Джо Абъркромби
Герои (34)

Право острие

— Ау! — Гушата се дръпна от иглата, но конецът се вряза в бузата му и го заболя още повече. — Ау!

— Често — промърмори Уирън — човек трябва да прегърне болката, а не да бяга от нея. Нещата не са толкова страшни, когато ги посрещнеш лице в лице.

— Лесно ти е да го кажеш, нали ти държиш иглата. — Гушата изсъска през стиснати зъби, когато върхът се забиваше наново в бузата му. Естествено, не за пръв път го шиеха, но странно как бързо забравя човек усещането от умишлено причинената болка. И сега щеше да си го припомни. — Най-добре да приключиш бързо, нали?

— Тук съм напълно съгласен с теб, но за беда, съм много по-добър убиец, отколкото лечител. Трагедията на живота ми. Е, шия криво-ляво добре, различавам корен гарванов крак от аломантер, умея да ги наслагвам под превръзката, а също да пея едно-две заклинания над раната…

— Вършат ли работа?

— Както аз ги пея? Само за плашене на котки.

— Ау! — изръмжа Гушата, когато Уирън събра двете страни на раната и прокара иглата през тях.

Трябваше да спре да мрънка, наоколо беше пълно с хора с къде по-сериозни рани от едно порязване през лицето.

— Съжалявам — изръмжа Уирън. — И преди съм се замислял над това, като нямам за какво друго да мисля…

— Много такива моменти ти се насъбраха, а?

— Какво да ти кажа, не бързаш да ми покажеш тая моя съдба. Както и да е, мисля си, какви ужасни злини може да сътвори човек за съвсем кратко време. Едно замахване с меча, повече не трябва. А добрите дела искат време. И куп усилия. А повечето хора нямат търпението. Особено напоследък.

— Такива са времената. — Гушата се замисли и загриза раничката от вътрешната страна на долната си устна. — Прекалено често ли взех да го повтарям? Превръщам ли се в баща ми? В досаден дърт глупак?

— Всички герои го правят.

— Хм — изсумтя Гушата. — Поне онези, които доживеят да чуят песните за себе си.

— Чудовищен товар е това на раменете на човек, да слуша хората да пеят за него. Не му трябва повече, за да се превърне в истинско лайно.

— Дори и ако цял живот не е бил такова.

— Малко вероятно. Сигурно пеенето за героите вдъхва кураж на самите пеещи, но така или иначе, големият боец трябва да е поне малко луд.

— О, познавах някои големи бойци, които хич не бяха луди. Просто безсърдечни, безразлични и егоистични копелета.

Уирън откъсна конеца със зъби.

— Това е другото преобладаващо мнение за героите.

— Ти тогава от кои си, Уирън? Луд ли си, или просто безсърдечен задник?

— Старая се да съм по малко и от двете.

Гушата се разсмя, въпреки болката в лицето.

— Ето това тук — каза той. — Ето на това казвам аз геройска работа.

Уирън повдигна колене от земята, но остана клекнал насреща му.

— Готов си. Добра работа, бих казал, но не искам да се хваля. Може пък да се откажа от убиването и да стана лечител.

— След края на битката обаче, нали? — чу Гушата нечий дрезгав глас през пищенето на ушите си.

Уирън вдигна глава и примига срещу светлината.

— Я гледай ти, и това ако не е Защитника на Севера. Чувствам се толкова… защитен. Като добре увит в хубаво, топло палто.

— На всички действам така.

Дау застана над Гушата с ръце на кръста и слънцето остана точно зад гърба му.

— Ще ми донесеш ли още червени дни като днешния, Дау Черния? — Уирън се надигна бавно, изправяйки със себе си Меча. — Дошъл съм да пълня гробове, а Мечът жадува за кръв.

— Смея да твърдя, че съвсем скоро ще ти намеря нещо за убиване. Но дотогава искам да поговоря насаме с Кърнден Гушата.

— Не бих си и помислил да заставам между двама влюбени — плесна театрално длани в гърдите си Уирън. — Нарами Меча и тръгна с небрежна походка нагоре по склона.

— Странно копеле е тоя — каза Дау, докато го изпращаше с поглед.

Гушата се надигна тежко и разкърши скованите си крака.

— Прави се. Тръгне ли ти славата, знаеш как е.

— Славата е затвор, така си е. Как ти е лицето?

