Джо Абъркромби
Герои (64)

Условия

— Закъсняват — каза сърдито Митерик.

Около масата имаше шест стола. Един от тях беше зает от новоназначения лорд-маршал на Негово Величество, който се беше напъхал в парадна униформа — цялата накичена с ширити и прекалено тясна около врата. На съседния седеше Баяз и барабанеше нетърпеливо с пръсти по масата. Кучето седеше свлечен на третия. Гледаше свъсено към Героите и едното му слепоочие потрепваше.

Горст стоеше на крачка зад стола на Митерик, скръстил ръце на гърдите. До него стоеше прислужникът на Баяз, с навита в ръка карта на Севера. Зад тях, застанали мирно в каменния кръг, но достатъчно далече, че да не чуват нищо от ставащото около масата, се бяха събрали оцелелите най-висши офицери в армията. За беда, доста е оредяла групичката. Мид, Уетърлант и Винклър, и още много други не можаха да се присъединят. Яленхорм също. Горст погледна към Героите. Както изглежда, това, човек да е на малко име с мен, е равносилно на смъртна присъда. Дванайсети полк на Негово Величество обаче беше в пълен състав. Беше строен като за парад от южната страна на Децата и лъчите на студеното слънце блестяха по върховете на гората от изправените им алебарди. Малка подсказка, че днес може и да сме дошли да говорим за мир, но иначе сме повече от готови за алтернативите му.

Въпреки зле ударената си глава, парещата рана на скулата и хилядите други порязвания, ожулвания и синини по цялото тяло, Горст определено беше готов за алтернативите. Всъщност ръцете го сърбяха за тях. В края на краищата каква работа има за мен в мирно време? Да обучавам млади, нафукани офицери на фехтовка? Да се мотая по цял ден в залите на властта и да прося корички хляб като престаряло куче? Да служа като кралски наблюдател в някоя дупка като Келн? Или просто да спра да тренирам, да надебелея и да се превърна в досадно пиянде, което разказва стари войнишки, почти славни, истории. Хей, знаете ли, че онова там е Бремър дан Горст, някогашният командир на Дворцовата стража? Дайте да го черпим пискливия кретен едно питие! Не, дайте да го черпим десет, за да го гледаме как се напикава в гащите!

Горст свъси вежди. Или… може би трябва да приема предложението на Дау? Да отида там, където хората пеят песни за мъже като мен, вместо да им се присмиват? Където мирът никога не е желан гост? Бремър дан Горст, герой, първенец в дуелите, най-страховитият мъж в Севера…

— Най-после — изръмжа Баяз и върна Горст в реалността.

Чу се непогрешимият шум от приближаваща войска и по дългия склон на Героите се зададоха голяма група северняци. Слънцето заблестя в металните кантове на щитовете им. Както изглежда, врагът също е подготвен за алтернативи. Горст внимателно разхлаби резервната си сабя в ножницата и започна да се оглежда и за най-малкия знак за нещо нередно. Всъщност ръцете го сърбяха да открие такова. Един северняк да стъпи накриво — вадеше сабята. И мирът ще е поредното нещо в живота ми, което така и не се случи.

Но за негово най-голямо разочарование, мнозинството северняци забавиха крачка и спряха извън Децата, горе-долу на същото разстояние от центъра на кръга, на което беше строен Дванайсети. Неколцина влязоха, но останаха отзад, колкото да балансират присъствието на офицерите от съюзническата страна на масата. Сред тях се открояваше един наистина огромен здравеняк, с развята от вятъра дълга коса. А също онзи, с позлатената броня, когото Горст с такава охота беше пребил от бой на моста в първия ден на атаката. Споменът го накара да стисне юмрук. Така се надяваше да му се удаде възможност да повтори.

Четирима тръгнаха към масата, но Дау Черния не беше сред тях. Най-отпред вървеше мъж с фино наметало, доста красиво лице и едва забележима ехидна усмивка на уста. Въпреки превързаната си ръка, прясната рана през средата на брадичката, крачеше небрежно, уверено, с вид на човек, който се чувства съвсем на място, като водач на групата. И ето че вече го мразя.

— Кой е това? — промърмори Митерик.

— Калдер. — Лицето на Кучето придоби сериозно изражение. — По-малкият син на Бетод. Змия.

— Аз бих казал, по-скоро червей — намеси се Баяз, — но да, това е Калдер.

