Джо Абъркромби
Герои (32)

Командната верига и оковите на командира

След краткото просветляване, облаците се бяха струпали отново и дъждът се завърна. Поръси нежно лорд-маршал Крой и щаба му с поредната доза мизерия и скри напълно от погледите им и двата фланга на бойното поле.

— Проклет дъжд! — ядосваше се той. — Да бях с кофа на главата, повече щях да виждам.

Хората често си мислят, че лорд-маршалът разполага с абсолютна власт над бойното поле, по-голяма дори и от тази на император в тронната си зала. Не подозират за огромното количество препятствия на пътя му. Времето например, пословично известно със склонността си да не зачита заповеди. Или политическата обстановка: капризите на краля, нагласата на населението. И най-накрая, неизброимите проблеми в тила: трудности с обоза и транспорта, дисциплината. Колкото по-голяма бе една армия, толкова по-тромаво ставаше управлението й. Ако човек успееше с помощта на някакво чудо да вкара тази непокорна тълпа в строй, така че да е готова за битка, и избереше добро местоположение за разполагане на щаба — достатъчно далече от фронта, но на издигната позиция, откъдето главнокомандващият да може, на теория поне, да ръководи действията на бойното поле, той пак не можеше да види всичко. На заповедите им отнемаше поне половин час да достигнат до човека, за когото са предназначени, и така често ставаха безполезни, дори опасни за изпълнение в момента на получаването им.

Колкото по-нависоко се изкачваше човек в командната верига, толкова повече бримки между него и стоманата, предназначена за врага. И толкова по-трудно предаването на заповеди. А повече хора между него и войника означаваше повече човешки спънки по пътя към успеха: страхливост, прибързаност, некомпетентност и най-лошото от всички — добри намерения. Така късметът получаваше повече възможности за изява, а той според Крой рядко обръщаше нещата в негова полза. С всяко следващо повишение Крой се беше надявал, че този път окончателно ще скъса оковите и най-после ще получи така заветната власт над всичко и всички. И с всяко следващо повишение се оказваше още по-безпомощен отпреди.

— Аз съм просто един сляп, стар идиот, озовал се в дуел — промърмори той.

Само дето от безпомощно и слепешката размахваната рапира не зависеше само неговият живот, а този на хиляди други.

— Ще желаете ли брендито си, лорд…

— Не, мамка му, хич не ми е до него! — кресна той на адютанта си и веднага съжали, когато го видя да се дръпва боязливо назад с бутилката в ръка.

Как да му обясни, че вчера новината, че на съвестта му лежи смъртта на стотици от хората му, го достигна именно с чаша бренди в ръка и сега от самата мисъл за напитката му се повдигаше?

А това, че дъщеря му беше толкова близо до фронтовата линия, допълнително вгорчаваше живота му. На няколко пъти вече се улавяше, че премества далекогледа на изток и опитва да види през пелената на дъжда странноприемницата, в която Мид беше установил щаба си. Почеса се сърдито по бузата. Бяха го прекъснали по време на бръснене с лошата вест, че Кучето и хората му са се натъкнали на следи от някакви диваци, дошли от отвъд Крина. А хора, които Кучето нарича диваци, явно бяха наистина диви. И сега Крой едва успяваше да си събере мислите от притеснение, но по-тревожното бе, че едната половина от лицето му беше гладко избръсната, а другата не. Подобни подробности винаги го тревожеха. Армията е изградена от множество подробности и детайли, точно както къщата от тухли. Ако една не е поставена както трябва — цялата постройка може да рухне. Но ако човек внимава достатъчно при полагането на хоросана и после тухлата…

— Хм — промърмори Крой. — Аз наистина съм просто един проклет зидар.

— Последните сведения от Мид са, че се справят добре с нападението — каза Фелниг, безсъмнено в опит да го откъсне от тревогите. Началник-щабът му го познаваше прекалено добре. — Окупирали са вече почти цялата южна част на Осранг и сега се готвят да атакуват по моста.

— Имаш предвид, че са се справяли добре преди половин час?

— С повече не разполагаме, господине.

— Така е.

Крой погледна за последно, но от странноприемницата не се виждаше почти нещо, за Осранг и дума да не става. С тревоги нямаше да постигне нищо. Ако всеки в тази армия имаше смелостта и изобретателността на дъщеря му, отдавна да са спечелили войната и да пътуват обратно за дома. Тежко на северняка, който се изпречеше насреща й, когато е в лошо настроение. Проследи с далекогледа си течението на реката и спря върху Стария мост.

Или поне му се щеше да бе направил именно това. Бледата светла чертичка през тъмната криволичеща ивица, за която предполагаше, че е вода, се появяваше и изчезваше с всеки следващ талаз на ситния ръмеж. Разстоянието дотам беше поне миля и половина-две. Със същия успех можеше да гледа коя да е друга част от долината.

— Проклет дъжд! Какво е положението отляво?

— Според последните вести от Митерик втората му офанзива през моста е била, как точно го беше казал? Притъпена.

