Джо Абъркромби
Герои (24)

Победените

Ваше Кралско Величество,

Съжалявам да ви информирам, че днес армията и интересите на Негово Величество в Севера претърпяха сериозен крах. Тази сутрин авангардът на дивизията на генерал Яленхорм достигна Осранг и зае ключова позиция над долината, на хълм, чието било е опасано от кръг древни камъни, които северняците наричат Героите. За съжаление, подкрепленията бяха задържани по лошите пътища и преди да успеят да прекосят долината, врагът атакува с огромна численост. Независимо от проявения изключителен кураж, Шести полк от Кралската гвардия и Ростодският полк бяха победени. Знамето на Шести полк е загубено. Жертвите наброяват около хиляда, имаме може би още толкова ранени, а много са в плен на врага.

Единствено благодарение храбрата намеса на Първи кавалерийски полк на Негово Величество бяха избегнати по-сериозни загуби. В момента северняците са добре окопани на Героите. От мястото си виждам светлините на лагерните им огньове по склоновете на хълма, а когато вятърът се обърне от север, дори се чуват песните им. Въпреки това териториите на юг от реката са изцяло в наши ръце. Дивизията на генерал Митерик пристига на западния ни фланг, а тази на лорд-губернатор Мид на източния и подготовката за масирана офанзива с първите лъчи на изгрева вече е в ход.

Утре северняците няма да пеят.

Ваш най-верен и смирен слуга,

Бремър дан Горст,

кралски наблюдател на военните действия в Севера

Тъмнината беше изпълнена с викове, дрънчене и тропот. Във въздуха се усещаше острата миризма на дим, но още по-остра беше тази на поражението. Огньовете пращяха под напорите на вятъра, пламъците на факлите пърхаха над бледи ръце и осветяваха изтерзани лица — от дългия марш, напрегнатото очакване и тревоги. В някои случаи дори от битката.

Пътят за Уфрит представляваше безкрайна процесия от препълнени волски коли, офицери на коне и маршируващи пехотинци. Дивизията на Митерик пристигаше в долината. Видът на пораженците и пострадалите се предаваше като зараза, която новодошлите прихващаха още преди да са помирисали битка. Най-дребните подробности, преди разгрома на Героите, сега придобиваха грандиозна значимост. Мъртво муле, чиито облещени очи блестяха на светлината на лампите. Преобърната встрани от пътя каруца със счупена ос, раздробена на части с цел набавата на дърва за огрев. Изоставена войнишка палатка, изтръгната от колчетата си, а извезаното на платнището жълто слънце — символ на Съюза — стъпкано в калта. Символите на погрома.

През последните месеци, докато правеше ежедневните си кросове, страхът беше от най-редките емоции по лицата на хората, които Горст срещаше в лагерите на кой да е полк. Отегчение, изтощение, глад, болест, безнадеждност и тъга по дома — в изобилие. Но не и страх от врага. А сега беше навсякъде и колкото повече се събираха облаците на небето и слънцето се спускаше зад възвишенията, толкова по-осезаема беше миризмата на страх в лагера.

Победата окрилява мъжете със смелост, а поражението ги превръща в страхливци.

На влизане в Адуейн колоната беше спряла, а пътят — препречен напълно от няколко огромни фургона, теглени от по осем коня всеки. Един офицер, с почервеняло от яд лице, ревеше с пълно гърло срещу някакъв старец, свит на капрата на първия фургон.

— Аз съм Соразин, професор химик в Университета на Адуа! — викаше старецът насреща му и размахваше някакъв документ, накапан от първите пръски дъжд. — Това оборудване трябва да премине, по заповед на лорд Баяз!

Горст ги остави да спорят и продължи нататък. Мина покрай един старшина, който тропаше наред по вратите и оглеждаше къщите в търсене на подходящи помещения за разквартируване на офицерите. Дъждът се усили. Една местна жена стоеше на улицата и гледаше неразбиращо няколкото монети в шепата си, а трите й деца се гушеха, притиснати в краката й. Изритани от порутената си колиба, за да направят място за някой надъхан лейтенант, който на свой ред ще бъде изхвърлен навън от някой нафукан капитан, който пък впоследствие ще бъде пропъден, за да освободи мястото за някой надут майор. И къде ще отиде през това време тази жена с децата си? Нима ще спят кротко в моята палатка, докато аз като истински герой спя отвън, на открито, върху влажната земя? Само трябва да протегна ръка и… Но вместо това той наведе глава и продължи мълчаливо по пътя си.

Повечето от окаяните къщи на селото вече бяха претъпкани от ранени, а по-леките случаи лежаха навън, пред вратите им. Те извръщаха към него изкривени от болка, омазани с мръсотия и бинтовани, напрегнати лица и Горст им отвръщаше с мълчалив поглед. Мен ме бива да създавам жертви и пострадали, не да им давам утеха и упование. Въпреки това измъкна запушалката на манерката си и я подаде на войниците, които отпиха един по един, докато водата не свърши. Освен един, който стисна за секунда ръката му, те не му благодариха, но той и не искаше благодарностите им.