От двете му страни вървяха двама възрастни войни, първият с бледо лице, побеляла коса и бяла животинска кожа, преметната на раменете, вторият — широкоплещест, с едро обветрено лице. Най-отзад вървеше четвъртият. Беше препасал секира в колана си и половината му лице беше покрито с ужасен белег. Едното му око блестеше, сякаш беше от метал, но не това накара Горст да примига учудено при вида му. Полази го смущаващото чувство, че го познаваше. Къде съм го виждал, в битката вчера? Или предишния ден? Или някъде другаде, преди това…

— Ти трябва да си маршал Крой.

Калдер говореше общия език на Съюза с едва доловим северняшки акцент.

— Маршал Митерик.

— А! — Усмивката на Калдер се разтегли. — Колко хубаво, че най-после се срещаме лично! Вчера бяхме един срещу друг в ечемичната нива, на десния фланг на бойното поле. — Той посочи с превързаната си ръка на запад. — Или май трябва да кажа на твоя ляв, аз не съм много войник. Атаката ти беше… великолепна. — Митерик преглътна тежко и розовата му шия изскочи над стегнатата яка. — Всъщност знаеш ли какво, мисля, че… — Калдер започна да рови из вътрешния си джоб, после лицето му грейна и той измъкна оттам едно смачкано, изцапано с кал листче хартия. — Имам нещо твое! — Подхвърли го на масата. Горст надзърна над рамото на Митерик, докато го разгръщаше. Имаше нещо написано. Заповед може би. Митерик го смачка в юмрука си и кокалчетата му побеляха от стискане. — А ето го и Първия магус! Последният ни разговор беше урок по смирение за мен. Не се тревожи, след него имах още много такива. Сега няма да откриеш никъде по-смирен и скромен човек от мен. — Усмивката на Калдер обаче казваше точно обратното, докато сочеше с палец прошарения широкоплещест мъж зад гърба си. — Това е Коул Ричи, баща на жена ми. А този е Бледоликия, моят втори. Да не забравя и многоуважавания си първенец в дуелите и телохранител…

— Коул Тръпката. — Кучето кимна тържествено на мъжа с металното око. — Много време мина.

— Ъхъ — прошепна простичко онзи.

— Естествено, тук всички познаваме Кучето! — продължи Калдер. — Верният другар на Кървавия девет. Във всички песни все до него! Как си, Куче?

Кучето не помръдна от свлеченото си положение на стола и игнорира въпроса с майсторски изпипано пренебрежение.

— Къде е Дау?

— Аа. — Калдер направи горчива физиономия на съжаление, но отдалече си личеше, че беше престорена. Всичко в него изглежда престорено. — Съжалявам, но той няма да може да дойде. Дау Черния е… обратно при пръстта.

Настъпи мълчание и от изражението на Калдер стана ясно, че страшно много му се наслаждаваше.

— Мъртъв?

Кучето видимо посърна. Сякаш току-що научи за смъртта на скъп приятел, а не на върл враг. Понякога между двете няма почти никаква разлика, така си е.

— Защитника на Севера и аз имахме… малко недоразумение. Разрешихме спора по традиционния начин. С дуел.

— И ти победи? — попита Кучето.

Калдер сбърчи чело и потри леко с пръсти шевовете на брадичката си, сякаш сам не можеше да повярва.

— Ами аз съм жив, а Дау е мъртъв, така че… да. Странна сутрин беше. Хората започнаха да ме наричат Калдер Черния.

— Ти сериозно ли?

— Спокойно, просто име. Аз съм изцяло за мир. — Според Горст войниците на склона зад гърба му обаче бяха на съвсем различно мнение. — Това беше битка на Дау, не моя, ако питаш мен, беше всеобща загуба на време, пари и човешки живот. Според мен мирът е най-добрата част от всяка война.

— Напълно съм съгласен. — Митерик може и да беше облякъл нова униформа, но сега Баяз говореше вместо него. — Условията, които предлагам по примирието, са доста прости.

— Баща ми винаги казваше, че простите неща вършат най-много работа. Помниш ли баща ми?

Първия магус се поколеба за миг.

— Естествено. — Щракна с пръсти, прислужникът му пристъпи напред и разгъна с ловко движение картата на масата. — Северната граница на Англанд остава река Уайтфлоу. А също северна граница на Съюза, непроменена от стотици години.

— Някои неща се променят — каза Калдер.