— Ясно, значи, вече се е провалила окончателно. И все пак превземането на мост при упорита съпротива не е лесна работа.

— Хм — изсумтя Фелниг.

— На Митерик може да му липсват много качества…

— Именно.

— … но постоянството и упоритостта не са сред тях.

— Прав сте, господине, упорит е като магаре. И постоянно се държи като истински задник.

— Е, хайде сега — каза Крой, после добави под носа си: — От задника винаги има полза, пък било то и само за да има на какво да седиш.

Ако втората офанзива на Митерик се беше провалила, сега той подготвяше трета. А северняците насреща му най-вероятно още не са се окопитили. Той събра с рязко движение далекогледа и потупа с него дланта си.

Главнокомандващият, който чака да научи всичко, преди да вземе решение, никога няма да го вземе. Предугаждай накъде отива битката. Промените в морала, натиска на врага, предимствата. Доверявай се на инстинктите си. А инстинктите на лорд-маршал Крой казваха, че моментът за съкрушителния удар по левия фланг на врага наближава.

Тръгна към вратата на хамбара, който служеше за временна щабквартира. Нямаше нужда от нова цицина на главата и този път си спомни да се наведе, докато влизаше. Отиде право до писалището, взе един от приготвените листове хартия и без да сяда, натопи писалката в мастилницата.

Полковник Валимир,

Частите на генерал Митерик водят тежка битка при Стария мост. Скоро врагът ще е принуден да включи в защитата му всичките си резерви. Ето защо искам да предприемете незабавна атака с цялата численост на полка си. Успех.

Крой

Подписа се с отривисто движение на китката.

— Фелниг, искам да отнесеш това на генерал Митерик.

— Може да го приеме по-добре от вестоносец.

— Не ме интересува, да го приема както си иска. Интересува ме само да няма извинение да пренебрегне заповедта.

Фелниг беше офицер от старата генерация, който рядко даваше воля на чувствата си, и това беше едно от качествата му, на които Крой истински се възхищаваше. Но ненавистта към Митерик явно се оказа повече, отколкото можеше да прикрие.

— Както наредите, лорд-маршале.

Той дръпна ядно листа от ръката на Крой.

 

 

Фелниг едва не си отнесе главата в ниския горен праг на вратата на хамбара, докато излизаше. Едва се сдържаше. Натика заповедта във вътрешния джоб на куртката си, огледа се, за да се увери, че никой не го наблюдава, извади плоската метална бутилка от джоба си и отпи. Огледа се отново и отпи нова глътка. После се метна на седлото и препусна с всички сили по тясната пътека, разпръсквайки встрани прислужници, часови и младши офицери.

Колко различно щеше да е всичко сега, ако той, а не Крой беше натоварен с командването на обсадата на Улриок. Ако Крой, а не той беше изпратен на безсмислен поход през прашното нищо на пустошта. Ако той беше обрал славата, а Крой се бе завърнал с цели двайсет пленени фургона продоволствие, но за негова изненада — забравен от всички. Сега той щеше да е лорд-маршал, а Крой негов началник-щаб, разбирай — момче за всичко.

Той се спусна надолу по хълма по осеяната с локви пътека към Адуейн. Склоновете гъмжаха от хората на Яленхорм, които все още се бореха неуспешно с установяването на някакъв ред в дивизията. Гледката на подобна немарливост му причиняваше почти физическа болка. Едва се сдържаше да не спре коня, да не закрещи заповеди на този и онзи и да им набие най-после някаква цел в главите. Цел — толкова много ли искам от хората в една армия?

— Проклетият Яленхорм — изсъска Фелниг.

Човекът беше истински шут, при това, без да е смешен. Нямаше нито мозъка, нито опита за сержант, камо ли генерал. Но явно това, да си приятел с краля от някогашните му запои по таверните, беше по-важно, отколкото години отлична и самоотвержена служба. Всичко това би вгорчило живота на някоя дребнава душица, но за човек като Фелниг то беше просто още един стимул към съвършенство. Той забави за момент и отпи от плоската бутилка.

Отдясно на пътеката явно се беше случило нещо. Работници с дълги кожени престилки се суетяха около две дълги тръби от тъмен метал, поставени насред голям кръг от почерняла трева. Отстрани лежаха тела, покрити с окървавени чаршафи. Безсъмнено проклетият експеримент на Първия магус беше изгърмял право в лицата на околните. Всеки път когато Висшият съвет се намесваше пряко във военните дела, човек трябваше да очаква сериозни загуби и смърт, според опита на Фелниг — рядко от страна на врага.

— Направи път! — изрева той, докато прелиташе през някакво стадо, на което мястото в никакъв случай не бе насред пътя, принуждавайки един от пастирите да се хвърли встрани от копитата на коня му. Навлезе в Адуейн — най-окаяното село, което беше виждал, гъмжащо от посърнали физиономии, ранени и окаляна сбирщина от кой ги знае кои части. Безполезната, затънала в самосъжаление тиня, останала след проваления опит за нападение от страна на Яленхорм. Изметена в тила на дивизията, като тор зад оборите.

