Джо Абъркромби
Герои (65)

Семейство

В голяма степен кръгът на Героите беше същият като предишната вечер. Древните камъни бяха същите, лишеите и мъхът по тях — и те, смачканата, окаляна и окървавена трева между тях не изглеждаше с нищо променена. Огньовете и те бяха като преди, а също тъмнината около тях. Но според Калдер всичко останало се беше променило до неузнаваемост.

Вместо да го влачи към гибел, изложен на присмех и подигравки, сега Коул Тръпката вървеше на почтително разстояние зад него, с едничката задача да опази живота му. Докато крачеше покрай огньовете, нямаше презрителен смях, нито кискане, нито омраза. От момента, в който лицето на Дау пльосна в калта, всичко се беше променило. Големите старши главатари, страховитите им именити войни и техните закоравели, коравосърдечни и твърдоглави войници до един му се усмихваха, сякаш беше първото слънце след сурова зима. Колко бързо се бяха променили. Баща му винаги казваше, че у хората рядко се променя друго, освен предаността им към друг човек. А нея, когато им изнася, са готови да захвърлят с лекотата, с която човек се отървава от старо палто.

Въпреки стегнатата в шина ръка и зашитото си лице, на Калдер му костваше съвсем малко усилие, за да докара обичайната си ехидна усмивка. Всъщност не му костваше никакво. Може и да не беше най-високият наоколо, но сега той беше най-големият в тази долина. Беше крал на северняците. Сега можеше да каже на когото си поиска да се захваща с ядене на собствените си лайна и онзи не само че щеше да го направи, щеше да го направи с усмивка на уста. А Калдер вече беше решил и кой ще получи първата порция.

Смехът на Коул Ричи кънтеше в тъмнината. Той седеше на един дънер край огъня, с лула в ръка и пуфтеше дим, видимо развеселен от жената до себе си. Когато Калдер приближи, тя се обърна и той насмалко не се спъна.

— Съпруже мой.

Изправи се с мъка заради големия корем и протегна ръка.

Калдер я пое в своята. Беше толкова малка, мека, но силна. Притегли я, постави я на рамото си и обви ръце около кръста на Сеф. Прегърна я силно, много силно, почти не почувства болка в насинените си ребра. За момент сякаш в кръга на Героите нямаше никой освен тях двамата.

— В безопасност си — прошепна той.

— Не и благодарение на теб — каза Сеф, докато притискаше буза в неговата.

Очите му се насълзиха.

— Аз… допуснах някои грешки.

— Естествено. Аз вземам всичките ти добри решения.

— В такъв случай, повече никога не ме оставяй сам.

— Едно мога да ти кажа, това е последният път, когато оставам в залог за теб.

— Аз също. Обещавам ти.

Калдер не можеше да спре напиращите сълзи. Най-големият мъж в долината ревеше със сълзи, пред Коул Ричи и именитите му войни. Сигурно щеше да се почувства като пълен глупак, ако не се радваше да я види до такава степен, че на практика не чувстваше нищо друго. Откъсна се от прегръдката й, но само за да погледне лицето й — наполовина осветено от огъня, другата, потънала в сянка. Усмихваше му се. Видя две мънички бенки над едното ъгълче на устните й, не ги беше забелязал преди. Мислеше си само за едно, как не заслужава нищо от това.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо. Просто… само допреди часове си мислех, че никога повече няма да видя лицето ти.

— И сега си разочарован?

— Никога не съм виждал нещо по-красиво.

Тя се усмихна широко.

— О, прави са били хората. Ти си лъжец.

— Добрият лъжец казва колкото може повече истина. Така другите никога не знаят какво точно чуват.

Тя взе превързаната му ръка в своите, огледа я, погали я нежно.

— Ранен си?

— Нищо работа за боец като мен.

Тя стисна ръката му.

— Сериозно. Колко зле си ранен?

Калдер направи горчива гримаса.

— За известно време няма да мога да се бия в дуели, но ще се оправя. Скейл е мъртъв.

— Чух.