— Не и това. — Дебелият показалец на Баяз проследи втора река, северно от първата. — Земите между Уайтфлоу и Къск, включително Уфрит, ще преминат под владението на Кучето. Те стават протекторат на Съюза, с право на шест представители в Камарата на лордовете.

— Чак до Къск? — Калдер пое рязко дъх през оголени зъби. — Част от най-добрите земи в Севера. — Погледна изпитателно Кучето. — Ще седиш в Камарата на лордовете? С протекцията на Съюза? Какво би казал Скарлинг Качулатия на това? Какво би казал баща ми?

— На кой му дреме какво биха казали мъртвите? — изгледа го невъзмутимо Кучето. — Някои неща се променят.

— А, прободен от собствения си нож! — Калдер притисна ръка към гърдите си, после сви рамене. — Но Северът се нуждае от мир. Съгласен съм.

— Чудесно. — Баяз махна на прислужника си. — Тогава да подписваме документите…

— Не ме разбра правилно. — Настъпи неловко мълчание и Калдер се примъкна напред на стола, сякаш около масата се бяха събрали все приятели, а истинският враг се спотайваше някъде отзад и надаваше ухо да чуе плановете им. — Аз съм съгласен, но не съм само аз в цялата уговорка. Старшите главатари на Дау са… придирчиви хорица. — Калдер се изсмя отчаяно. — И всичките мечове са у тях. Не мога да се съглася просто ей така с каквото и да било, иначе… — Той прокара пръст по гърлото си и цъкна с език. — И следващия път, когато решите, че пак искате да говорим, на този стол може да се окаже някой твърдоглавец като Керм Желязната глава или някоя камара от суета като Глама Златния. Успех с условията ви по примирието тогава. — Калдер почука с пръст по картата на масата. — Аз съм твърдо за това. Твърдо. Но нека отнеса въпроса до мускулестата част от щастливото ни семейство, да опитам да ги убедя, пък после ще се срещнем отново и ще подписваме каквото там трябва.

Баяз изгледа намръщен тримата северняци зад Калдер.

— Добре тогава. Утре.

— Вдругиден ще е по-добре.

— Не ме предизвиквай, Калдер.

Калдер беше самата картинка на засегната чест.

— Никого не предизвиквам! Но аз не съм Дау Черния. Аз съм по приказките, не по тиранията.

— По приказките — промърмори Кучето с такова отвращение, сякаш думите имаха вкус на пикня в устата му.

— Няма да стане.

Но самодоволната усмивка на Калдер беше като изкована от стомана. Всички усилия на Баяз не успяха да я пробият.

— Само ако знаеше колко труд хвърлих за този мир, през всичкото това време. Рисковете, които поех, за да постигна това. — Калдер притисна превързаната ръка към сърцето си. — Помогни ми! Помогни ми, за да мога аз да помогна и на двама ни. Или по-вероятно, помогни ми, за да си помогна още повече.

Калдер се изправи и протегна на Кучето здравата си ръка през масата.

— Знам, че по един или друг начин, от доста време двамата с теб бяхме на различни страни, но ако ще сме съседи, смятам, че не трябва да има хлад помежду ни.

— На различни страни. Случва се. Идва време да забравиш и погребеш миналото. — Кучето също стана, без да откъсва очи от тези на Калдер. — Но ти уби Форли Слабака. Това момче никому не беше сторило нищо лошо. Дойде да те предупреди, а ти го уби.

За пръв път усмивката на Калдер изчезна и лицето му се натъжи.

— Няма ден, в който да не съжалявам за това.

— Ето тогава какво. — Кучето се надвеси над масата, притисна с показалец едната ноздра на носа си и се изсекна право в протегнатата ръка на Калдер. — Стъпи на юг от Къск и ще ти тегля кървавия кръст. Тогава няма да има повече хлад помежду ни.

Подсмръкна пренебрежително, мина покрай Горст и си тръгна.

Митерик се покашля нервно.

— Значи, ще се срещнем отново, скоро?

Потърси с поглед подкрепа от Баяз, но тя така и не дойде.

— Разбира се. — Калдер си възвърна ехидната усмивка, докато бършеше длан в ръба на масата. — След три дни.

Обърна се, тръгна обратно и размени няколко думи с мъжа с металното око. Онзи, когото нарече Тръпката.

— Този Калдер изглежда хитро копеле — прошепна Митерик на Баяз, докато ставаха от масата. — Предпочитам да си имахме работа с Дау Черния. С него поне знаеш какво да очакваш.

