Джо Абъркромби
Герои (25)

Справедливо отношение

Вървяха през дъжда, колкото бързо позволяваше куцането на Потопа, а то не беше много. Единствената светлина, с която разполагаха, беше от факлата в ръката на Рефт, а тя стигаше само колкото да освети няколко крачки разровена кал напред, изпотъпкани посеви от двете страни на пътя, изплашените детски личица на Брейт и Колвинг и глуповатата физиономия на Стодър. Напрягаха очи към скупчените в далечината светлинки на Осранг — самотни насред огромната черна долина — и бледото им сияние в надвисналите отгоре облаци. Всички стискаха отчаяно смехотворните подобия на оръжие, с които разполагаше жалката им сбирщина от просяци. Все едно отиваха на битка. За днес битката беше свършила обаче и те я бяха пропуснали.

— Защо, мътните го взели, се влачим най-отзад? — изропта Бек.

— Заради моя калпав крак и твоята липса на опит — сопна се през рамо Потопа.

— А откъде да имаме опит, като сме все отзад?

— На първо време трупай опит в това, как да не те убият, много полезно нещо, в което човек да се усъвършенства, ако питаш мен.

Но Бек не питаше. Уважението му към Потопа се изпаряваше с всяка следваща миля от пътя. Дъртото копеле май друго не знаеше, освен как да ги държи настрана от битката, където да изпълняват какви ли не, достойни за пълен идиот, задачи — копаене, носене на това или онова, палене на огньове. А, и това да си държи крака на топло. Ако Бек искаше женска работа, щеше да си остане във фермата и да си спести няколко ветровити нощи на открито. Той беше дошъл да се бие, да си спечели име и да върши работа, достойна за песните. И тъкмо щеше да го каже, когато Брейт го подръпна за ръкава и посочи нещо отпред.

— Там има нещо! — изписка той.

Бек забеляза движение, няколко тъмни силуета и целият настръхна. Напипа трескаво дръжката на меча. Светлината на факлата падна върху три неща, които висяха на вериги от клоните на едно крайпътно дърво. Бяха овъглени. Въртяха се, поклащаха се бавно, а клонът над тях поскърцваше тихо.

— Дезертьори — каза Потопа, без да забавя крачка. — Обесени и изгорени.

Бек ги огледа, докато минаваше покрай тях. Не приличаха на хора, по-скоро на овъглено дърво. Средният имаше нещо окачено на врата, табела може би или подобно, но то беше така почерняло и сгърчено от пламъците, че нищо не се виждаше, но Бек и бездруго не можеше да чете.

— Защо са изгорени? — попита Стодър.

— Защото Дау открай време си пада по миризмата на горящо месо.

— Това е предупреждение — прошепна Рефт.

— И какво предупреждава?

— Не дезертирай — отвърна Потопа.

— Глупако — добави Бек. Не че го ядоса кой знае колко, просто гледката на почернелите подобия на тела го караше да настръхва. — Страхливците друго не заслужават, ако питаш…

Прекъсна го нов писък. Този път беше Колвинг и ръката на Бек отново се стрелна към меча.

— Просто хора от града.

Рефт вдигна високо факлата и светлината й падна върху няколко тревожни лица.

— Нямаме нищо! — Един старец начело на групата размаха към тях кльощави ръце. — Нямаме нищо!

— Ние нищо не искаме. — Потопа посочи с палец през рамо. — Продължавайте си по пътя.

И те отминаха, тътрейки крака. Бяха предимно старци, жени и едно-две деца. По-малки и от Брейт, а това означаваше току-що проговорили. Всичките превиваха гръб под вързопи с покъщнина, няколко бутаха пред себе си скърцащи, пълни с вехтории колички. Щавени кожи, износени инструменти, тенджери и тигани. Точно каквото би излязло от майчината му къща във фермата.

— Изнасят се — обади се с пискливия си гласец Колвинг.

— Знаят какво предстои — каза Рефт.

Осранг изплува от тъмнината — палисада от дървени стволове със заострени върхове и висока каменна кула зад празните порти, с процеждаща се през тесни прозорци светлина. Отпред стояха на стража мъже, с мрачни изражения на лицата и копия в ръце, те напрягаха очи в мрака и дъжда. Няколко момчета копаеха огромна яма под светлината на побити на колове факли. По лицата им се стичаше вода и кал.

— Мамка му — прошепна Колвинг.

— Мъртвите са ми свидетели… — изписка Брейт.

— А ето ги и тях — обади се Стодър и дебелата му долна устна висна под зяпналата му уста.

