Джо Абъркромби
Герои (13)

Амбиции

— Фин?

— Мм?

Той се надигна на лакът и се надвеси усмихнат над нея.

— Обичам те.

— Мм.

Тя не отговори. Отдавна бе спряла да се надява да я сполети онази любов, която те удря като гръм и кара коленете ти да омекват. Някои хора са способни на такова нещо. Други са здраво стъпили на земята.

— Фин?

— Мм?

— Наистина. Обичам те.

И тя го обичаше, макар понякога да й беше трудно да го каже на глас. Наистина, или поне изпитваше нещо подобно на любов. Той изглеждаше великолепно в униформата си и още по-добре без нея, понякога се изненадваше от това, как успяваше да я разсмее, а когато се целуваха, определено имаше жар. Беше благороден, великодушен, усърден и уважаван от хората и миришеше приятно, вярно… не блестеше с кой знае какъв интелект, но така може би бе дори по-добре. В едно семейство рядко има място за двама с интелект.

— Добро момче.

Тя го потупа нежно по бузата. Да, обичаше го. Мразеше го по малко само от време на време, а това беше повече от онова, което питаеше към мъжете като цяло. Двамата си подхождаха, допълваха се. Оптимист и песимист, идеалист и прагматик, мечтател и циник. И не на последно място, неговият благороден произход и нейната болна амбиция.

Той изпусна една въздишка на разочарование.

— Кълна се, всеки мъж в цялата проклета армия те обича.

— Какво ще кажеш за прекия ти командир, лорд-губернатор Мид?

— Е… не, той сигурно не, но подозирам, че ще питае по-топли чувства към теб, ако спреш да го правиш на посмешище при всеки удобен случай.

— Ако аз спра, той ще почне сам да го прави.

— Сигурно е така, но хората понасят това далече по-леко.

— Както и да е, има само един офицер в армията, който ме интересува.

— Нима?

Той се усмихна и прокара нежно пръст по извивката на устните й.

— Капитан Хардрик. — Тя цъкна с език. — Ще да е заради тези тесни кавалерийски панталони, така мисля. Обичам да изпускам неща, за да го гледам как се навежда да ги вдигне. Опа. — Тя допря показалец до устните си и изпърха с мигли. — Ах, колко съм непохватна, пак си изпуснах ветрилото! Дали не бихте били така добър да се наведете да го вдигнете, капитане? А, почти го достигнахте. Още малко се наведете, капитане. Още… малко… по-ниско.

— Безсрамница. Не мисля обаче, че Хардрик е за теб. Човекът е тъп като пън. Само минута в компанията му ще те отегчи до смърт.

— Май си прав — въздъхна тежко Финри. — Хубавият задник не стига. Нещо, което повечето мъже никога не осъзнават. Но може би… — Тя се замисли за най-абсурдния избор за любовник от познатите й и когато стигна до идеалния кандидат за титлата, усмивката й грейна. — Какво ще кажеш за Бремър дан Горст тогава? Определено не блести с чар и обаяние… с мозък също… няма и кой знае какво положение в обществото, но съм сигурна, че под тази дивашка външност се крие дълбока, преливаща от чувства душа. Естествено, с гласа няма да е лесно да свикна, при положение че успея да му измъкна повече от две думи на кръст, но ако една жена си пада по силния мълчалив тип, бих казала, че той е идеалният избор… какво? — Забеляза, че Хал вече не се усмихва. — Шегувам се. Познавам го от години. Безобиден е.

— Безобиден? Виждала ли си как се бие?

— Виждала съм го да се дуелира.

— Не е същото.

Реакцията му я накара да се замисли. Искаше да разбере повече.

— Ти виждал ли си го да се бие?

— Да.

— И?

— И… радвам се, че е на наша страна.

— Оо, мъничкият ми. — Тя докосна с показалец върха на носа му. — Да не те е страх от него?

Хал се отдръпна и се претърколи обратно по гръб.

— Малко. Всеки с мозък в главата трябва поне малко да се страхува от Бремър дан Горст.

Това я изненада. Не подозираше, че Хал се страхува от нещо. Продължиха да лежат мълчаливо, под леко поклащащия се от вятъра брезент на палатката.

Почувства се виновна. Наистина обичаше Хал. В деня, в който й предложи, тя обмисли всички страни от предложението му. Всяко „за“ и „против“, преди категорично да отсъди в негова полза. Той беше добър човек. Един от най-добрите. Превъзходни зъби. Честен, смел, верен до гроб. Но това не стига. Ето защо той имаше нужда от прагматик до себе си, някой, който да го направлява през бързеите на живота. Ето защо той се нуждаеше от нея.