— Сега ти си цялото ми семейство. — Калдер сложи длан на наедрелия й корем. — Още ли…

— Още ли тежи на мехура ми като чувал овес през целия път от Карлеон, на всяко друсване на проклетата каруца? Да.

На мокрото от сълзи лице на Калдер се разтегли усмивка.

— Тримата. Цялото ми семейство.

— Баща ми също.

Той хвърли поглед през рамото й към нахиления Ричи.

— Ъхъ, той също.

— Не си я сложил, значи?

— Кое?

— Огърлицата на баща ти.

Той я извади от вътрешния си джоб, топла от дългото притискане до сърцето му, и диамантът засия с всички цветове на огъня.

— Не знам, чаках подходящ момент може би. Веднъж сложиш ли я… не можеш повече да я свалиш.

Спомни си как баща му казваше каква тежест е тя, повтаряше го до последния си ден.

— Че защо ти е да я сваляш? Сега си крал.

— В такъв случай ти си кралица. — Калдер я сложи на врата й. — И на теб ти стои по-добре.

Намести диаманта на гърдите й, докато тя измъкваше косата си, притисната от бримките на огърлицата.

— Хм, мъжът ми заминава за седмица и какво ми носи, просто целия Север и всичко в него?

— Това е само половината от подаръка ти. — Калдер се наведе към нея, сякаш да я целуне, спря, почти опрял устни до нейните, и щракна тихо със зъби. — Другата ще ти я дам по-късно.

— Обещания, само обещания.

— Сега трябва да поговоря за момент с баща ти.

— Ми говори тогава.

— Насаме.

— Уф, мъжете и проклетите им разговори. Не ме карай да чакам дълго. — Тя се притисна до него. Устните й погъделичкаха ухото му, коляното й се отри по вътрешната страна на бедрото му и бащината огърлица се допря до рамото му. — Смятам по-късно да коленича пред краля на северняците.

Върхът на палеца й потърка шевовете на брадичката му, докато тя отстъпваше назад, ръката й извърна към нея лицето му и тя го изгледа продължително през рамо. Походката й бе станала малко тромава, големият корем я караше да се поклаща, но все пак не изглеждаше зле. Никак зле. И той отново се замисли как не заслужаваше нищо от това.

Отърси се от мислите си и пристъпи тромаво, леко прегърбен към огъня. Оная му работа опъваше панталона от вътрешната страна на единия му крак, а да завре подобна палатка в лицето на бащата на жена си, не би било добра идея за започване на разговор. Ричи вече беше отпратил посивелите си войни и тъпчеше с дебел палец ново парче дървесна гъба в лулата. Малък задушевен разговор. Точно като онзи отпреди няколко дни. Само дето сега Дау беше мъртъв и всичко се беше променило.

Калдер изтри влагата от очите си, докато се наместваше край огъня.

— Няма втора като дъщеря ти.

— Чувал съм, че те наричат лъжец, но от това по-голяма истина не бях чувал.

— Няма друга като нея — каза Калдер, изпращайки с поглед отдалечаващата се в тъмнината Сеф.

— Късметлия си, че имаш жена като нея. Помниш ли какво ти казах? Имаш ли търпението да чакаш на брега, всичко, от което се нуждаеш, морето само ще изхвърли в краката ти. — Ричи почука с показалец главата си. — Поживял съм доста. Трябва да ме слушаш повече.

— Ето, сега слушам, нали?

Ричи се примъкна по дънера към Калдер.

— Хубаво, тогава, слушай сега. Много от момчетата ми се тревожат. От доста време вече са с меч в ръка. Не бих отказал да пусна част от тях да се върнат по домовете си, при жените си. Мислиш ли да приемеш предложението на оня магьосник?

— Баяз? — изсумтя Калдер. — Смятам да оставя това двулично копеле да се пържи на бавен огън. Имаше уговорка с баща ми, доста отдавна, и го предаде.

— Отмъщение, значи?

— Отчасти, но предимно здрав разум. Ако вчера южняците бяха тръгнали отново, щяха да ни довършат.

— Сигурно. Е, и?

