Джо Абъркромби
Герои (68)

Всеки служи някому

— Така, значи, сега заставаш зад мен? — попита Калдер, лежерно като пролетен бриз.

— Ако още имаш място за мен.

— Предан като Три дървета, а?

Желязната глава сви рамене.

— Не те смятам за глупак, че да ти кажа „да“. Но знам къде са интересите ми и сега те са до теб. Също така искам да отбележа, че предаността е опасна основа за градене. Бурите лесно я отмиват. А личните интереси устояват на всяко време.

Калдер нямаше как да не се съгласи с това.

— Здрав принцип. — Погледна към Фос Дълбокото, наскоро завърнал се на служба, на мига, в който боевете свършиха. Той например беше самото олицетворение на това, на какво са способни личните интереси. Въпреки отвращението си от битките, се беше сдобил с красив съюзнически нагръдник, чието гравирано в лъскавата стомана слънце блестеше под съдраното му палто. — Човек трябва да има някакви принципи в живота, а, Дълбоко?

— Някакви… какво?

— Принципи.

— О, аз съм голям, много голям поддръжник на принципите. Брат ми също.

Плиткото спря за секунда яростното чоплене под ноктите си с върха на ножа.

— Аз ги обичам с мляко.

Настъпи неловко мълчание. Калдер се извърна отново към Желязната глава.

— Последния път когато говорихме, ми каза, че оставаш с Дау. После ми препика ботушите. — Той вдигна единия, още по-съсипан, надран и омърлян от събитията през последните няколко дни, отколкото самият Калдер. — Допреди седмица бяха най-добрите ботуши в Севера. А погледни ги сега.

— За мен ще е удоволствие да ти купя един нов чифт.

Калдер примижа от болката в ребрата, докато се изправяше.

— Нека да са два.

— Както кажеш. Може дори да взема един и за мен.

— Сигурен ли си, че нещо от стомана не би ти подхождало повече?

— В мирно време няма полза от стоманени ботуши — вдигна рамене Желязната глава. — Нещо друго?

— Просто задръж още малко хората си наоколо. Искам да изглеждаме добре в очите на Съюза, докато не им омръзне да седят и чакат и не се ометат от хълма. А това ще е скоро.

— Дадено.

Калдер се обърна след няколко крачки.

— Вземи и подарък за жена ми. Нещо хубаво, чака дете.

— Дадено, главатар.

— И не си го слагай на сърцето. Всеки служи някому.

— Самата истина.

Желязната глава запази каменно спокойствие. Доста разочароващо — Калдер се надяваше да го види как се поти. Но за това имаше време, и това щеше да стане, по-късно, когато южняците си тръгнеха. Щеше да има време за много неща. Затова той кимна царствено и се отдалечи, следван от двете си сенки.

Вече си беше осигурил подкрепата на Ричи и Бледоликия. Беше поприказвал с Прекрасна, а тя с хората от дузината на Дау, и тяхната преданост към някогашния им главатар вече беше отнесена от последния порой. Повечето от хората на Десетократния се бяха омели от Героите, а Хансул Бялото око, и той от лични интереси, беше успял да убеди останалите да се присъединят към него. Желязната глава и Златния продължаваха да се мразят дотолкова, че да не представляват опасност, а Странник-на-портата, незнайно защо, се отнасяше с Калдер като със стар и многоуважаван приятел.

Един замах с меча и от посмешище се бе превърнал в крал. Късмет, едни го имат, други не.

— А сега е време да проверим докъде стига предаността на Златния — обяви жизнерадостно Калдер. — Или по-скоро, интересите му.

Тримата тръгнаха надолу по склона. Небето се смрачаваше и първите звезди проблясваха на мастиления му фон. Калдер се подсмихваше при мисълта как ще накара Златния да се гърчи в краката му. Как надутият кретен ще се мазни и драпа със зъби и нокти за благоразположението му. И колко ще се наслаждава той да го върти на бавен огън, преди да му го даде. Стигнаха до подножието на Героите, където пътеката се раздвояваше, и Дълбокото тръгна наляво.

— Лагерът на Златния е отдясно — каза Калдер.

— Вярно — отвърна Дълбокото. — Ти имаш стабилни познания за ляво и дясно, което те поставя на цяло стъпало по-нагоре от брат ми на стълбата на интелекта.

— Изглеждат абсолютно еднакво, мамка му — сопна се Плиткото и Калдер усети нещо остро в гърба си.

Хладно и неочаквано усещане, в никакъв случай болезнено, но определено неприятно. Отне му известно време да осъзнае какво беше това остро нещо и когато това най-после стана, имаше чувството, че то беше пробило дупка в гърба му, през която изтичаха цялото му самодоволство и напереност.

Колко крехко нещо е арогантността. Трябва й просто парченце остър метал, за да се срине напълно.

— Тръгваме наляво.