— Хал.

— Да?

Тя се претърколи към него, притисна се в топлото му тяло и прошепна в ухото му.

— Обичам те.

Трябваше да признае, наслаждаваше се на властта, която имаше върху него. Толкова малко му трябваше, за да грейне от щастие.

— Добро момиче — прошепна той и я целуна.

Тя отвърна на целувката и зарови пръсти в косата му. Всъщност какво е любовта, ако не това, да намериш човека, който ти подхожда? Който те допълва. Някой, с когото да работиш. И върху когото да работиш.

 

 

Алис дан Бринт беше достатъчно красива, достатъчно умна и от достатъчно добро потекло, за да не представлява общуването с нея срам в очите на другите, но същевременно недостатъчно красива, умна и от добро потекло, за да представлява заплаха. Сравнително малобройна прослойка от обществото, идеалната според Финри, за привличането на приятелка, за която да не се тревожи, че ще я засенчи. Финри не обичаше да бъде засенчвана.

— Намирам го доста трудно, привикването към всичко това… — промърмори Алис и изгледа през руси мигли маршируващата покрай тях колона войници. — Да си през цялото време заобиколена от мъже, не се свиква лесно…

— Няма как да знам. Моят дом винаги е бил в армията. Майка ми почина, когато съм била съвсем малка, баща ми ме отгледа.

— О… съжалявам.

— Защо? На баща ми му липсва, предполагам, но на мен? Не я помня.

Настъпи неловко мълчание. Нищо чудно, осъзна Финри, казаното от нея бе съпоставимо с ефекта на боздуган в главата.

— Ами твоите родители — попита тя.

— И двамата са мъртви.

— О.

Това допълнително влоши нещата. Както изглеждаше, повечето й разговори криволичеха между нетърпимост и раздразнение и вина от казаното. Реши твърдо да опита да проявява повече търпимост, но това не беше първият случай да го прави и досега никога не беше успявала. А може би трябваше да си държи устата затворена, но и това беше опитвала неведнъж, с още по-жалък резултат. Заслуша се в ритмичното чаткане на копитата и громолящия тропот на ботуши по черния път. От време на време някой недоволен от строя офицер крясваше заповед.

— Тръгваме на… север? — попита Алис.

— Да, към град, наречен Осранг, за да се присъединим към останалите две дивизии, под командването на генерал Яленхорм и генерал Митерик. Те може би са вече на само десетина мили от нас, от другата страна на тези хълмове — посочи тя с камшика си за езда към възвишенията отляво.

— Що за мъже са?

— Генерал Яленхорм е… — „Тактично, тактично“, повтаряше си наум Финри. — Смел и доблестен мъж, стар приятел на краля. — „И в резултат повишен до чин, надхвърлящ значително ограничените му възможности.“ — Митерик е компетентен и опитен офицер. — „А също склонен на неподчинение фукльо, вечно протягащ ръка към поста на баща й.“

— И всеки командва толкова войници, колкото и лорд-губернатор Мид, така ли?

— По седем полка всеки, два кавалерийски и пет пехотни.

Финри можеше да изрецитира името и числеността на всеки, да изброи старшите офицери, но вече Алис даваше вид да доближава предела на интелектуалните си способности. Без значение от темата на разговор, този предел май никога не стигаше висоти, но Финри бе решила твърдо да поддържа приятелството си с нея. Говореше се, че съпругът й, полковник Бринт, е доста близък с краля, което го правеше полезен познат. Ето защо тя винаги се смееше на безспирните му шеги.

— Толкова много хора — каза Алис. — Баща ти със сигурност носи огромна отговорност.

— Така е.

Последния път, когато видя баща си, остана шокирана от изтощения му вид. Винаги го бе смятала за изкован от желязо и мисълта за това, че под коравата му външност може би съществува по-мека среда, бе леко обезпокоителна. А може би това всъщност означава порастването — когато осъзнаеш, че родителите ти съвсем не са толкова непогрешими, колкото си мислиш.

— А колко войници има другата страна?

