нея все още беше сплъстена от кръв. — Реших, че ще ти дойде добре.

— Още няколко часа ще ми дойдат още по-добре. — Гушата се надигна и понечи да стане, първо бързо, после, когато още десетина болки го прерязаха наведнъж, съвсем бавно. — Мамка му, войната е за младите. Какво става?

— Нищо. — Тя му подаде манерка, той отпи, прекара водата през пресъхналата си уста и я изплю. — От Сухара няма следа. Погребахме Атрок.

Гушата застина с манерка пред устата, после я свали бавно. На отсрещната страна на Героите, пред един от каменните блокове имаше прясна купчина пръст. Брак и Скори стояха до нея с лопати в ръце. Агрик стоеше между двамата, забил поглед в земята.

— Ти ли говори? — попита обнадежден Гушата, въпреки че вътрешно вече знаеше отговора.

— Не, чакахме теб.

— Добре сте направили — излъга той и се изправи, като се подпря на рамото й.

Утрото сивееше, а вятърът пронизваше с хладината си. Облаците бяха надвиснали току над каменистите била на хълмовете, а мъглата в подножието им още криеше тресавището на дъното на долината.

Гушата закуца към гроба. Разкърши се, в опит да се отърси от болката в ставите. В момента му се искаше да върви накъдето и да е другаде, но това е то, от някои неща не можеш просто да се отърсиш. Останалите започнаха да прииждат и се наредиха в кръг около гроба. Всичките натъжени, умълчани. Дрофт натика набързо комат хляб в устата си и изтри ръце в предницата на ризата. Уирън беше нахлупил качулката и прегръщаше Меча като майка — болно дете. Лицето на Йон бе по-помръкнало от всякога — сериозно постижение за човек като него. Гушата отиде до края на гроба и застана между Агрик и Брак. Лицето на планинеца беше загубило обичайната си руменина, а по превръзката на бедрото му беше избило прясно петно кръв.

— Кракът наред ли е? — попита го.

— Драскотина.

— Май доста кърви за драскотина, а?

Брак се ухили и татуировките на лицето му заиграха.

— Ти на това доста ли му викаш?

— Май не.

И не беше, в сравнение с племенника на Сухара, когото Уирън разсече надве. Гушата хвърли поглед през рамо към подножието на порутената стена, където бяха нахвърляли труповете. Далече от погледа, но не и забравени. Мъртвите. Все тези мъртви. Загледа се в черната пръст и се замисли какво точно да каже. Продължи да я гледа, сякаш щеше да му подскаже. Но в пръстта няма нищо, само чернилка.

— Странна работа. — Гласът му потрепери, дрезгав и несигурен, и той се прокашля. — Онзи ден Дрофт ме попита дали на камъните им казват Героите, защото под тях са погребани герои. „Не“, казах му. Но сега май има поне един.

Гушата направи кисела гримаса. Не от болка или тъга, а защото осъзнаваше какви глупости дрънка. Подобни простотии не биха заблудили и дете, но ето че момчетата кимаха одобрително. По едната буза на Агрик се беше стекла сълза.

— Така е — каза Йон.

Пред нечий гроб може да изприказваш неща, за които в таверната ще те скъсат от смях, и пак да звучиш като истински мъдрец. Гушата усещаше всяка дума като нож, който сам забива в корема си, но вече нямаше връщане назад.

— Не беше отдавна с нас Атрок, но остави следа в дузината. Няма да бъде забравен. — Гушата се замисли за всички онези, не помнеше колко, които беше погребал — имената и лицата им поизтрити от времето. — Той стоя рамо до рамо с другарите си. Би се добре. — „И умря грозно, накълцан със секира, заради някакъв хълм, който не означава нищо.“ — Постъпи, както е редно. Направи всичко онова, което човек може да иска от един истински мъж, мисля аз. Ако има друг…

— Гуша!

Тръпката се появи на другата страна на каменния кръг.

— Не сега! — изсъска му Гушата.

— Сега.

Гушата забърза натам и застана до Тръпката между два от Героите. Широката сива долина се ширна пред очите му.

— И какво толкова има за гледане… ъ.