Може и да беше глупак, но Яленхорм поне изпълняваше заповедите си. А Митерик само гледаше как да се изсули между тях и да прави каквото си иска. Некомпетентността е непростима, но неподчинението на заповед е… още по-непростимо, мамка му. Ако всеки си правеше каквото му скимне, нямаше да има нито координация, нито контрол, нито цел. Нито армия, просто тълпа от хора, всеки с дребнавите си стремежи и суета. От самата мисъл му…

От една врата изникна внезапно някакъв прислужник с кофа в ръка и се изпречи точно на пътя му. Конят се стресна, закова на място и се вдигна на задните си крака, а Фелниг едва се задържа на седлото.

— Разкарай се от пътя ми!

Без да се замисли, той удари мъжа през лицето с камшика си за езда. Прислужникът извика, просна се по очи в канавката, а водата от изпуснатата кофа плисна по стената на къщата. Фелниг пришпори коня и отмина. От горещината на алкохола в стомаха му нямаше следа и сега усещаше червата си свити на ледена топка. Не трябваше да прави това. Беше допуснал гневът му да надделее над разума и от това още повече се ядоса.

От цялото безредие в дивизията на Митерик, най-голям хаос цареше именно около щаба му. Офицерите търчаха насам-натам, пръскаха кал с ботушите си и се надвикваха един друг. Най-гръмогласно изкрещяната заповед вземаше надмощие пред най-добрата идея. Командирът трябва да дава личен пример. Капитанът на ротата си, майорът на батальона си, полковникът на полка, а Митерик на цялата дивизия. Калпави офицери — калпави войници. Калпави войници — поражение. Във времена като тези уставът е това, което спасява животи. Що за офицер позволява подобен хаос в щаба си? Фелниг привърза коня си и тръгна право към входа на шатрата на Митерик. Изпълненият му с възмущение поглед се оказа достатъчен да разчисти от пътя му няколко изпречили се пред него адютанти.

В шатрата цареше двойно по-голяма бъркотия. Митерик се беше надвесил над една маса, притиснат отвсякъде от крещяща камара пурпурни униформи, и бръщолевеше на висок тон. Пред него имаше някаква импровизирана карта на долината. Отвращението му от човека го блъсна в лицето, по-осезаемо от вятър. Той беше от най-лошия тип войници, онези, които прикриваха некомпетентността си под устрем и претенции за нюх в занаята, и за най-голяма беда, почти винаги успяваше да заблуди околните. Но не можеше да заблуди Фелниг.

Той пристъпи напред и отдаде безупречно чест. Митерик му отвърна с властно движение на ръката, без дори да вдигне поглед от картата.

— Нося заповед от лорд-маршал Крой за Първи полк на Кралската гвардия. Ще съм ви признателен, ако я предадете незабавно.

Фелниг не съумя да прикрие добре презрението си и Митерик очевидно го долови.

— Малко сме заети в момента с военни дела, може да я оставите ей…

— Боя се, че това няма да е възможно, генерале. — Фелниг трябваше да положи всички усилия да се сдържи да не плесне Митерик през устата с ръкавиците си. — Лорд-маршалът изрично даде да се разбере, че трябва да настоявам за незабавно изпълнение на заповедта му.

Митерик се изправи и мускулите на огромните му челюсти заиграха.

— Да настоявате, значи?

— Да. Да настоявам.

Фелниг тикна яростно заповедта в лицето му. Костваше му нечовешки усилия да не отвори пръсти и да остави хартията да полети към физиономията на генерала.

 

 

Митерик протегна ръка, като едва се сдържаше да не го фрасне с другата, отскубна сгънатия лист от пръстите на Фелниг и го отвори.

Фелниг. Какъв задник. Ама че арогантен, педантичен глупак. Педантичен буквояд, без капка въображение или самоинициатива. Не му стиска за нищо, както биха казали северняците, с присъщата им дарба да наричат нещата с истинските им имена. Какъв късмет, че имаше лорд-маршала за приятел. Какъв късметлия беше, че Крой го влачеше след себе си с всяко свое повишение. Ако не беше той, сега сигурно още щеше да е капитан с впита във врата яка.

Фелниг. Какъв задник. Спомни си го, като докара ония жалки шест фургона с провизии след бляскавата победа на Крой при Улриок. И настояваше приносът му да бъде отчетен. Батальонът му избит почти до крак за някакви си шест фургона с провизии. И приносът му беше отчетен, о, да. Ама че задник, беше си помислил тогава Митерик и до ден-днешен мнението му оставаше непроменено.

Фелниг. Гноясал сфинктер такъв. Виж го само. Задник. Сигурно се мисли за нещо повече от останалите, а не се вижда, че не може да изкара деня, ако не е пил, за последното Митерик знаеше от сигурен източник. Сигурно си мисли, че може да върши работата му по-добре от него. А може би дори тази на Крой? Ама че задник. Той беше от най-лошия тип войници, онези, които прикриваха глупостта си зад устава, и за най-голяма беда, почти винаги успяваше да заблуди околните. Но не можеше да заблуди Митерик.