— Границата между военен и цивилен в Севера е някак размита. Имат може би няколко хиляди войници — професионална армия, да я наречем — мъже, които си вадят хляба с битки, със собствени брони и оръжия, целият им живот е минал във война. Те стоят начело на всяка атака, а в отбранителната стена от щитове, са винаги в първата редица. Но зад всеки един от тях има поне няколко мъже от така наречената лека пехота — фермери и занаятчии, принудени или наети да се бият и работят за войската. Леко въоръжени са, с копие или лък, но мнозина от тях са калени в битките на не една война. И накрая идват именитите войни — ветерани, извоювали си име и слава на бойното поле, известни с делата си. Те играят ролята на офицери — командват малки групи, наречени дузини, които вършат всякаква работа, от съгледвачески отряди до лични охранителни гвардии на главатарите от обкръжението на краля. Ето такива. — Тя посочи към една опърпана група от хората на Кучето, които вървяха след колоната по билото на хълма отдясно. — Не мисля, че някой знае с колко точно разполага Дау Черния. Вероятно самият той не знае.

— Толкова много знаеш… — изпърха с мигли Алис.

На Финри й се прииска да отвърне „Естествено, че знам“, но се задоволи само със свиване на рамене. Не се искаше кой знае какво за това. Просто слушаш, наблюдаваш и гледаш да не се изказваш за неща, от които не разбираш нищо. Все пак властта се корени в знанието.

— Ужасно нещо е войната, нали? — въздъхна Алис.

— Опустошава нивята, задушава търговията и производството, убива невинните и възнаграждава виновните, обрича честните на бедност, но пълни джобовете на спекуланти и мошеници и оставя след себе си само гробове, паметници и измислени истории.

Финри не си направи труда да спомене, че също така предоставя невероятни възможности за издигане.

— Толкова много ранени — продължи Алис. — Толкова много мъртви.

— Ужасно е. — „От друга страна, мъртвите опразват постове, в които човек с достатъчно умелост може лесно да се намърда. Или в които достатъчно умелите съпруги могат с лекота да наместят съпрузите си…“

— И всичките тези хора. Губят домовете си. Губят всичко.

Алис се взираше с насълзени очи в колоната от окаяни хорица, изтикани от войниците встрани от черния път и принудени да чакат, преди да тръгнат отново да бъхтят, задавени от прахоляка, вдигнат от ботушите им.

Бяха предимно жени, но така опърпани и окъсани, че човек трудно можеше да познае. Имаше също неколцина старци и деца. Безсъмнено северняци. И бедни. Повече от бедни — нямаха нищо. Стискаха отчаяно до гърдите си оскъдна покъщнина. С изпити от глад лица и зяпнали от изтощение усти. Не гледаха маршируващите насреща им войници с омраза, нито със страх. Бяха прекалено отчаяни, за да са способни на каквато и да е емоция.

Финри не знаеше нито от кого бягаха, нито накъде отиваха. Какви ужасии ги бяха пропъдили от домовете им и какви ги очакваха по пътя им утре. Безскрупулните трусове на войната просто ги бяха изхвърлили от къщите им. При вида им Финри изпита смесица от срам и отвращение. Срам от сигурността, в която се намираше, и отвращение от късмета си. Човек лесно забравя колко много има, когато погледът му е вечно прикован в онова, което няма.

— Трябва да се направи нещо — промърмори натъжено Алис.

Финри стисна зъби.

— Права си.

Тя пришпори коня си, вероятно хвърли няколко пръски кал по бялата рокля на Алис и стопи за нула време разстоянието до групичката офицери — онзи оплетен в кълчища мозък на дивизията.

Когато умело вклини коня си сред тях, Финри чу познатия военен език. Подходящ момент за атака и наличие на продоволствие. Време и морал на войската. Походно темпо и бойни заповеди. Не говореха чужд език, Финри разбираше и жаргона им. Моментално улови и грешките, и недоглежданията, и пропуските им. Беше отгледана в казарми, военни столови и щабквартири. Беше прекарала в армията по-дълго време от повечето от тези офицери и разбираше от стратегия, тактика и логистика повече от всеки един от тях. Със сигурност повече от командира на дивизията, лорд-губернатор Мид, който до миналата година не бе стоял начело на нищо по-отговорно и опасно от официален прием.

Той яздеше, заобиколен от щабните си офицери, под знамето на Англанд — двата кръстосани чука. Беше облечен с небесносиня униформа, подхождаща повече на актьор в безвкусна комедия, отколкото на командир на дивизия. Независимо от безчетното богатство, което хвърляше по шивачи, натруфените му яки сякаш никога не му бяха по мярка и кльощавият му врат неизбежно стърчеше от тях като този на костенурка, подала глава от черупката си.

Преди три години беше загубил тримата си племенници в битката при Черен кладенец, а малко по-късно и брат си, предходният лорд-губернатор на Англанд. Оттогава таеше нестихваща омраза към северняците и беше такъв пламенен радетел за начало на настоящата война, че беше оборудвал половината си дивизия за своя сметка. Омразата към врага обаче не прави от никого способен командир. Точно обратното.