Отвъд реката, по кафявата линия на черния път за Уфрит, която се виеше в подножието на Черни рид, имаше конници. Препускаха здраво към Осранг, сред облак прах и летящи буци кал от копитата на конете. Бяха около четирийсет. Може би повече.

— Там също.

— Мамка му. — Още няколко десетки идваха от другата страна, към Стария мост. Минаха брода и тръгнаха да обикалят Героите от две страни. Гушата усети тревогата да стяга гърдите му. — Къде се дяна този Скори? — Заоглежда се, сякаш търсеше нещо и не можеше да си спомни къде го беше оставил. Накрая видя, че Скори стои до него, вдигнал в отговор ръка. Гушата въздъхна от облекчение и сложи ръка на рамото му. — Ето те. Тука си бил.

— Главатар — промърмори Дрофт.

Гушата проследи с поглед сочещия показалец. Пътят, който тръгваше на юг от Адуейн и се спускаше в долината между два хълма, гъмжеше от живот. Той разпъна далекогледа и погледна натам.

— Съюзът.

— Как мислиш, колко са?

Вятърът пресуши част от влагата в очите му и за момент Гушата видя ясно проточилата се по пътя колона — хора и стомана, щръкнали копия и развети знамена — докъдето му стигаше погледът.

— Май всичките — прошепна Прекрасна.

— Кажи ми, моля те, че този път няма да се бием — надвеси се над рамото му Брак.

— Понякога е редно да бягаш презглава. — Гушата свали далекогледа. — Събирайте лагера! — провикна се. — Веднага! Тръгваме!

Дузината винаги държеше повечето си вещи готови за път и сега всички се заеха с прибиране на останалото. Скори бодро затананика някаква жива мелодия. Веселяка Йон се зае да тъпче с ботуш жаравата под учудения поглед на Уирън, който не притежаваше нищо освен Меча и след като вече го държеше в ръце, беше готов за път.

— Защо го гасиш? — попита той.

— Не оставям на копелетата огъня си — изсумтя сърдито Йон.

— Като гледам, така или иначе, няма да се съберат около него.

— Няма значение.

— Ние едва се събирахме всичките накуп.

— Не ме интересува.

— От друга страна, да речем, че го оставиш, току-виж някой от южняците паднал в него. Ще се изгори и после всичките ще хукнат с подвити опашки обратно в Съюза.

Йон вдигна глава за момент, замисли се, после стъпка и последните въглени.

— Не оставям на копелетата огъня си.

— Това беше, така ли? — попита Агрик. Гушата едва намери сили да го погледне в очите. В погледа му се четеше отчаяние. — Само това ли ще кажем за него?

— После може да говорим пак може би, но сега трябва да мисля първо за живите.

— Отказваме се. Ще им го оставим. — Агрик стисна юмруци и изгледа свирепо Тръпката, сякаш той бе убил брат му. — Умря за нищо. За някакъв проклет хълм, който дори няма да удържим! Ако не бяхме останали да се бием, сега щеше да е жив! Чуваш ли бе!

Той тръгна напред и ако Брак не го бе сграбчил през гърба, а Гушата застанал на пътя му, сигурно щеше да се нахвърли върху Тръпката.

— Чувам — отвърна спокойно онзи и сви невъзмутимо рамене. — Няма да е за пръв път. Ако аз не бях отишъл в Стирия, щях да имам и двете си очи. Отидох. Едно око. Останахме да се бием. Той умря. Камъкът на живота се търкулва нанякъде и край, няма връщане назад. Невинаги ти харесва накъде, но това е положението.

Той метна секирата си на рамо и се отдалечи към северния край на Героите.

— Зарежи го — прошепна Гушата в ухото на Агрик. Той знаеше какво е да загубиш брат. В една-единствена сутрин бе погребал и тримата си братя. — Ако търсиш кого да виниш, вини мен. Аз избрах да останем да се бием.

— Нямаше друг избор — каза Брак. — Така беше редно.

— Къде се дяна сега Дрофт? — попита Прекрасна, докато премяташе лъка през рамо. — Дрофт?