Два от опитите му за превземане на моста се бяха провалили и сега трябваше да подготви нов, нямаше време да се занимава с тоя помпозен бюрократ. Обърна се към Опкър, неговият началник-щаб, и посочи със смачканата в ръката си заповед на картата.

— Кажи им да приготвят Седми, а Втори да е готов зад тях. Искам кавалерията на отсрещния бряг в момента, в който успеем да задържим някаква територия на другия край на моста, мамка му, това поле направо плаче за кавалерийска атака! Разкарай Келнския полк от пътя, разчистете ранените. Ако трябва, в реката да ги изхвърлят. Проклятие, даваме време на северняците да се окопитят. Мамка му, даваме им достатъчно време да си вземат вана, ако решат! Кажи им да го направят моментално, ако ли не, кълна се, слизам долу и лично ще ръководя атаката, без значение ще успея ли да намърдам тлъстия си задник в бронята, или не. Кажи им…

Той усети нечий пръст да смушква рамото му.

— Заповедта трябва да се изпълни незабавно, генерал Митерик, незабавно!

Фелниг почти изкрещя последното и опръска със слюнка лицето му. Не можеше да повярва до каква степен беше обсебен глупакът от правилата на устава. Във времена като тези уставът означаваше смърт. Що за офицер държи на уставно поведение в щаба, докато навън тече битка на живот и смърт? Докато умират хора? Той зачете гневно заповедта.

Полковник Валимир,

Частите на генерал Митерик водят тежка битка при Стария мост. Скоро врагът ще е принуден да включи в защитата му всичките си резерви. Ето защо искам да предприемете незабавна атака с цялата численост на полка си. Успех.

Крой

Първи беше временно зачислен към дивизията на Митерик и като техен командир, беше негова отговорност да интерпретира заповедта на главнокомандващия и да им даде ясни указания относно изпълнението й. Заповедта на Крой, точно като самия него, беше формулирана ясно и стегнато, а и моментът за изпълнението й беше пределно ясен. Но проклет да е, ако пропусне възможността да изкара от кожата му това безврато насекомо, началник-щаба му. Щом иска всичко да е по устав, ще го получи и дано се задави с него.

Той разстла листа върху картата, вдигна ръка и защрака с пръсти, докато някой не пъхна в тях писалка. После издраска, без много да се замисля над съдържанието, няколко реда под заповедта на маршала.

Уверете се, че врагът е въвлечен в битката с всичките си резерви, преди да минете потока. Междувременно внимавайте да не издадете позицията си. Аз и хората ми даваме всичко от себе си. Не ни разочаровайте.

Генерал Митерик, Втора дивизия

Митерик тръгна към изхода на шатрата и мимоходом избута с рамо Фелниг от пътя си.

— Къде се дяна това момче от полка на Валимир? — провикна се той навън. — Как се казваше? Леперлиспер?

— Ледерлинген, господине! — Един висок, слаб младеж с тревожно изражение на лицето отдаде неубедително чест и завърши с едно още по-неубедително: — На вашите заповеди, генерал Митерик!

Митерик не би му се доверил да отнесе успешно нощното му гърне до потока, камо ли важна заповед, но както беше казал Бяловелд: „На война човек трябва да обръща спънките в своя полза“.

— Отнеси незабавно това на полковник Валимир. Това е заповед от лорд-маршала, разбираш ли? От изключителна важност.

Митерик натика в ръката на младежа смачканата хартия с тук-там ситни пръски мастило.

 

 

Ледерлинген не помръдна от място, вторачен в заповедта в ръката си.

— Е? — кресна генералът.

— Ъ… — Той отново отдаде чест. — Разбрано…

— Действай! — изрева в лицето му Митерик. — Тръгвай!

Ледерлинген заотстъпва сковано заднешком, все още изпънал гръб, после се обърна и хукна през калта към коня си. Когато се намести на мокрото седло, забеляза някакъв кльощав офицер без никакъв врат и силно колосана куртка да излиза от щабната шатра и да съска нещо на генерала под погледите на часови и офицери, измежду които един доста едър, с тъжен поглед и дебел врат, който му изглеждаше познат отнякъде.

Не можеше да се сети откъде, но за това и бездруго нямаше време. Най-после имаше работа, която си заслужаваше вършенето. Той обърна гръб на иначе интригуващата и поучителна гледка на двама от най-старшите офицери в армията на Негово Величество, съскащи един на друг, и препусна на запад. Честно казано, не съжаляваше, че си тръгна. Щабът се оказа още по-плашещо и объркващо място от фронтовата линия.