— Лейди Брок, колко мило да се присъедините към нас — каза той с нескрита неприязън.

— Просто реших да се включа в настъплението, а вие се изпречихте на пътя ми. — Щабните офицери се изкикотиха, Хал също, но на лицето му се изписа отчаяние. Той я изгледа косо и тя стори същото. — С останалите дами забелязахме колоната бежанци вляво от вас. Надявахме се, че ще склоните да им отпуснете малко храна.

Мид извърна влажни очи към окаяната колона и я изгледа с пренебрежението, с което би дарил върволица от мравки.

— Боя се, че благосъстоянието на войската ми взема приоритет.

— О, убедена съм, че тези напети момци не биха имали нищо против да пропуснат едно хранене, щом е за благородна кауза.

Тя плесна дружески полковник Бринт по нагръдника и той се засмя сконфузено.

— Уверих лорд-маршал Крой, че до полунощ ще бъдем на отредената ни позиция пред Осранг. Не можем да си позволим да спираме.

— Лесно може да се уреди…

Мид безцеремонно й обърна гръб.

— Дамите и техните благотворителни каузи, няма що — подхвърли той на офицерите от щаба си, които като един се разсмяха угоднически.

— Мъжете и техните игри на войници, няма що — отвърна Финри и на свой ред се изкикоти ехидно. После плесна така силно с ръкавиците си за езда капитан Хардрик, че той примижа от болка. — Ама че женски глупости, да се опитваш да спасиш нечий живот. Ами да, сега дори аз разбирам! Трябва да ги оставим да падат като мухи по пътя, да сеем мор и разруха навред и да направим от земята им безплодна пустош. Това със сигурност ще им е за урок, ще видят те какво може Съюзът! На това казвам аз истинска армия!

Тя изгледа офицерите изпод очаквателно повдигнати вежди. Ако не друго, поне бяха спрели да се смеят. Мид, в частност, имаше по-сериозен вид от всякога, което в неговия случай беше истинско постижение.

— Полковник Брок — процеди той. — Мисля, че съпругата ви ще се чувства по-комфортно в компанията на останалите дами.

— Тъкмо сам щях да го предложа — отвърна Хал, извърна рязко коня си и й препречи пътя. Мид и щабът му се отдалечиха по пътя. — Какви ги вършиш, мамка му? — изсъска под носа си.

— Безчувствен идиот! Това е той, фермер, който си играе на войници!

— Трябва да се задоволим с каквото имаме, Фин! Моля те, спри да се заяждаш с него. Заради мен! Нервите ми не издържат вече!

— Съжалявам. — Нетърпимост, после вина от казаното, отново. Естествено, не за Мид, за Хал, който трябваше да се доказва като двойно по-добър, дважди по-смел и трижди по-усърден от всеки друг офицер само за да излезе от задушаващата сянка на баща си. — Просто мразя да гледам как нещо се върши не както трябва заради гордостта на някакъв дърт глупак, при положение че лесно може да бъде направено добре.

— Замисляш ли се, че некадърният командир е предостатъчно зло и без да го превръщаме в посмешище? Може би с малко подкрепа ще се справи по-добре.

— Може — промърмори тя, все още с известно недоверие към идеята.

— Не може ли просто да яздиш с останалите съпруги? — каза умолително Хал. — Моля те, поне засега?

— С тоя кокошарник? — намуси се Финри. — Единственото, което обсъждат, е коя е ялова, коя невярна и с какво е била облечена кралицата. Глупачки.

— Случайно да си забелязала, че с изключение на теб всички са глупаци и идиоти?

— А — зяпна учудено тя, — значи, и ти си го забелязал?

Хал въздъхна дълбоко.

— Обичам те. Знаеш, че е така. Но помисли какво всъщност постигаш така. Можеше спокойно да нахраниш тези хора, ако просто бе подходила по-внимателно. — Той разтри уморено очи. — Ще говоря с началника на обоза, да видим какво може да се направи.

— Моят герой.

— Старая се да бъда, но кълна се, никак не ми помагаш. Следващия път, заради мен, моля те, помисли, преди да подходиш така мило към някого. Опитай да поговориш за времето например! — добави той, докато се отдалечаваше след щаба на Мид.

— Майната му на времето — промърмори зад гърба му Финри. — Майната му и на Мид.

Ако трябваше да бъде честна, Хал имаше право. С нищо не помагаше на себе си, на Хал, на каузата на Съюза, нито дори на бежанците, като просто се заяждаше с Мид.

Трябваше да го унищожи напълно.