Острото нещо смушка Калдер в гърба и той тръгна с вдигнати ръце. От усмивката му не беше останала следа.

Имаше много хора наоколо. Огньове, заобиколени от огрени наполовина от пламъците лица. Едни играеха на зарове, други се перчеха безогледно с великите си дела по време на битката. Един пляскаше с ръка по наметалото на съседа си, да угаси няколко случайно подритнати въгленчета. Група пияни селяни от наборната войска минаха покрай тях, без да им обърнат кой знае какво внимание. Никой не се притича на помощ на Калдер. Хората не виждаха нещо необичайно, а дори и да виждаха, въобще не им пукаше. Като цяло на хората рядко им пука за другите.

— Къде отиваме? — попита Калдер, въпреки че осъзнаваше, че въпросът му трябваше да е насочен към това, дали вече са изкопали гроба му, или тепърва ще се препират кой да го направи, след като приключат с него.

— Ще разбереш.

— Защо?

— Защото ще стигнем там.

— Не. Защо го правите?

Братята избухнаха в смях, сякаш въпросът беше ужасно смешна шега.

— Ама ти какво, да не си мислеше, че случайно се натъкнахме на теб в лагера на Ричи и просто ей така решихме да ти пазим гърба?

— Не, не, не — затананика Плиткото. — Не.

Отдалечаваха се от Героите. Наоколо оставаха все по-малко хора, а огньовете бяха все по-нарядко. Накрая не остана друга светлина освен тази от факлата в ръката на Дълбокото, осветяваща кръг от посеви, когато стигнаха нивите. Всяка надежда за спасение заглъхваше с песните и перченето, останали край огньовете, далече зад гърба им. Сега за спасение можеше да разчита само на себе си. Братята дори не си бяха направили труда да му вземат меча. Но кого заблуждаваше? Дори и дясната му ръка да не беше напълно безполезна, преди дори да си помислеше да го извади от ножницата, Плиткото щеше да му е прерязал гърлото… няколко пъти. През притъмнялото поле, на север, Калдер съзря края на гората. Може би ако хукнеше натам…

— Не. — Ножът на Плиткото го сръчка в ребрата. — Не, ни, ни, ни, не, не.

— Сериозно не — обади се и Дълбокото.

— Вижте сега, може да се разберем нещо. Имам пари…

— О, няма по-дълбоки джобове от тези на господаря ни. Най-добре ще направиш, ако сега просто вървиш послушно като добро момче. — Калдер дълбоко се съмняваше в това, но колкото и да се смяташе за умник, в момента нямаше никакви по-добри идеи. — Съжаляваме за това, да знаеш. Много те уважаваме, и теб, и баща ти.

— И каква полза от съжалението и уважението ви?

— Никаква — повдигна рамене Дълбокото. — Но е хубаво да го кажеш.

— Той смята, че ни придава класа — каза Плиткото.

— И благородна осанка.

— О, да — изсумтя Калдер. — Истински шибани герои сте вие двамата.

— Тежко на онзи, който не е герой в ничии очи — каза Дълбокото. — Пък било то и само в своите.

— Или тези на маминка — добави Плиткото.

— Или на брат си — ухили се през рамо Дълбокото. — Я кажи, господарче, какво мислеше за теб брат ти?

Калдер се замисли за Скейл — сам, без никаква надежда за спасение на онзи мост, чакащ за помощ, която така и не получи.

— Май накрая се отчая от мен.

— На твое място не бих ронил много сълзи за това. Голяма рядкост е човекът, който не е злодей в ничии очи. Пък било то и само в своите.

— Или тези на брат си — прошепна Плиткото.

— Стигнахме.

От сумрака изплува порутена къща. Голяма, притихнала, обрасла с пълзящи растения, с олющени капаци на прозорците. Калдер осъзна, че това беше същата къща, в която беше спал две нощи преди битката, но сега изглеждаше много по-зловещо. Всичко е по-зловещо с опрян в гърба нож.

— Оттук, ако обичаш. — Дълбокото го поведе покрай верандата от едната страна на къщата, в чийто навес зееха дупки от изпопадали каменни плочи. Под него имаше изгнила дървена маса, с прекатурени столове около нея. На една от олющените подпорни греди на верандата, окачена на кука, се поклащаше газена лампа и светлината й танцуваше по обраслия в бурени двор. В края му имаше полегнала на една страна дървена ограда, а след нея започваше нива.

На оградата бяха подпрени всякакви инструменти. Изцапани с кал лопати, мотики и кирки, сякаш оставени там след тежък ден, за да са подръка, когато работниците се върнат утре. Инструменти за копане. Калдер усети как страхът, който беше понамалял, докато вървяха по пътеката, се завръща с пълна сила. Светлината на факлата в ръката на Дълбокото се промуши през една пролука в оградата, пробяга по отъпканите посеви от другата страна и освети купчина прясна пръст. Беше висока до коляно и с размерите на основата на хамбар. Калдер отвори уста, да отправи последна отчаяна молба, да опита отново да се пазари, но не намери думи.