Провря се през скупчените нагъсто пред шатрата мъже, викайки да се дръпнат от пътя му, после продължи през по-разредена тълпа от войници, готвещи се за третата атака по моста. Държеше юздите с една ръка, а в другата стискаше заповедта. Трябваше да я прибере в джоба си, така само му пречеше да язди, но се страхуваше да не я изгуби. Заповед от самия лорд-маршал Крой. Точно за това беше мечтал, когато постъпваше в армията с грейнали от нетърпение очи. Възможно ли бе да са минали само три месеца?

Вече оставяше по-голямата част от дивизията на генерал Митерик зад гърба си, а с тях и глъчката. Ускори темпото и се приведе над седлото, докато конят му препускаше по осеяния с туфи черен път, далече от Стария мост, право към тресавищата. За съжаление, щеше да се наложи да остави коня при малкия отряд, оставен в тила на полка, и да отнесе заповедта на Валимир пеша през тресавището. Дано само не стъпи където не трябва, че тогава ще отнесе заповедта на Клидж.

Мисълта го накара да потрепери. Братовчед му го предупреди да не се записва в армията. Каза му, че войната е ужасно нещо, пълна бъркотия, в която и добрите хора вършат страшни злини. Каза му, че всяка война е заради амбициите на богатите, а бедните могат да очакват само гробове от нея, а също, че в цялата рота, в която беше служил, нямало двама що-годе свестни хора на кръст. Офицерите до един били арогантни, невежи и нескопосани. Войниците пък — страхливци, фукльовци, побойници или най-обикновени крадци. Тогава Ледерлинген си мислеше, че братовчед му умишлено преувеличава, за да го наплаши, но сега му се струваше, че може би дори беше смекчил нещата в разказа си. Ефрейтор Тъни например обединяваше успешно страхливеца, фукльото, побойника и крадеца в едно и беше най-големият злодей, когото Ледерлинген някога беше виждал, но незнайно защо, всички го смятаха за герой. Да живее ефрейтор Тъни, най-долният мошеник и кръшкач в цялата дивизия!

Черният път се превърна в камениста пътека, виеща се през дерето на малък поток, или по-скоро, през широка канавка, пълна с мека кал. В нея растяха дървета с натежали от дребни червени плодове клони. Вонеше на гнило. Каменистата земя не позволяваше по-бърза езда от обикновен тръс. Така си е, войнишкият живот те води на какви ли не красиви и екзотични места.

Ледерлинген въздъхна дълбоко. Войната се оказа ужасно нещо и пълна бъркотия, спор нямаше. Все повече започваше да се съгласява с братовчед си, че не е място за него. Сега просто ще държи главата ниско, ще гледа да не се забърква в неприятности и ще последва съвета на Тъни — никакви доброволни начинания повече…

— Ау!

Ужили го оса по крака. Или поне това си каза първоначално, въпреки че болката беше доста повече от обикновеното ужилване. Когато погледна, от бедрото му стърчеше стрела. Зяпна я смаяно. Дълга, права пръчка със сиви и бели пера на края. Стрела. За момент се замисли дали някой не си правеше шега с него. Фалшива стрела. Болеше, но доста по-слабо, отколкото си го бе представял. Панталонът му започна да почернява от кръв. Стрелата си беше съвсем истинска.

Някой стреляше по него!

Заби пети в хълбоците на коня и изкрещя. Сега вече болеше много. Все едно му бяха забили нажежен ръжен в бедрото. Конят подскочи рязко напред по каменистата пътека и той изпусна юздата. Подрипна на седлото и размаха ръката със заповедта в нея. После се стовари на земята. Зъбите му изтракаха и главата му се замая, докато се премяташе.

Изправи се, залитна и изхлипа от болката в бедрото. Подскочи на един крак, огледа се объркано. Успя да извади сабята си. На пътеката зад него имаше двама мъже. Северняци. Единият вървеше целеустремено към него с нож в ръка. Другият беше вдигнал лък.

— Помощ! — извика Ледерлинген, но от гърлото му излезе само едно немощно хленчене. Не беше сигурен кога за последно подмина съюзнически войник на пътя. Преди да влезе в дерето, май видя няколко съгледвачи, но това беше отдавна. — Помощ…

Стрелата щръкна от ръкава на куртката му. Върхът й се подаде от другата страна на ръката му. Този път болеше от самото начало. Изпусна с писък сабята. Тежестта му падна върху десния крак и той поддаде. Строполи се на земята и се изтъркаля надолу по брега на потока. При всеки допир на пречупените стрели в земята, през ръката и крака му го пронизваше непосилна болка.

Спря по корем в калта. Продължаваше да стиска заповедта в ръка. Опита да се надигне. Чу някъде отстрани шляпане на крака в калта. Нещо го удари отстрани в шията и главата му подскочи.

 

 

Фос Дълбокото измъкна парчето хартия от пръстите на южняка и изтри ножа си в гърба му. Постави крак на тила му и натисна главата му дълбоко в калта. Не искаше да го слуша как крещи. Отчасти, за да не бъде чут от някого, но най-вече, защото в последно време не можеше да понася виковете на умиращия. Ако трябва да се свърши работата, хубаво, така да е, но да ги слуша, докато умират, много благодаря, няма нужда, не е длъжен.