От една врата се показа един от полевите лекари с омазана в кръв престилка и въздъхна дълбоко.

— Генерал Яленхорм? — обърна се към него Горст.

Насочиха го по една от страничните улички — тясна, с изровени от колела коловози — и не след дълго той чу познатия глас. Същият, който през последните дни беше слушал да бълва заповеди, но сега звучеше различно.

— Положете ги тук, тук долу! Направете място! Ти, донеси превръзки! — Яленхорм беше коленичил на земята и стискаше в шепи ръката на един войник на носилка. Изглежда, се беше отървал от огромния си щаб, най-после, освен ако не ги е оставил мъртви на хълма, помисли си Горст. — Не се тревожи, ще имаш най-добрите грижи. Ти си герой! Всички вие сте герои! — Коленете му изжвакаха в калта, докато клякаше до следващата носилка. — Вие дадохте всичко от себе си. Моя е вината, приятели, всички грешки аз ги допуснах. — Той стисна рамото на мъжа, надигна се бавно и остана загледан надолу в носилката. — Моя е вината.

Явно у някои хора поражението изважда най-доброто на показ.

— Генерал Яленхорм.

Той вдигна глава, после я сведе отново, заслепен от светлината на факлата. Лицето му дори изглеждаше променено, сякаш се беше състарил само за ден.

— А, полковник Горст, как си…

— Маршал Крой е тук.

Генералът видимо се смали, раменете му провиснаха, сякаш униформата му внезапно му стана прекалено голяма.

— Разбира се. — Той изпъна окаляната си куртка и намести колана със сабята. — Как изглеждам? — Горст понечи да отговори, но Яленхорм го прекъсна. — Не си прави труда да ме заблуждаваш. Изглеждам като пораженец. Вярно. Моля те, не отричай. Няма. Това съм аз, пораженец. Така е.

Горст поведе генерала по обратния път, през претъпканите от хора улички, през парата на полевите кухни и ярките светлини на разпънатите сергии на следващите армията пътуващи търговци. Надяваше се на мълчание, но остана разочарован. За кой ли път?

— Полковник Горст, трябва да ти благодаря. Нападението ти към реката спаси дивизията.

— Дано да е спасило и кариерата ми. Ако това е цената отново да предвождам Дворцовата стража — дивизията ти да мре. Мотивите ми не бяха безкористни.

— А чии са? Но резултатите остават в историята. Мотивите ни са написани с дим — биват разнесени от вятъра. И истината е, че аз почти унищожих дивизията. Моята дивизия — изхлипа горчиво Яленхорм. — Дивизията, която кралят така лековато ми повери. Знаеш ли, аз опитах да отклоня предложението му. Изглежда, не си вложил много старание. Но познаваш краля. Доста добре, при това. Знаеш какъв романтик е по отношение на старите приятели. Май по отношение на всичко е такъв. Със сигурност ще ми се присмиват, когато се върна в Адуа. Ще бъда унижен. Отритнат. Добре дошъл в живота ми. И може би го заслужавам. Ти, може би. Аз, не.

И въпреки това, когато се извърна и погледна оклюмалия Яленхорм, със сплъстена от едната страна на главата му коса и капка дъжд, увиснала на върха на носа му — самото олицетворение на провала, Горст сякаш видя себе си в огледало. За негова най-голяма изненада, изпита огромна симпатия към генерала.

— Направихте каквото можахте. — Ръката му неволно беше стиснала утешително рамото на Яленхорм. — Не трябва да хвърляте цялата вина върху себе си. Ако може да се вярва на собствения ми опит, съвсем скоро ще се изсипят легиони самодоволни кретени, които ще го направят вместо теб. Не се самообвинявайте.

— А кого да виня тогава? — прошепна Яленхорм. — Кого?

Ако маршал Крой се бе поддал на ширещия се навред страх от врага, с нищо не го показваше. Същото се отнасяше и за онези, попаднали в полезрението на суровия му поглед. Войниците маршируваха като на парад, офицерите говореха ясно, но без да викат, дори ранените сякаш прехапваха устни и замлъкваха стоически. В радиус от петдесет крачки от седящия неподвижно като статуя на коня си маршал нямаше загуба на морал, цареше пълна дисциплина, нямаше и следа от поражение.

Наближавайки маршала, Яленхорм изпъна гръб и отдаде стегнато чест.

— Лорд-маршал Крой.

— Генерал Яленхорм — изгледа го строго от седлото маршалът. — Доколкото разбирам, имало е сражение.

— Имаше. Северняците нападнаха с огромна численост. Светкавично нападение. Добре направлявана атака. Започнаха с лъжлива маневра към Осранг и аз изпратих един полк, за да подсиля града. Тръгнах да търся още подкрепления, но докато ги набавя… беше прекалено късно. Не можехме да направим друго, освен да опитаме да ги задържим от другата страна на реката. Беше твърде късно за…

— Докладвайте състоянието на дивизията си, генерале.