— Тук съм! Само да прибера нещо! — обади се той откъм стената, където бяха нахвърляли момчетата на Сухара. Когато Гушата отиде натам, го завари приклекнал над един. Преравяше джобовете му. Обърна се и се ухили през рамо, а в шепата му се мъдреха няколко монети. — Главатар, тоя има малко… — Той млъкна при вида на навъсената физиономия на Гушата. — Щях да ги поделя с останалите…

— Върни ги обратно.

Дрофт примига неразбиращо.

— Ма за него каква полза от тях вече…

— Не са твои, нали? Остави ги. Когато Сухара дойде, той ще решава какво да ги прави.

— Най-вероятно ще си ги прибере сам — промърмори Йон, който в този момент приближаваше, преметнал ризница през рамо.

— Така да бъде. Но никой от нас няма да ги вземе. Има си начин как стават нещата. Така е редно.

Думите му предизвикаха няколко въздишки на възмущение, дори нещо като сърдито сумтене.

— В днешно време никой вече не мисли така, главатар — обади се Скори и се подпря на копието си.

— Виж само как натъпкаха джобовете никакъвци като Сът Крехкия — каза Брак.

— Докато ние се бъхтаме за едната храна и някоя друга мижава монета — изръмжа сърдито Йон.

— Толкова ви се полага. Ще имам грижата да си получите изкараното с вчерашната битка. Но труповете ще оставите на мира. Искате да сте като Сът Крехкия, вървете тогава да си просите място в дузината на Глама Златния, тогава по цял ден ще грабите трупове. — Гушата не знаеше какво го прихвана днес. Преди беше затварял очи. На младини сам неведнъж бе посягал. Дори Три дървета навремето оставяше момчетата си да претършуват някой и друг труп. Но каквото и да го бе прихванало, вече нямаше как да се отметне. — Какво сме ние, а? — кресна той. — Именити войни или мародери и крадци?

— Бедняци, това сме ние, главатар — отвърна Йон, — и с всеки ден все по-…

— Какво бе, мамка му, става тук? — Прекрасна плесна Дрофт през ръката и монетите се пръснаха в тревата. — Когато станеш главатар, Веселяко Йон Къмбър, ще правим каквото кажеш. Но дотогава, ще става, както каже Гушата. Ние сме именити войни. Аз поне — за вас не знам. А сега си размърдайте дебелите задници, че след малко ще се жалвате колко сте бедни на онези от Съюза.

— Не сме дошли за злато — подхвърли мимоходом Уирън, преметнал Меча през рамо.

— Абе ти може и да не си, Перко — изгледа го мрачно Йон. — Ама на някои от нас добре би ни дошло.

Той поклати неразбиращо глава, но тръгна след него. Брак и Скори се спогледаха, свиха рамене и също го последваха.

Прекрасна се надвеси над рамото на Гушата.

— Понякога си мисля, че колкото повече на другите им е все тая, толкова повече ти се впрягаш.

— И какво точно имаш предвид?

— Сам не можеш да промениш света.

— Има си начин как се правят нещата и което е редно, редно е — сопна се той.

— А сигурен ли си, че не е редно просто да гледаш никой да не умира и всички да са щастливи?

„Най-лошото е, че има право“, помисли си Гушата.

— Дотук стигнахме, значи, така ли?

— Все си мисля, че винаги тук сме си били.

— Знаеш ли? — повдигна недоумяващо вежди Гушата. — Този твой мъж трябва да те научи на малко уважение.

— Тоя женчо ли? Страх го е от мен почти колкото всеки един от дузината. Да вървим!

Тя сграбчи Дрофт за лакътя и го помъкна след себе си. И дузината потегли през пролуката в стената. Вървяха бързо — колкото бързо позволяваха коленете на Гушата. Тръгнаха на север, по криволичещата пътека, по която бяха дошли на идване. Оставиха Героите на Съюза.

 

 

Гушата вървеше през дърветата и гризеше ноктите на дясната си ръка. Тези на лявата вече ги бе изгризал почти до кокал. Проклетници — никога не растяха достатъчно бързо. Докато вървеше към Героите, сам и посред нощ, не го беше толкова страх, колкото сега, когато отиваше да каже на Дау, че беше изгубил хълма. Не е редно това — да те е страх повече от собствения главатар, отколкото от врага. В момента имаше нужда от едно приятелско рамо, но щеше ли да се хвърля вина, беше готов да я понесе сам. Той беше взел решенията.