Плиткото се зададе с коня на южняка.

— Красавица е, а? — каза той и се усмихна широко.

— Не я наричай „тя“. Това е кон, не е жена ти.

Плиткото потупа нежно кобилата по главата.

— По-красива е от твоята жена.

— Това беше грубо и незаслужено.

— Съжалявам. Какво да… го правим тогава? Добро животно е. Струва доста…

— Как ще го прекараш от другата страна на реката? Отказвам да влача проклетото добиче през тресавището, а в случай че си забравил, на моста тече битка.

— Не съм забравил.

— Убий го.

— Жалко е, само това…

— Мамка му, убий го и да тръгваме. — Дълбокото посочи към главата на южняка под ботуша му. — Аз убивам него, нали така?

— Е, той не струва нищо…

— Просто го убий! — После, осъзнал, че не е добра идея да повишава глас, предвид това, че наоколо можеше да има още южняци, прошепна: — Просто го убий и скрий някъде проклетото чудо!

Плиткото го изгледа намусено, но придърпа коня за оглавника, увеси се на шията му и го наръга отдолу с ножа. Продължи да го натиска надолу, докато кръвта му изтичаше в калта.

— Гадно, гадничко, гаднярско — поклати глава Плиткото. — Не падат парички от убиването на кончета. Рискувкаме достатъчничко само като идваме тук…

— Спри!

— Какво да спра?

Той довлече един паднал клон и го метна върху трупа на коня.

— Да говориш като бебе, ти какво мислиш? Странно е. Все едно главата ти е спряла да расте, когато си бил на четири.

— Говоренето ми те дразни? — попита Плиткото, докато отсичаше с брадвичката си един клон.

— Да, щом питаш, дразни ме.

Плиткото покри добре с клоните трупа на коня.

— Ми тогавка май ще трябвка да поспра.

Дълбокото въздъхна тежко през стиснати зъби. Един ден щеше да убие Плиткото, или той него, знаеше го сигурно откакто навърши десет. Разгъна листа хартия и го вдигна пред очите си.

— За какво става дума? — надникна през рамото му Плиткото.

Дълбокото се обърна бавно и го погледна право в очите. Нямаше да се изненада, ако денят беше именно днес.

— Какво? Мислиш, че съм се научил да чета южняшки насън и не си спомням ли? Откъде, мътните го взели, да знам за какво става дума?

— Прав си — сви рамене Плиткото. — Ама има вид на нещо важно.

— Да, наистина изглежда като нещо важно.

— Е?

— Предполагам сега въпросът е кой би се заинтересувал да го прочете?

Двамата се спогледаха.

— Калдер — казаха в един глас.

 

 

Този път Хансул Бялото око яздеше с всички сили и на лицето му нямаше усмивка. От щита му стърчеше пречупена стрела, а на челото му имаше прясна рана. Имаше вид на човек, току-що излязъл от битка. На Калдер му се догади само при вида му.

— Скейл иска да дойдеш с хората си. — Възрастният войн звучеше достатъчно сериозно. — Южняците тръгнаха отново през моста и този път положението е сериозно. Няма да успеем да ги удържим още дълго.

— Добре. — Калдер знаеше, че този момент все някога ще дойде, но от това, че най-после беше дошъл и чакането беше свършило, не му олекна. — Приготви мъжете.

— Дадено.

Бледоликия тръгна по стената, крещейки заповеди.

Калдер посегна към дръжката на меча, дръпна я, за да разхлаби острието в ножницата, и сериозно се изложи пред наставалите зад стената хора на брат му — сега неговите хора. Време бе да напише първия куплет от песента за дръзкия принц Калдер. Дано само не се окажеше и последният.

— Ваше принц-че-ство!

Калдер се извърна.

— Фос Дълбокото. Все в прекрасни моменти ме заварваш.

— Надушвам отчаянието.

Дълбокото беше мръсен, при това не просто от морална гледна точка. Беше по-мърляв от обикновено, сякаш се беше гмуркал в блато, в което Калдер не се съмняваше, че ще направи, ако подозираше, че някой може да е изпуснал монета на дъното.

— Какво има? Сега нямам време, отивам да умра славно в битка.

— О, не искам да слагам край на баладите, които ще се съчинят в твоя прослава.

— А, те вече пеят песни за него — намеси се Плиткото.

— Ама не и в негова прослава — ухили се Дълбокото. — Намерихме нещо, дето може да те заинтригува.

— Гледай! — викна Плиткото и посочи на юг, а на калната му физиономия белнаха два реда зъби. — Дъга!

И наистина, след спирането на дъжда над ечемика в далечината се беше извила бледа дъга, но Калдер не беше в настроение да й се възхищава.

— Дошли сте да ми напомните за несравнимите гледки наоколо или наистина има нещо важно?

Дълбокото му подаде сгънато парче хартия, омачкана и изцапана. Калдер посегна, но той дръпна ръка.