Бек не намери думи за това, което видя. Първоначално беше помислил купчината отстрани за камара по-светла глина, но сега виждаше ясно, че това бяха човешки тела. Когато Гелда, който живееше в края на долината, се удави в реката, Бек го видя, преди да бъде погребан. Тогава не му направи кой знае какво впечатление, смяташе се за закоравял мъж, но това тук беше различно. Телата изглеждаха така странно, съблечени чисто голи и нахвърляни едно връз друго, лъснали от дъжда. Не можеше да повярва, че бяха хора, и от самата мисъл за това му прилоша. Видя в купчината лица и части от лица. И ръце и крака, оплетени в едно чудовищно създание. Дори не искаше да мисли колко хора бяха всъщност. Видя един щръкнал от камарата крак, а раната на бедрото му зееше като черна уста. Не приличаше на истинска. Докато минаваха покрай тях, едно от момчетата спря да копае за момент и ги изпроводи с поглед. Стискаше лопатата в бледите си ръце, а устата му беше изкривена, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Хайде, по-бързо — подкани ги Потопа и ги поведе под арката на портата, чиито две крила висяха разбити отстрани.

На земята лежеше стволът на огромно дърво. Клоните му бяха окастрени, някои оставени по-дълги, за да служат за дръжки. Единият му край беше заострен и отгоре му набит връх от грубо изковано желязо, по което личаха пресни резки.

— Мислиш ли, че това им е бил таранът? — прошепна Колвинг.

— Така мисля — отвърна Рефт.

Градът изглеждаше странно. Страховито. Някои от къщите бяха със залостени врати и прозорци, а тези на други зееха празни и тъмни. Групичка брадати мъже седяха пред една от къщите, гледаха свирепо и си подаваха манерка. В сянката на една от тесните алеи между две къщи се спотайваха деца — очите им проблеснаха за миг, докато факлата минаваше покрай тях. Отвсякъде се чуваха странни звуци. Тропане, звън на метал. Тежки стъпки и викове. Между къщите притичваха групи мъже с факли в ръце и извадени оръжия.

— Какво става? — попита Стодър с онзи негов просташки глас.

— Малко плячкосване, това правят.

— Но… това не е ли наш град?

— Били са се за него — сви рамене Потопа. — Някои са умрели за него. Няма да си тръгнат с празни ръце.

Един войник с дълги мустаци седеше с бутилка в ръка под капещата стряха на къща и ги гледаше присмехулно, докато вървяха. До него, на прага на вратата лежеше труп, наполовина вътре, наполовина вън. Тилът му представляваше лъскава, лепкава пихтия. Не личеше дали е на човека, живял в тази къща, или на някой, който се е бил в нея. Нито дори дали беше мъж, или жена.

— Изведнъж нещо се умълча — каза Рефт.

Бек искаше да отвърне подобаващо, но само успя да измънка едно „ъхъ“.

— Чакайте тук — каза Потопа и се отправи към мъж с червено наметало, който сочеше и разпращаше войници насам-натам.

В една алея отстрани имаше хора. Седяха на земята прегърбени, с вързани на гърба ръце.

— Пленници — каза Рефт.

— Не изглеждат по-различно от нас — каза Колвинг.

— Не са. — Рефт ги огледа смръщено. — Предполагам, от хората на Кучето са.

— Освен този — каза Бек. — Този е южняк. — Мъжът беше с превързана глава и беше облечен с една от онези странни връхни дрехи, дето имаха войниците от Съюза. Единият й червен ръкав беше съдран, ръката отдолу беше цялата ожулена. Другият имаше маншет, извезан с лъскави златни конци.

— Така — каза Потопа, докато вървеше обратно. — Вие оставате да пазите пленниците, а аз отивам да видя какво имаме за правене утре. И гледайте никой да не умира, нито те, нито вие! — провикна се през рамо той и продължи напред по улицата.

— Пазене на пленници — изсумтя сърдито Бек.

Като гледаше засрамените им лица, част от насъбраната през деня горчилка започваше да се връща.

— Мислиш, че заслужаваш по-добра работа, а? — Въпросът дойде от един с налудничава физиономия, чийто корем беше омотан с превръзка, цялата в засъхнали кафяви петна и тук-там някое прясно червено. Седеше на земята, с вързани глезени и ръце на гърба. — Шибани хлапета, още имена нямате!

— Млъквай, Кривокрак — изръмжа друг пленник, без да вдига глава.

— Ти млъквай, задник такъв! — Кривокракия го изгледа така, сякаш се готвеше да го разкъса със зъби. — Каквото ще да става тая вечер, но утре Съюзът ще е отново тук. Повече са от мравките по земята. А с тях и Кучето, а ти знаеш кого води със себе си Кучето, нали? — Той се ухили зловещо и очите му се облещиха, докато изговаряше името. — Кървавия девет.

Бек усети как лицето му пламва. Кървавия девет беше убил баща му. В дуел, със собствения му меч. Същият, който сега висеше на колана му.

— Лъжеш — изписка Брейт. Момчето почти се тресеше от страх, въпреки че те имаха оръжия, а пленниците бяха вързани на земята. — Дау Черния уби Кървавия девет преди много години!