Гората беше пълна с народ — пъплеха като мравки из тревата. Войниците от личната дузина на Дау — ветерани с хладен ум и корави сърца, и куп наточени остриета.

Някои имаха брони от ковани плоскости, като онези на Съюза, други носеха странни оръжия, завършващи със стоманени клюнове, шипове и куки, специално създадени за пробиване на същите тези брони — цял един зловещ арсенал от изобретения, от които според него светът нямаше нужда. Гушата не се и съмняваше, че някой от тези типове би се посвенил да граби от мъртвите, всъщност — и от живите.

Въпреки че бе прекарал повечето си живот сред въоръжени мъже, тълпите от тях все още го изправяха на нокти и колкото повече остаряваше, толкова по-малко виждаше мястото си сред тях. Близо бе денят, в който най-после щяха да осъзнаят що за страхливец беше. С всяка следваща сутрин му ставаше все по-трудно да закърпи протрития от времето кураж. Зъбите се забиха в кожичката около нокътя и Гушата дръпна рязко ръка и замижа от болка.

— Не е редно — промърмори под носа си — един именит войн постоянно да се страхува.

— Какво?

Почти беше забравил за Тръпката. През цялото време не беше продумал и дума.

— Теб понякога страх ли те е, Тръпка?

Последва мълчание. Пробилото клоните на дърветата слънце проблесна в онова зловещо метално око.

— Навремето, да. Непрекъснато.

— Какво се промени?

— Изкараха ми окото с нажежен ръжен.

Успокояващ разговор, няма що.

— Това май променя мирогледа.

— Преполовява го.

Встрани от пътеката, наблъскани в прекалено тясна кошара, блееха овце. Събрано продоволствие — разбирай откраднато. Поминъкът на някой злощастен овчар, отреден да потъне в гърлата и излезе през задниците на армията на Дау Черния. Зад нещо като параван от провесени щавени кожи, само на крачка-две от стадото, една жена колеше овца след овца, а други три ги деряха, изкормваха и окачаха на куки. Бяха омазани до под мишниците в кръв, но това явно никак не ги притесняваше.

Две момчета, вероятно тъкмо станали на възраст за армията, гледаха отстрани. Смееха се колко глупави били овцете, да не се досетят какво ги чака зад провесените кожи. Не виждаха, че самите те са наблъскани в кошара, а зад паравана от крайогънни песни, истории и младежки мечти ги чака войната — безцеремонна и омазана до под мишниците в кръв. Гушата отдавна й се бе нагледал. Защо тогава продължаваше да си стои кротко в кошарата? Може би старите овце не прескачат нови огради.

Пред една обрасла с бръшлян руина, отдавна извоювана от гората, се издигаше побито черното знаме на Спасителя на Севера. На поляната отпред имаше още хора и вързани в редици неспокойни коне. Някой въртеше точиларско колело, от което с писък на метал хвърчаха искри. Една жена блъскаше с чук дървено колело на каруца. Един ковач работеше над ризница. Държеше в една ръка дългите клещи и вадеше от устата си халките за вплитане. Притичваха деца, натоварени с наръчи стрели, други с кобилици на рамене, с плискащи на тях кофи или чували с мъртвите ги знаеха какво. Сложна работа е това, да сееш насилие, започват ли нещата да придобиват сериозен размер.

Насред цялата неразбория от приготовленията за нищо добро, в неестествено спокойствие, някой се беше изтегнал по гръб на една каменна плоча. Лежеше си, подпрян на лакти, отпуснал назад глава и блажено притворил очи. Беше в сянка, но един намерил път през листата слънчев лъч падаше право върху самодоволната му усмивка.

— Мътните го взели. — Гушата се запъти натам и го изгледа отгоре. — И това ако не е принцът на Не-кой-знае-какво? Откога носиш женски ботуши?