— На определена цена.

— Цената на хартията не е много висока.

— Естествено — отвърна Дълбокото. — Но това, което е написано на нея, струва доста.

— И какво е написано на нея?

Братята се спогледаха.

— Нещо. Намерихме го у един южняк.

— Нямам време за глупости. Като нищо ще се окаже, че е просто писмо от майка му.

— Писмо ли? — попита Плиткото.

— Давай насам — щракна с пръсти Калдер. — Ще ви платя каквото струва. Ако ли не, отивайте някъде другаде да се дивите на дъгата.

Братята пак се спогледаха. Плиткото вдигна рамене. Дълбокото плесна листа в отворената длан на Калдер. На пръв поглед не беше нищо особено, парче хартия, опръскано с кал и нещо, което подозрително наподобяваше кръв. Като се замисли, познавайки тези двамата, със сигурност беше кръв. Отвътре беше изписан с прилежен, четлив почерк.

Полковник Валимир,

Частите на генерал Митерик водят тежка битка при Стария мост. Скоро врагът ще е принуден да включи в защитата му всичките си резерви. Ето защо искам да предприемете незабавна атака с цялата численост на полка си. Успех.

Следваше нещо, най-вероятно име, но то беше точно на сгъвката на листа, а хартията беше достатъчно протрита на мястото, така че нищо не се четеше. Приличаше на заповед, но Калдер не беше чувал за човек, на име Валимир. Битка при Стария мост. Това не беше кой знае каква новина. Тъкмо щеше да хвърли листа, когато забеляза написаното отдолу, с доста по-груб, наклонен почерк.

Уверете се, че врагът е въвлечен в битката с всичките си резерви, преди да минете потока. Междувременно внимавайте да не издадете позицията си. Аз и хората ми даваме всичко от себе си. Не ни разочаровайте.

Генерал Митерик, Втора дивизия

Митерик. Дау беше споменал това име. Беше един от генералите на Съюза. Какво каза за него, че е умен, но безразсъден. Аз и хората ми даваме всичко от себе си. Звучеше просто като надут глупак. Но заповядва атака през поток. По фланга. Калдер се намръщи. Не през реката. И не по моста. Огледа се, примига замислено. Къде биха били войниците, за които подобна заповед би имала някакъв смисъл?

— Мътните го взели — промърмори под носа си.

Войниците бяха в гората на запад от тях. Готови да минат потока и да ги ударят по фланга. Това е!

— Значи, все пак струва нещо, а? — подсмихна се лукаво Плиткото.

Калдер почти не го чу. Разбута с рамене братята главорези и тръгна към билото на могилата, провря се през подпрените на стената мъже с мрачни физиономии и погледна от другата страна на потока.

— Какво има? — Хансул Бялото око подкара коня си от другата страна на каменната стена.

Калдер разпъна далекогледа на баща си и го насочи на запад. Проследи оголения, покрит с пънове склон, подмина изоставените бараки на дървосекачите и спря на потъналите в сянка дървета по края на гората. Имаше ли там съюзнически войници, готови да хукнат в момента, в който ги видеха да тръгват към моста? Нямаше следа от хора. Нищо не просветваше между дърветата. Възможно ли е да е номер?

Сега какво? Да спази обещанието си и да се притече на помощ на брат си, с риск да остави задника на цялата армия, лъснал гол срещу врага? Или да остане зад стената и така да остави само задника на Скейл да лъщи срещу вятъра? Това е по-безопасното решение, нали? Да държи позицията си. Да предотврати бедствието. Или просто си казваше така, защото му изнасяше повече? Облекчение ли е това, което чувстваше при мисълта, че има начин да избегне битката? И начин да се отърве от глупавия си по-голям брат? Лъжец, лъжец, вече дори не знаеше дали със себе си беше честен.

Отчаяно се нуждаеше някой да му каже какво да направи. Щеше му се Сеф да беше тук, тя винаги имаше дръзки идеи. Тя беше смела. Калдер не е от типа хора, които се притичват на помощ. Да се мотае отзад, му е по-присъщо. Да отървава кожата. Да убива пленници. Не със собствените си ръце, естествено, да заповядва на друг да го стори. Да чука чужди жени, докато мъжете им са на война, да, и това, ако е особено авантюристично настроен. Но това тук надхвърляше далече възможностите и опита му. Мамка му, какво да прави?

— Какво става — попита Бледоликия. — Момчетата…

— В гората от другата страна на потока има съюзнически войници!

Настана пълна тишина и Калдер осъзна, че явно беше казал последното прекалено силно.

— Съюзнически войници? Сигурен ли си?

— Защо още не нападат? — попита Бялото око.

— Защото заповедта им е у мен. — Калдер вдигна пред лицето му листа хартия. — Но скоро ще получат нова.

Той чу мърморенето на войниците около себе си. Досети се, че предават новината от човек на човек. Но това може би не беше толкова лоша идея. Може би именно за това го беше казал по-силно, отколкото трябваше.