— Е, единствената причина да не го направят е, че не са имали друг избор, освен да спрат. Съюзът е голяма страна. Много граници. Сигурно имат други грижи на главата. Затова си мисля, че с всеки следващ ден чакане условията на плешивото копеле ще стават все по-приемливи.

— Хм. — Ричи измъкна една пръчка от огъня, допря горящия край до чашката на лулата и усмивката му се разтегли. — Умник си ти, Калдер. Мислител. Точно като баща ти. Винаги съм знаел, че от теб ще излезе добър водач.

Само дето Калдер никога не го беше чувал да го казва.

— Но не ми помогна много да стана такъв, а?

— Казах ти, ако трябва, ще горя, но няма сам да си подпаля огъня под краката. Какво казваше навремето Кървавия девет?

— Човек трябва да е реалист за тия неща.

— Точно така. Реалист. Мислех си, че ти най-добре ще знаеш това. — Бузите на Ричи хлътнаха, докато дърпаше от лулата, и той изпусна кафявия дим от устата си. — Но сега Дау е мъртъв и Северът е в краката ти.

— Ти май се радваш повече от мен, как се наредиха нещата.

— Естествено.

Ричи му подаде лулата.

— Един ден внуците ти ще управляват Севера.

— След като ти свършиш.

— Ще мине доста време дотогава.

Калдер дръпна от лулата и посинените му бузи го заболяха. Глътна дима и усети щипането в гърдите си.

— Съмнявам се, че ще съм жив да го дочакам.

— Надявам се да не си. — Калдер издиша дима и двамата се разсмяха, но в смеха и на двамата се долавяше напрежение. — Знаеш ли, мислех си за нещо, което Дау каза. За това, че ако ме е искал мъртъв, щях да съм отдавна при пръстта. И колкото повече мисля за това, толкова повече виждам, че е бил прав.

Ричи сви рамене.

— Може пък Десетократния да се е пробвал, без Дау да знае.

Калдер се загледа в лулата, сякаш обмисляше сериозно възможността, въпреки че вече го беше направил и решил, че нещо в нея не се връзваше.

— Вчера в битката Десетократния ми спаси живота. Ако толкова ме е мразил, можеше да остави южняците да ме убият и никой дума нямаше да му каже.

— Кой знае защо човек прави това или онова? Светът е объркано място.

— Всеки има причини, казваше баща ми. И номерът е да ги разбереш. Тогава светът става прост.

— Е, Дау Черния е обратно при пръстта. Мечът ти в главата на Десетократния ме навява на мисълта, че и той е там. Май никога няма да узнаем истината.

— О, аз мисля, че се сещам каква е. — Калдер му подаде лулата и възрастният войн се наведе да я вземе. — Ти ми каза, че Дау ме иска мъртъв. — Очите на Ричи се стрелнаха към тези на Калдер за по-малко от миг, но достатъчно дълго, че вече да е сигурен. — Това не беше съвсем истина, нали? Това беше, как би го нарекъл ти, лъжа?

Ричи се намести на дънера и изпусна няколко кръгчета дим.

— Хубаво, признавам, малко. Дъщеря ми е нежна душа, Калдер, и те обича. Опитах да й обясня що за таралеж в гащите си, но тя не искаше да чуе и дума. Беше готова на всичко за тебе. Но така стана, че с Дау започнахте да не виждате нещата по един и същи начин. Тия твои приказки за мир за никого не бяха от полза. И накрая дъщеря ми остана в залог за теб, нали? Просто не можех да оставя детето си да се излага на такъв риск. Или ти, или Дау, един трябваше да изчезне. — Той изгледа спокойно Калдер през дима на лулата. — Съжалявам, но това е положението. Ако се случеше да си ти, жалко, но Сеф щеше да си намери друг мъж. Ако ли не, още по-добре, винаги имаше шанс ти да изместиш Дау. И сега мога да кажа, радвам се, че стана точно така. Всичко, което исках, беше за доброто на рода ми. Срам ме е да си го призная, но да, аз разръчках огъня между двама ви.