— Стириянска кожа. — Клепачите на Калдер се отвориха едва-едва и на устните му се изписа онази присмехулна усмивка, която имаше още от дете. — Кърнден Гушата. Още ли си жив, дърто копеле?

— Абе малко съм понастинал, щом питаш. — Той изкара с мощно хъркане една тлъста храчка и я лепна на камъка между префърцунените ботуши на Калдер. — Ама ще оцелея. Кой направи тази грешка да те остави да изпълзиш от изгнанието си?

Калдер свали крака от камъка и се надигна.

— Самият Спасител на Севера. Май не може да се справи със Съюза без здравата ми десница.

— И какъв му е планът сега? Ще я отреже и ще я хвърли по тях ли?

Калдер разпери широко ръце.

— Аа, ами тогава как ще те прегърна? — Двамата се прегърнаха силно. — Радвам се да те видя, глупаво старче.

— Аз също, лъжлив пикльо.

— Двамата май сте си доста близки — промърмори Тръпката, който стоеше отстрани в сянката на дърветата и ги гледаше, смръщил подозрително вежди.

— Че как иначе, може да се каже, че ей с тези две ръце отгледах малкото копеленце. — Гушата разроши шеговито косата на Калдер. — Топих кърпа в мляко и му давах да суче.

— Най-близкото до майка, което съм имал — добави Калдер.

— Това обяснява нещата — кимна разбиращо Тръпката.

— Да седнем да поговорим? — Калдер стисна рамото на Гушата. — Липсват ми някогашните ни разговори.

— И на мен. — Гушата отстъпи предпазливо, когато един подплашил се кон подскочи назад и преобърна натоварената си с копия каруца. — Почти колкото ми липсва едно прилично легло. Но май няма да е днес.

— Май няма. Чувам, битка някаква щяло да има? — Калдер отстъпи и вдигна възмутен ръце към небето. — Ще ми съсипе целия следобед!

Гушата продължи покрай клетка, в която клечаха няколко голи северняци. Един протягаше навън ръка — молба за вода, милост или просто поне част от него да е отново на свобода. Дезертьорите безсъмнено вече са били обесени, което значеше, че тези бяха крадци или убийци. Чакаха своя ред за благоволението на Дау Черния, което най-вероятно щеше да е увисване на въжето, а може би и изгаряне, докато още ритат във въздуха. Странна работа, помисли си Гушата, да затвориш някого в клетка за кражба, при положение че цялата армия се прехранва с грабежи. Да обесиш човек за убийство, въпреки че всички наоколо си вадят хляба с убиване. Какво е престъпление във времена като тези, в които човек взема каквото си поиска от когото си поиска?

— Дау те вика. — Сцепеното стъпало го изгледа намръщено изпод порутената арка на вратата на руината. Той по принцип не преливаше от ведро настроение, но днес изглеждаше по-кисел от всякога. — Вътре.

— Искаш ли меча ми?

Гушата беше изтеглил наполовина острието от ножницата.

— Няма нужда.

— Така ли? Че откога Дау Черния взе да се доверява на хората?

— На хората, не. На теб, да.

Гушата не беше сигурен дали това беше добър знак, или не.

— Добре, така да бъде.

Тръпката понечи да го последва, но Сцепеното стъпало опря протегната ръка в гърдите му.

— Теб не те вика.

Гушата зърна бегло присвитото око на Тръпката, вдигна рамене и се мушна под обраслата с бръшлян арка — имаше чувството, че пъха глава в отворена вълча паст. Замисли се дали ще има време да чуе щракането на зъбите. Озова се в дълъг, кънтящ от ехото на водни капки коридор, с провиснали от тавана паяжини. На другия му край се виждаше обрасла в трънак утъпкана земя. Повечето каменни колони лежаха натрошени покрай стените на помещението, но част от тях още стояха и крепяха ронещи се сводове. Помежду им, на мястото на отдавна изчезналия таван, се виждаха облаци, тук-там разкъсани от синьо небе. На отсрещния край на порутената зала Дау седеше на стола на Скарлинг, крепеше с три пръста топката на дръжката на меча си и го въртеше небрежно насам-натам. Отстрани седеше Коул Ричи и почесваше наболата си бяла брада.