— Какво правим тогава? — изсъска Бялото око. — Скейл чака помощ.

— Знам това, не мислиш ли? Никой не знае това по-добре от мен самия! — Калдер се вгледа в гората на запад, свивайки безпомощно ръка в юмрук. — Десетократния. — Майко мила, сега направо гонеше вятъра, да иска помощ от човека, който само преди дни се беше опитал да го убие. — Хансул, тръгвай към Пръста на Скарлинг и кажи на Десетократния, че има войници в гората на запад от потока. Кажи му, че Скейл има нужда от него. Веднага, иначе ще изгуби моста.

— Десетократния? — Хансул повдигна една вежда и го изгледа съмнително.

— Дау каза, че той ще помага, ако имаме нужда от него! Имаме нужда.

— Но…

— Тръгвай!

Бледоликия и Хансул се спогледаха. После Бялото око се качи на коня и препусна към Пръста на Скарлинг. Калдер осъзна, че всички погледи бяха приковани в него. Сигурно се чудеха, защо не постъпи както е редно и не тръгна веднага на помощ на брат си. А също дали си заслужава да продължават да слушат думата на този кретен с хубава коса, който не разбира от нищо.

— Десетократния ще помогне — промърмори Калдер, но не беше сигурен кого точно се опитваше да убеди, тях или себе си. — Изгубим ли моста, всички го загазваме. Съдбата на целия Север се крепи на този мост.

Сякаш на него някога му беше пукало за Севера или за когото и да било, освен за себе си.

Явно патриотичните му брътвежи бяха подействали на Бледоликия точно колкото и на него самия.

— Ех, де да беше устроен светът така — каза възрастният войн, — въобще нямаше да има нужда от мечове. Не се обиждай, Калдер, но Десетократния те мрази, както чумата мрази живота, а и към брат ти не питае кой знае какво чувства. Няма да изложи на опасност хората и себе си, каквото ще да казва Дау. Ако искаш някой да помогне на брат ти, ще трябва да го направиш сам. При това скоро. — Той повдигна въпросително вежди. — Е, какво правим?

На Калдер му се прииска да го фрасне, но вътрешно знаеше, че беше прав. И точно затова искаше да го фрасне. Какво да прави? Вдигна отново далекогледа и обходи края на гората, бавно, от край до край и обратно.

Стори ли му се, или зърна за миг проблясването на друг далекоглед, насочен право към него?

 

 

Ефрейтор Тъни погледна през далекогледа си към каменната стена. Стори ли му се, или зърна за миг проблясването на друг далекоглед, насочен право към него? Сигурно си въобразяваше. От другата страна не се случваше нищо особено.

— Движение? — изписка Жълтен.

— Тц.

Тъни сви тръбата и се почеса по наболата, мазна брада на шията си. Започваше да подозира, че нещо друго освен него се беше заселило в яката му. Глупаво решение, ако питаха него, понеже в момента повече от всичко на света искаше да е някъде другаде. — Доколкото виждам, просто си седят там.

— Като нас тук.

— Добре дошъл на славното бойно поле, боецо Жълтен.

— Още ли ги няма проклетите заповеди? Къде се дяна този Ледерлинген?

— Няма как да знаем.

Тъни отдавна беше престанал да се изненадва, че нещата в армията не ставаха точно така ефикасно, колкото си мислеха всички. Погледна през рамо. Полковник Валимир изливаше поредната си доза гняв, този път върху сержант Форест.

Жълтен се наведе към него и прошепна.

— Всеки сере на главата на този отдолу, нали, ефрейтор?

— О, започваш да схващаш как точно действа армията на Негово Величество. Смея да твърдя, че от теб един ден може да излезе чудесен генерал, Жълтен.

— Амбициите ми стигат само до ефрейтор, ефрейтор Тъни.

— Мъдро решение, мисля аз. Както сам можеш да се убедиш.

— Все още нямаме заповеди, господине — отвърна с изкривено в умолителна гримаса лице Форест.

— Проклятие! — кресна Валимир. — Сега е моментът! И най-големият идиот го знае.

— Но… не можем да тръгнем без заповеди, господине.

— Естествено, че не можем, мамка му! Своеволно напускане на пост, това ще направим! Но сега е точният момент и проклетият генерал Митерик ще иска да узнае защо не съм проявил самоинициатива!

— Много вероятно е, господине.

— Самоинициатива, а, Форест? Самоинициатива. Какво е това, питам аз, освен най-удобния повод да разжалваш някого? Проклета игра на карти, в която никой не ти обяснява правилата, казват ти само какви са залозите!

И както обикновено, той продължи да беснее ли, беснее.

Тъни въздъхна и подаде далекогледа на Жълтен.

— Къде отивате, ефрейтор?

— Никъде. Абсолютно никъде. — Тъни се облегна на дънера и притвори шинела си отпред. — Събуди ме, ако нещо се промени, ясно? — Почеса се по шията и нахлупи шапка над очите си. — По някое чудо.