— Какъв късмет, че по рождение съм си грозник. Няма да се променя много. Знаем ли какво беше това?

— Знае ли ги човек южняците — поклати глава Дау. — Някакво ново оръжие. Магия.

— Гадничко е. Да дойде толкова отдалече и просто ей така да разпарчетоса хората.

— Какво странно виждаш? Не ни ли чака всички Големият изравнител? Винаги ще има някой по-силен, по-бърз или просто по-голям късметлия от теб. И колкото повече се биеш, толкова по-скоро ще те открие. Такъв е животът на хора като нас. Просто време, прекарано в път към края.

Гушата не беше сигурен, че беше съгласен с подобни мисли.

— Но все пак в стената от щитове, в атаката, в кръга човек може да се бие. Да се заблуждава поне, че нещо зависи от него. — Той докосна с пръст пресния шев на бузата си и направи болезнена гримаса. — Как се съчиняват песни за някого, дето са му отнесли главата на средата на думата, ей така, както си стои най-спокойно и си говори?

— Като Сцепеното стъпало.

— Точно.

Гушата не беше виждал досега някой да изглежда по-мъртъв от проклетото копеле.

— Искам да заемеш мястото му.

— Ъ? — каза Гушата. — Още ми пищят ушите. Не съм сигурен, че те разбрах правилно.

— Искам те за втори — наведе се към него Дау. — Да водиш дузината ми. Да ми пазиш гърба.

— Аз? — зяпна го Гушата.

— Да, ти, не ме ли чуваш, мамка му?

— Но… защо аз?

— Имаш опит, хората те уважават… — Дау млъкна и стисна зъби. После махна с ръка. — Напомняш ми на Три дървета.

Гушата примига неразбиращо. Това може би беше най-хубавото нещо, което някой някога му беше казвал. Още повече, дошло от човек, който се скъпи на плоските комплименти. Всъщност на всякакви комплименти.

— Ами… не знам какво да кажа. Благодаря, главатар. Това означава много за мен. Ама наистина много. Ако един ден съм една десета от това, което беше той, ще съм повече от…

— Майната им на тия простотии. Просто кажи, че си съгласен. Имам нужда от човек, на когото мога да се доверя, Гуша, а ти правиш нещата постарому. Право острие си и не останаха много като теб. Просто кажи, че си съгласен.

Изведнъж лицето на Дау придоби странно изражение. Устните му се извиха в горчива усмивка и потрепериха. Ако Гушата не знаеше с кого говори, би го нарекъл страх. В следващия момент разбра всичко.

На този свят нямаше човек, на когото Дау да обърне спокойно гръб. Нямаше приятели, само хора, принудени със страх да му служат, и безкрайна върволица от врагове. Нямаше друг избор, освен да се довери на непознат просто защото му напомняше за стар другар, отдавна отишъл при пръстта. Цената на голямото име. Наградата за един цял живот, прекаран в черна работа.

— Естествено, че съм. — Каза го просто ей така. Може би за момент съжали Дау, колкото и шантаво да звучеше това. Може би защото познаваше самотата на главатаря. Или пък въглените на собствените му амбиции, онези, които смяташе за отдавна угаснали край гробовете на братята му, припламнаха, раздухани от неочакваното предложение на Дау. Но каквато и да бе причината, казана дума — хвърлен камък. Дори не се замисли дали постъпваше, както е редно. За него, за дузината, за когото и да било. Изведнъж го загложди чувството, че беше допуснал ужасна грешка. — Само докато свърши битката обаче — добави той, вкопчен като удавник за сламка в последната възможност да оправи нещата. — Само докато намериш някой по-подходящ.

— Така те искам. — Дау протегна ръка и Гушата я стисна. Когато вдигна глава, отново гледаше познатата вълча усмивка, нито следа от слабост, страх или каквото и да било подобно. — Постъпваш, както е редно, Гуша.

Гушата изпрати с поглед Дау, докато вървеше по склона към Героите. Замисли се дали наистина го беше оставил да надзърне зад страховитата му маска, или просто бе надянал нова, по-човечна. Както е редно? Дали току-що не прие да стане втори на един от най-мразените хора в Севера? Човек с повече врагове от всеки друг в земя, където всеки имаше предостатъчно такива? Втори на човек, когото дори не харесваше? И обеща да пази гърба му с живота си? Гушата изпъшка тежко.