— Когато кажа — казваше Дау, — повеждаш всичките си хора към Осранг. Там им е слабото място.

— Откъде знаеш?

— Имам си начини — смигна му Дау. — Много войска са, на никакъв път. Освен това са бързали, за да стигнат, разтеглили са се много назад. В града има неколцина конници и няколко от момчетата на Кучето. Докато стигнеш, може да успеят да вкарат и малко пешаци, но няма да са достатъчно, че да те спрат, ако удариш както трябва.

— О, ще ударя аз — отвърна Ричи, — за това не бери грижа.

— Няма. Точно затова искам ти да водиш атаката. Освен това искам момчетата ти да носят и моето знаме. Високо, отпред, така че всички да го виждат. А също тези на Златния и Желязната глава. Искам всички да ги видят.

— За да си мислят, че сме тръгнали натам с всички сили, ясно.

— С малко късмет, ще извадят част от войската на върха на Героите и ще отслабят редиците. Стигнат ли на открито, между хълма и града, пускам момчетата на Златния. Направо ще им съдерат задниците от бой. И тогава аз, Желязната глава и Десетократния тръгваме нагоре и си вземаме обратно камъните.

— И как мислиш да го направиш?

Дау му се ухили с онази негова зловеща усмивка.

— Хукваме по склона и избиваме всичко, което мърда.

— Ще имат достатъчно време да се подготвят, а и това е доста тежък терен за атака. Там ще са най-силни. Можем да ги заобиколим…

— Най-силни тук — Дау заби меча в земята пред стола на Скарлинг. — Най-слаби тук — той посочи с пръст гърдите си. — От месеци ги обикаляме отстрани, в гръб. Последното, което ще очакват, е да им излезем точно отпред. Пречупим ли ги на Героите, ще ги пречупим тук — той удари юмрук в гърдите си, — а оттам насетне всичко ще се срине. Ако трябва, Златния ще ги погне през бродовете. И чак до Адуейн. Дотогава Скейл ще е готов отдясно и ще завземе Стария мост. С теб и достатъчно войска в Осранг, когато останалите от Съюза пристигнат утре, най-добрият терен в цялата долина ще е наш.

Ричи се надигна бавно.

— Разбрано, главатар. Утре ще е червен ден. Достоен за песните.

— Майната им на песните. — Дау на свой ред стана от стола на Скарлинг. — Само победа ми стига.

Двамата стиснаха ръце, после Ричи тръгна към вратата, видя Гушата и на лицето му грейна широка, оредяла откъм зъби усмивка.

— Старият Коул Ричи — протегна Гушата ръка.

— Кърнден Гушата, жив да не бях. — Ричи стисна подадената ръка в една голяма шепа, а другата стовари отгоре. — Малко останаха свестните мъже като нас.

— Такива са времената.

— Как е коляното?

— Знаеш, каквото — такова.

— И при мен така. Йон Къмбър?

— Вечно усмихнат, а от устата му шега след шега. Как я кара Потопа?

Ричи се усмихна широко.

— Направих го бавачка на новите попълнения. Мърша и плява, почти нищо свястно.

— Може пък да влязат в крак.

— Дано, при това бързо. Чувам, битка ни чака. — Ричи го плесна по рамото и продължи нататък. — Ще чакам думата ти, главатар! — провикна се през рамо и остави Гушата насаме с Дау.

Двамата се изгледаха един друг през осеяната с натрошен камък, обрасла с бурени и коприва кал. Отнякъде се чуваха чуруликане на птички и шумолене на листа. И само далечният звън на метал загатваше за предстоящата кървава работа.

— Главатар.

Гушата облиза нервно устни. Нямаше идея накъде щяха да се обърнат нещата.

Дау пое дълбоко дъх и изкрещя с пълно гърло.

— Не казах ли, че искам да удържиш шибания хълм?

Гушата изтръпна. Ехото дълго кънтя в оронените стени. Май нещата отиваха на зле. Почуди се дали и него не го чака клетката на поляната.