Яленхорм замълча. В известен смисъл състоянието на дивизията му беше повече от очевидно.

— Два от пехотните ми полкове бяха задържани по лошите пътища и въобще не влязоха в действие. Тринайсети, който държеше Осранг, се оттегли организирано и своевременно, когато северняците пробиха портите на града. Понесохме жертви. — И Яленхорм зарецитира монотонно мрачните цифри, описващи касапницата: — По-голямата част от Ростодския полк, девет роти, ако не се лъжа, бяха изненадани по време на марша към града и избити напълно. Шести държеше Героите по време на атаката на северняците. Претърпя съкрушителна загуба. Бяха изтласкани от билото и пръснати из полето. Шести… — Устните му продължаваха да се движат, но думите заседнаха в гърлото. — Вече не съществува.

— Полковник Уетърлант?

— Предполагаемо сред загиналите от другата страна на реката. Има много загинали. И много ранени, но не можем да стигнем до тях. Чуваме ги да викат за вода. Защо винаги викат за вода? — Яленхорм прихна в нервен, ужасяващо неуместен смях. — Винаги съм си мислел, че ще викат за нещо друго… бренди например.

Крой замълча. Горст не се славеше със склонността си към разговорите, така че настъпи мълчание. Наруши го Яленхорм, който явно не можеше да сдържи напиращите отвътре думи.

— Един кавалерийски полк понесе известни жертви при Стария мост и трябваше да отстъпи, но успя да задържи южния бряг. Първи е разделен на две. Единият от батальоните му мина през тресавищата и зае позиция в гората, на левия ни фланг.

— Това може да е от полза. Другият?

— Би се храбро при плитчините, начело с полковник Горст, и успя да отблъсне северняците. С цената на много жертви и от двете страни. Това може би беше единственият ни успех за деня.

— Продължавате с геройствата, а, полковник? — обърна се към Горст маршалът.

— Просто минимална намеса с цел погромът ни да не се превърне в пълна и окончателна катастрофа. Обикновено сражение, господине. Без геройства.

— Действията ми, господине — прекъсна го Яленхорм, — бяха продиктувани от нуждата да се действа спешно. Вие ми писахте колко спешно трябва да действаме.

— Така е.

— Исках единствено и само да изпълня волята на краля за бърза развръзка и незабавни резултати. Затова сграбчих възможността да вляза в сражение с врага. Втурнах се… прекалено невъздържано. Допуснах ужасна грешка. Непоправима грешка и отговорността за станалото е изцяло моя.

— Не — въздъхна тежко Крой. — Споделяш я с мен. И други. Дължи се и на обстоятелствата. На лошите пътища. На особеностите на бойното поле. На ненужното бързане.

— И въпреки всичко това аз се провалих. — Яленхорм изтегли сабята си и я поднесе към маршала. — Смирено моля да бъда свален от командване.

— Кралят няма да позволи това. Аз също.

Сабята увисна в ръката на Яленхорм и върхът й допря земята.

— Разбирам, господине. Трябваше да проуча по-обстойно горите, да изпратя съгледвачи, да…

— Трябвало е. Но заповедите ви бяха да напредвате с всички сили на север и да откриете врага. — Крой огледа бавно осветения от факли и огньове хаос в селото. — И го направихте. Война е. Стават грешки. И когато станат… последствията са тежки. Но ние не сме приключили. Тепърва започваме. Тази нощ и утре оставате зад плитчините, сцена на „обикновените“ действия на полковник Горст. Ще се прегрупирате в центъра, ще превъоръжите и оборудвате дивизията си, ще се погрижите за ранените си, ще повдигнете морала на хората и — Крой обходи с гневен, святкащ поглед недопустимата за военен лагер какофония наоколо — ще наложите дисциплина.

— Разбрано, лорд-маршале.

— Ще установя щаба си на билото на Черни рид, откъдето ще имам поглед върху бойното поле утре. Загубата винаги е болезнена, но имам предчувствието, че ще имате възможността да се върнете в битката.

Получените директни заповеди като че ли върнаха част от живота в движенията на Яленхорм и той се изпъна и отдаде енергично чест.

— Вдругиден дивизията ми ще е готова за действие, маршале, можете да разчитате на това!

— Хубаво.

Крой подкара коня си и последван от щаба си, постепенно се стопи в мрака, а с него и непоколебимостта и решителността, които до момента витаеха наоколо. Яленхорм остана като закован. Горст тръгна в обратната посока, но когато шумът от копитата заглъхна, погледна през рамо. Генералът все още стоеше сам край пътя, прегърбен под усилващия се дъжд, чиито капки теглеха бели черти през осветените петна около цвърчащите пламъци на факлите.