Какво ще каже за това дузината? Йон ще клати глава, навъсен като буреносен облак. Дрофт ще гледа объркано, обиден. Брак ще разтрива слепоочия и… Чакай, Брак вече е при пръстта, осъзна Гушата. Прекрасна? Мътните го взели, какво ще…

— Гуша.

А, ето я и нея, точно до него.

— А! — Гушата подскочи и отстъпи назад.

— Как е лицето?

— Ъ… добре… мисля. Останалите? Всичко наред ли е?

— Йон има треска в ръката и е по-вкиснат от всякога, но ще оцелее.

— Добре. Това… добре. Че всички са добре, ми е мисълта, не… не за треската.

Тя сключи вежди и го изгледа подозрително. Досети се, че нещо не е наред, което не беше никак трудно, предвид нескопосаните опити на Гушата да го скрие.

— Какво искаше от теб нашият славен Защитник?

— Искаше… — Гушата се замисли как точно да го каже, но лайното си е лайно, каквато и форма да му придадеш. — Искаше да ми предложи мястото на Сцепеното стъпало.

Очакваше, че Прекрасна ще се скъса от смях, но вместо това тя просто присви очи насреща му.

— На теб? Защо?

Добър въпрос, той самият тъкмо започваше да се замисля над него.

— Каза, че съм право острие.

— Разбирам.

— Каза… че му напомням за Три дървета.

В момента, в който го каза, Гушата осъзна, че прозвуча като някакъв надут задник.

Този път наистина очакваше тя да се разсмее, но това не се случи, просто очите й се присвиха още повече.

— Ти си от хората, на които човек може да се довери. Всеки го знае. Но аз виждам по-добра причина.

— Каква?

— Ти беше близък с Бетод и хората около него, а преди него с Три дървета. Дау се надява да му доведеш нови приятели. Или поне по-малко врагове. — Гушата се намръщи. Причината наистина беше по-добра. — Освен това знае, че където си ти, там е и Уирън. А Уирън е точният човек, когото да имаш зад гърба си, когато нещата се оплескат. — Мамка му. И за това беше права. Секунда, и вече му е прочела мислите. — А доколкото познавам Дау Черния, нещата със сигурност ще загрубеят… ти какво отговори?

Гушата направи кисела физиономия.

— Казах да. — После побърза да добави: — Само докато свърши битката.

— Разбирам. — Все още не беше ядосана, не беше изненадана дори. Просто стоеше до него и гледаше напред. И това допълнително изнерви Гушата, повече, отколкото ако го беше фраснала в лицето. — Ами дузината?

— Ами… — Засрами се, дори не беше помислил за това. — Предполагам, идваш с мен, ако си съгласна ти да водиш момчетата. Освен ако не решиш да се върнеш във фермата си и…

— И се оттегля?

— Ъхъ.

— Това с лулата, верандата и залеза над водата? Това си ти, не аз.

— В такъв случай… засега дузината е твоя.

— Добре.

— И дори няма да ме нахокаш?

— За какво?

— Като за начало, че не следвам собствените си съвети. Гледай да не се набиваш на очи, не надигай глава, пази момчетата в дузината живи и здрави, старите коне не прескачат нови огради, дрън-дрън и така нататък, и така нататък…

— Всичкото това ти го казваш. Аз не съм ти, Гуша.

Гушата примига неразбиращо.

— Предполагам, не. Значи, мислиш, че съм постъпил, както е редно?

— Както е редно? — Тя се обърна към него и на устните й беше загатната усмивка. — Това пак си ти, не аз.

Тя тръгна към Героите, отпуснала една ръка на дръжката на меча, и го остави на склона сам с вятъра.

— Мамка му.

Гушата се загледа в далечината и отчаяно затърси недоизгризан нокът.

Забеляза наблизо Тръпката. Просто си стоеше. Не каза нищо. Гледаше и той в далечината. И имаше вид на току-що прецакан. Гушата направи една кисела физиономия. Май занапред това щеше да е нормалното му изражение. „Най-върлият враг на човек са собствените му амбиции — така казваше навремето Бетод. — Моите ме вкараха в тия лайна и сега съм затънал до шия.“

— Добре дошъл в лайната — промърмори през стиснати зъби Гушата.

Това е проблемът с грешките. Стават изневиделица. Години наред пристъпяш бавно, предпазливо, накрая се разсееш за секунда и…

Бам.