— Ами аз добре си го държах хълма… до идването на Съюза…

Дау стисна прибрания в ножницата меч и тръгна към него. Гушата едва се удържа да не отстъпи, а когато Дау се надвеси над него, трябваше да събере всички сили да не примижи и отмести поглед. Тогава Дау вдигна ръка и спокойно я постави на изтръпналото му рамо. Гушата почти потрепери.

— Извинявай за това — каза тихо Дау. — Знаеш, трябва да се грижа за репутацията си.

Гушата усети как го облива вълна на облекчение.

— Разбира се, главатар. Давай, изкарай каквото трябва.

Той присви очи и зачака, а Дау пое отново дъх.

— Безполезен, дърт, куц шибаняк! — изрева той и опръска лицето на Гушата със слюнка, после потупа дружески, но недотам нежно посинената му буза. — Здраво сте се били, а?

— Ъхъ. Сухара и момчетата му.

— Помня старото копеле. Колко хора водеше?

— Двайсет и двама.

Дау оголи зъби — нещо като усмивка, но не съвсем.

— А ти колко, десет?

— Десет. С Тръпката.

— И ги изритахте обратно?

— Ами…

— Мамка му, как ми се иска да бях там! — По лицето му пробягаха нервни тикове и погледът му се зарея в нищото, сякаш гледаше Сухара и хората му да идват към него по склона. Няма търпение да ги почне, а те сякаш умишлено се бавят. — Ех, как само искам да бях там! — Той замахна с меча и заби топката на дръжката му в най-близката колона. Гушата отстъпи предпазливо от хвръкналите парченца камък. — Вместо да седя тук и да говоря. Говоря, мамка му, и пак говоря! — Изплю се, пое дълбоко дъх и явно си спомни за присъствието на Гушата, защото погледът му отново се насочи към него. — Видя Съюза да идва, нали?

— Най-малко хиляда на пътя за Адуейн и нещо ме кара да си мисля, че след тях идваха още.

— Дивизията на Яленхорм — каза Дау.

— Откъде знаеш?

— Той си има начини.

— Мамк…

Гушата подскочи и пристъпи назад. Единият му крак се оплете в бурените и насмалко да падне по гръб. На един от най-високите каменни зидове лежеше жена. Беше се проснала отгоре му като мокър парцал — провесила надолу ръка и крак, главата също, сякаш не лежеше шест фута над земята, на върха на готов всеки момент да рухне зид, а просто се изтягаше на пейка в градината си.

— Приятелка е. — Дау дори не вдигна поглед към жената. — Е, като казвам приятелка, имам предвид…

— Враг на врага. — Тя се търкулна настрани и изчезна от другата страна на стената. Гушата зяпна и зачака звука от приземяването й. — Аз съм Ишри — прошепна вместо това глас в ухото му.

Този път не успя да се задържи на крака и се стовари по задник на земята. Жената се надвеси отгоре му. Кожата й беше черна, съвършено гладка и лъскава като дъното на нова тенджера. Беше облечена с дълго до земята палто, което носеше разкопчано, и под него се виждаше, че цялото й тяло беше увито в бели бинтове. Беше самото олицетворение на вещица, не че изчезването от едно място и внезапната поява на друго не говореха достатъчно ясно за това.

— Човек никога не знае откъде ще ти изскочи — прихна гръмогласно Дау. — Тревожа се, че някой ден ще ме изненада, докато… нали се сещаш — той разклати юмрук пред чатала си.

— Ще ти се — каза Ишри, без да откъсва от Гушата гарвановочерните си очи.

Всъщност приличаше точно на гарван, вторачен в някоя гъсеница на земята.

— Ти пък откъде се взе? — попита Гушата, скочи от земята и залитна на болния крак.

— От юг — отвърна тя, въпреки че цветът на кожата й не подсказваше друго. — Или искаш да кажеш, защо съм тук?

— Хубаво, защо?

— За да постъпя както е редно. — По устните й пробяга бегла усмивка. — Да се боря със злото. Да ударя здраво, в името на справедливостта. Или… може би питаш кой ме праща?

— Е, хубаво де, кой те праща?

— Бог. — Очите й се извърнаха към парчето синьо небе, обкантено от обраслите в бурени и вейки зидове. — А би ли могло да е иначе? Бог поставя всички ни където му е угодно.