— Ще видим тая работа — продължи да се хили като побъркан Кривокракия. — Още утре, шибано кутре такова. Ще ви…

— Остави го на мира — каза Бек.

— О, нима? Я да ти чуя името на тебе.

Бек се засили и срита Кривокракия в топките.

— Ето го името ми! — Той продължи да го рита където свари и да излива цялата насъбрана злоба. — Ето го името ми! Ето го шибаното ми име, наслуша ли му се?

— Извинявай, че те прекъсвам.

— Какво? — изръмжа Бек и стиснал юмруци, се обърна рязко назад.

Пред него стоеше едър мъж, може би почти една глава по-висок от него. По дългия животински косъм на преметнатата през раменете му кожа блестяха капки дъжд. Едната половина на лицето му беше изцяло покрита с най-големия и отвратителен белег, който Бек някога беше виждал, а на мястото на окото блестеше метално топче.

— Аз съм Коул Тръпката — почти прошепна дрезгаво мъжът.

— Ъхъ — изграчи сподавено Бек.

Беше чувал историите за него. Всички ги знаеха. Говореше се, че Тръпката вършел за Дау Черния работата, която била прекалено черна дори за него. Казваха, че се бил при Черен кладенец, при Кумнур, Дънбрек и във Височините. Тогава се биел редом с Руд Три дървета и Кучето. Редом с Кървавия девет дори. После отишъл на юг, през морето и там научил магия. Говореше се, че даром се отказал от окото си и сложил металното. А то според приказките било направено от вещица и с него Тръпката виждал мислите на хората.

— Дау Черния ме праща.

— Ъхъ — прошепна Бек и усети как косата му настръхва.

— Да взема един от тези. Офицер от Съюза.

— Май е този.

Колвинг смушка с палеца на крака си мъжа с разкъсания ръкав и той изпъшка.

— Я гледай ти, кучката на Дау Черния! — Кривокракия се беше надигнал и отново се хилеше с окървавена уста. По превръзката му бяха избили нови пресни петна. — Я изджафкай нещо, Тръпка. Лай, копеле такова!

Бек не можеше да повярва на ушите си. Никой от останалите също. Може би знаеше, че тази рана на корема ще го довърши, така или иначе, или просто беше полудял от болката.

— Хм. — Тръпката придърпа нагоре крачолите на панталона и клекна пред Кривокракия. В момента, в който го направи, в ръката му отнякъде изникна нож. Съвсем малък, острието му не беше по-дълго от човешки пръст и проблесна жълто, оранжево и червено на светлината от факлите. — Знаеш кой съм, значи, а?

— Коул Тръпката. Мен не ме е страх от псета!

Тръпката повдигна учудено една вежда — онази над здравото око, другата остана неподвижна.

— Ама и ти си един герой, а? — Той мушна с ножа Кривокракия в прасеца. Не натисна много. Точно както Бек смушкваше с пръст брат си, когато го будеше да става. Върхът на острието потъна безшумно в крака и веднага излезе обратно навън. Кривокракия се озъби и започна да се дърпа. — Кучката на Дау Черния съм, казваш? — Той го мушна в другия крак и този път острието потъна в бедрото, малко по-дълбоко. — Вярно, върша гадна работа. — Последва ново мушкане, по-високо в бедрото. — Но кучетата не могат да държат ножове, нали? — Не изглеждаше ядосан. По-скоро отегчен. — А аз мога.

Нови две мушкания, бързо едно след друго.

— Аа. — Кривокракия се изви на една страна и се изплю на земята. — Ако имах оръжие…

— Ако. — Тръпката го наръга в корема през превръзката. — Но нямаш и това е положението. — Кривокракия се беше извъртял по корем и той го намушка в гърба. — А аз имам. Ето, гледай. — Той заби още три пъти острието в гърба му. — Виж де, герой.

Започна да мушка надолу, в задника, в бедрата, навсякъде. По целия панталон на Кривокракия избиха тъмни петна.

Кривокракия изпъшка и потрепери, а Тръпката въздъхна, изтри малкото острие в ръкава на съюзническия офицер и златните конци се обагриха в червено.

— Така. — Той хвана под мишница южняка, вдигна го на крака и внимателно прибра ножа някъде по колана си. — Този го вземам с мен.

— Какво да правим с него? — за своя собствена изненада, промълви с изтънял от уплаха глас Бек и кимна към стенещия в калта северняк.

Опърпаните му дрехи лъщяха, почернели от кръв.

Тръпката погледна към Бек и той се почувства така, сякаш погледът го прониза в гърдите. Сякаш видя мислите му, точно както говореха хората.

— Нищо не прави. Това го умееш, нали? — Той сви рамене и тръгна. — Остави го да си кърви.