Горст почти не го слушаше. Беше прекалено зает да гледа Калдер и белязания му телохранител. Познавам го. Познавам това лице. Но откъде…?

— Дау беше войник — промърмори Баяз. — Калдер е политик. Осъзнава, че бързаме да си тръгнем, и знае, че когато войската напусне долината, няма да имаме нищо, с което да се пазарим. Знае, че с чакане и подигравателно хилене ще спечели повече, отколкото Дау успя със стомана и бяс…

Тръпката се обърна на една страна, докато говореше с Калдер, и слънцето освети здравата половина на лицето му… и Горст настръхна… устата му зяпна широко отворена.

Сипани.

Това лице, в дима, преди да се изтъркаля надолу по стълбите. Това лице. Как е възможно да е този човек? И въпреки това беше почти сигурен.

Горст стисна зъби, заобиколи масата и тръгна към половината от кръга, в която бяха северняците. Гласът на Баяз заглъхна зад гърба му. Един от хората на Калдер изпъшка, когато го изблъска с рамо от пътя си. Това вероятно беше зле обмислена, ако не — фатална, постъпка в обстановката на мирни преговори. А това въобще не ме интересува. Калдер вдигна поглед и се дръпна предпазливо назад. Тръпката се обърна. Не беше ядосан. Нито изплашен.

— Полковник Горст! — извика някой зад него, но той не му обърна внимание.

Стисна Тръпката за ръката и го придърпа към себе си. Старшите главатари по края на кръга гледаха намръщено. Гигантът пристъпи една огромна крачка напред. Мъжът с позлатената броня извика на войниците на склона. Някой сложи ръка на дръжката на меча си.

— Спокойно! — извика на северняшки Калдер и вдигна ръка. — Спокойно! — повтори, въпреки че той самият изглеждаше доста притеснен. И така трябва. Животът на всички в кръга виси на косъм. А мен това хич не ме интересува.

В погледа на Тръпката се четеше, че него го интересува още по-малко. Погледна ръката на Горст, вдигна очи към лицето му и повдигна въпросително веждата над здравото си око.

— Да ти помогна с нещо?

Гласът му беше пълната противоположност на този на Горст. Дрезгав шепот, плътен, шум като на стържещо воденично колело. Горст го погледна в очите. Право в очите. Сякаш се опитваше да пробие главата му с поглед. Това лице в дима. Беше го зърнал само за миг. И с маска. И без белег. И въпреки това. Оттогава го виждаше всяка нощ. В сънищата си. С него се събуждаше. То запълваше изкривеното пространство от сън до сън. Всяка негова подробност се беше запечатила в паметта му. Почти сигурен съм.

Чу шум от движение зад гърба си. Повишени гласове. Офицерите и войниците от Дванайсети. Сигурно им е тежко, че не бяха участвали в битката. Сигурно са почти толкова ентусиазирани да започнат нова, колкото и аз самият.

— Полковник Горст! — чу зад гърба си предупредителното ръмжене на Баяз.

Не му обърна внимание.

— Бил ли си… — изсъска той — в Стирия?

Целият беше настръхнал от нетърпение.

— Стирия?

— Да — озъби се Горст и стисна още по-силно ръката му. Двамата възрастни войни, които бяха дошли с Калдер, заемаха стойка за бой. — В Сипани.

— Сипани?

— Да. — Гигантът беше направил нова крачка и стърчеше заплашително, сякаш по-висок от Децата. Но и това въобще не ме интересува. — В къщата за развлечения „Кардоти“?

— „Кардоти“?

Здравото око на Тръпката се присви и вторачи в Горст. Времето спря. Мъжете наоколо облизваха напрегнато устни, ръцете им бяха увиснали във въздуха, готови да дадат сигнал, пръстите докосваха едва дръжките на оръжията. Тогава Тръпката се наведе. Почти допря нос в лицето на Горст. По-близо от онази нощ, в дима.

Ако беше той.

— Не съм го чувал.

Издърпа ръката си от отмалелите пръсти на Горст и излезе от каменния кръг, без дори да се обърне назад.

Калдер го последва бързо, двамата възрастни войни — също, накрая и старшите главатари. Свалиха ръце от дръжките на оръжията, с очевидно облекчение, в случая на гиганта — с огромно разочарование.

Горст остана сам пред масата. Свъсил вежди, вторачен в Героите.

Почти сигурен.