Гушата разтри скованото коляно.

— Явно много гадно чувство за хумор има твоят бог, а?

— И представа си нямаш колко. Дошла съм да се бия със Съюза, това достатъчно ли ти е?

— За мен е — намеси се Дау.

Черните очи на Ишри се извърнаха за миг към него и Гушата почувства истинско облекчение.

— Тръгнали са към върха, с хиляди.

— Хората на Яленхорм?

— Така мисля. — Тя се изправи и протегна нагоре, а тялото й се заизвива плавно, на вълни, сякаш нямаше кости. Напомняше на Гушата на змиорките, които като деца ловяха в езерото край работилницата му, как се изсипваха от мрежата, извиваха и гърчеха в детските ръце и ги караха да квичат от удоволствие. — Дебели бели хора, всичките сте ми еднакви.

— Ами Митерик? — попита отново Дау.

— Малко зад него. — Кльощавите й рамене се извиха напред, вдигнаха нагоре, после се плъзнаха назад и спуснаха отново. — Хапе се по задника. Бесен е, че Яленхорм му се пречка в краката.

— Мид?

— Къде е удоволствието в това, да знаеш всичко? — Ишри пристъпи грациозно на пръсти покрай Гушата и почти се отърка в него, което го накара пак да залитне стреснат назад. — Бог сигурно умира от скука. — Тя постави пръстите на крака си в една пукнатина на стената, достатъчно тясна за котка да се промуши, но някак успя да вкара крака до бедрото. — Е, герои мои, хващайте се на работа! — Тялото й се сгърчи и заизвива като червей и постепенно потъна в древната зидария, провлачвайки след себе си палтото по обраслия в мъх камък. — Чака ви битка, нали така?

Главата й се плъзна в пукнатината, след нея изчезнаха ръцете, две събрани, бинтовани длани и накрая от камъка остана да стърчи само един пръст. Дау отиде до стената, пресегна се и го отчупи от камъка — вече беше просто суха съчка.

— Магия — промърмори Гушата. — Не си падам по тия работи. — Според него от магията имаше повече вреда, отколкото полза. — Е, не че от магьосниците полза никаква, не, искам само да кажа, трябва ли винаги да се държат толкова странно?

Дау захвърли отчупената съчка и устата му се изкриви в грозна гримаса.

— Война е. Аз си падам по каквото върши работа. По-добре не споменавай пред никого за тъмнокожата ми приятелка, а? Хората може да останат с грешни впечатления.

— А кои са правилните?

— Които аз кажа, мамка му! — кресна Дау и този път гневът му не бе престорен.

— Ти си главатарят — каза Гушата и вдигна умиротворително ръце.

— Точно така! — Дау изгледа намръщено пукнатината в каменния зид. — Аз съм главатарят — повтори, сякаш сам неуверен в думите си.

За момент Гушата се замисли дали и Дау Черния понякога, също като него, не се чувства пълен измамник. Дали и куражът на Дау Черния не се нуждаеше от кърпене всяка сутрин.

Не му допадна много тази мисъл.

— Ще се бием, значи? — попита той.

Дау извърна поглед към него и на лицето му отново имаше обичайната зловеща усмивка, неподправена и без следа от страх.

— Не е ли крайно време, мамка му? Чу какво казах на Ричи, нали?

— Повечето. Той ще се опита да ги подмами към Осранг, а ти тръгваш към Героите.

— Право към тях! — изрева Дау, сякаш успехът на плана му зависеше от това, колко силно ще го изкрещи. — Точно както щеше да направи Три дървета, прав ли съм?

— Дали?

Дау понечи да каже нещо, после замълча с отворена уста.

— Какво значение има, Три дървета е при пръстта от седем зими — каза накрая.

— Така е. Къде искаш мен и дузината ми?

— Точно до мен, разбира се. Сигурен съм, че няма нищо на тоя свят, дето да искаш повече в момента от това, да си вземеш обратно хълма от проклетите южняци.

Гушата въздъхна дълбоко и се замисли какво ще кажат момчетата от дузината за подобен план.

— Ъхъ. Нищо не искам повече.