— Като през цялото време си се надявал аз да победя Дау.

— Естествено.

— Значи, не ти изпрати онези тримата да ме убият в лагера ти?

Лулата замръзна пред устата на Ричи.

— Че защо ми е да правя подобно нещо?

— Защото Сеф остана в Карлеон като залог за мен, защото взех много да приказвам как ще се разправям с Дау и ти си решил да разръчкаш още малко огъня.

Ричи притисна език в пролуката между зъбите си, захапа лулата и дръпна, но тя беше угаснала. Той изтръска пепелта върху един от камъните край огъня.

— Винаги съм смятал, че тръгне ли човек да разръчква огньове, трябва да го направи както трябва… здравата.

— Защо просто не каза на дъртите си главорези да ме убият още при огъня ти? — поклати бавно глава Калдер. — Да си сигурен, че работата е свършена както трябва?

— Трябва да се грижа за репутацията си. Когато става дума за нож в гърба, наемам други, гледам името ми да остане настрана. — Ричи нямаше вид на виновен. По-скоро недоволен. И леко обиден дори. — Не ми стой така и не гледай така обидено. Сякаш ти не си правил по-лоши неща. Какво ще кажеш за Форли Слабака, а? Уби го просто ей така, за нищо, нали?

— Аз съм аз! — каза Калдер. — Всички знаят, че съм лъжец! Но просто… — Стори му се глупаво сега, като си го помисли. — От теб очаквах повече. Мислех те за право острие. Мислех, че правиш нещата постарому.

— Постарому? — изсумтя презрително Ричи. — Ха! На хората все им се насълзяват очите, като говорят за едно време. За епохата на героите и така нататък. Е, аз го помня това едно време. Видял съм го с очите си и мога да ти кажа, че не беше по-различно от сега. — Наведе се и посочи Калдер с мундщука на лулата. — Грабвай каквото можеш и както можеш, това е! Хората просто си плямпат за това, как баща ти променил всичко. Трябва им някой, когото да обвиняват. Не, той просто беше по-добър в това от всички останали! Победителите пеят песните. И си избират която мелодия им хареса.

— Чудя се коя ще изберат да пеят за теб! — изсъска Калдер. Усети как гневът се надига в гърдите му. Но „гневът е лукс, който мъжете на високите столове не могат да си позволят“. Това казваше баща му. Милост, милост, винаги търси начин да покажеш милост. Калдер пое пълен с горчилка дъх и го издиша, пълен с примирение. — Но сигурно на твое място нямаше да постъпя по-различно. Освен това в момента нямам много приятели. Истината е, че ми е нужна подкрепата ти.

— И ще я имаш — усмихна се Ричи. — До гроб, за това не се безпокой. Ти си от семейството, момче. Със семейството може невинаги да се разбираш, но в края на краищата те са единствените, на които можеш да се довериш.

— Така казваше и баща ми. — Калдер се надигна бавно и въздъхна дълбоко. — Семейство.

Тръгна между огньовете към шатрата, която довчера беше принадлежала на Дау Черния.

— Е? — изграчи Тръпката, изравнявайки се с него.

— Прав беше. Дъртото копеле се е опитало да ме убие.

— Да му върна ли услугата?

— Мътните го взели, не! — Калдер понижи глас. — Не и докато не се роди детето. Не искам жена ми да се разстройва. Ще оставя всичко да се размине, да се уталожи, после ще се оправим с него тихомълком. И така, че пръстите на хората да сочат към някой друг. Глама Златния например. Ще можеш ли да го направиш?

— Става ли дума за убиване, мога да го направя по какъвто начин кажеш.

— Винаги съм знаел, че Дау можеше да намери много повече приложения за уменията ти. Жена ми ме чака. Върви се позабавлявай.

— Така и ще направя.

— Всъщност ти как се забавляваш?

Тръпката се обърна към него и окото му проблесна, но това май ставаше при всяко обръщане, нищо специално в случая.

— Остря ножовете си.

Калдер не беше напълно убеден, че той се шегуваше.