— Здраво са работили — каза Дълбокото.

Светлината на факлата пробяга по втора купчина влажна земя, малко по-встрани от първата.

— Направо са се смазали от работа — каза Плиткото, когато от мрака изплува трета купчина.

— Казват, че войната била само мъка и нещастие, но май няма гробокопач на тоя свят, който да се съгласи с подобна мисъл.

Последната яма още не беше заровена и Калдер настръхна, когато светлината се плъзна по ръба й. Беше широка около пет стъпки, а далечният й край се губеше в тъмното. Дълбокото отиде до единия й край и надзърна вътре.

— Пфу. — Заби факлата до ръба на ямата, обърна се и махна на Калдер. — Идвай де. И да пристъпяш, и да не пристъпяш едва-едва, няма значение.

Плиткото го сръга в ребрата и Калдер тръгна напред. Гърлото му се стягаше все повече, а с всяка следваща несигурна крачка стените на ямата изплуваха от сенките.

Пръст, камъчета и ечемични корени. Побелели пръсти, една бледа длан, а след нея бледа ръка. Трупове. И още трупове. Цялата яма беше пълна с усукани в зловеща плетеница трупове. Остатъците от битката.

Повечето бяха голи. Чисто голи. Щеше ли някой гробокопач да се сдобие с наметалото на Калдер? На светлината на факлата кръвта и пръстта изглеждаха еднакво — като черни петна по мъртвешки бялата кожа. Не се виждаше чии крайници от чие тяло излизаха.

Възможно ли е това да са били живи хора само допреди ден-два? Хора с амбиции, надежди и грижи за едно или друго. Цяла купчина истории, прекъснати на средата на живота, оставени недоразказани, без край. Отплата за герои.

Усети нещо топло по краката си и осъзна, че се беше напикал.

— Не се тревожи. — Гласът на Дълбокото беше тих, нежен, като на любящ баща, успокояващ сина си. — Често става така.

— Виждали сме какво ли не.

— Че и малко отгоре.

— Стой тук. — Плиткото го хвана за раменете и го извърна, сломен, безпомощен, с лице към ямата. Човек никога не предполага, че изправен пред лицето на смъртта, ще прави послушно каквото му се казва. Но накрая всички го правят. — Малко по-наляво. — Той го избута леко надясно. — Това е ляво, нали?

— Това е дясно, глупако.

— Мамка му! — Плиткото го дръпна рязко обратно и Калдер се подхлъзна. Токът на единия му ботуш се плъзна по ръба и върху телата в ямата се посипаха буци пръст. Плиткото го задържа да не падне. — Така?

— Така — отвърна Дълбокото. — Точно така.

Калдер остана на ръба на ямата, загледан надолу, и започна да плаче. Достойнството вече нямаше значение. Скоро от него нямаше да остане и следа. Зачуди се колко дълбока бе ямата. С колко други тела щеше да я дели, когато работниците дойдеха на сутринта, вземеха инструментите и започнеха да хвърлят отгоре му пръстта. Сто? Двеста? Повече?

Вторачи се в най-близкия труп, точно под краката му. На тила му зееше огромна рана. Неговата глава ли, замисли се Калдер, би ли могъл да нарече това нещо човек? Та това беше просто нещо, лишено от самоличност. Лишено от… чакай малко…

Лицето беше на Дау Черния. Устата му зееше, беше наполовина пълна с пръст, но нямаше съмнение, че това беше Защитника на Севера. Изглеждаше почти сякаш се усмихваше. Едната му ръка беше преметната настрани, сякаш да посрещне с добре дошъл Калдер в земите на мъртвите. Обратно при пръстта, в истинския смисъл. И как бързо стана. В един момент господар на всичко наоколо, в следващия — просто плът на дъното на яма.

По горещите бузи на Калдер потекоха сълзи, покапаха на лъскави капки в ямата и потекоха на чисти струйки по една от калните скули на Дау. Смъртта в кръга щеше да е разочарование за Калдер. А колко по-лоша щеше да е тази? Захвърлен в безименна дупка, незнайна за онези, които са го обичали, или дори онези, които го мразеха.

Цивреше като бебе. Насинените му ребра се надигаха и спускаха. Труповете лъщяха премрежени от солените сълзи.

Кога ще го направят? Ето сега, идва. Подухна вятър и Калдер го усети студен по мокрите си бузи. Отпусна назад глава и затвори очи. Изпъшка, сякаш вече усещаше ножа да се забива в гърба му. Сякаш стоманата вече беше в него. Кога ще го направят? Ето сега…

Вятърът стихна и на Калдер му се стори, че чу някакво подрънкване. Чу гласове, идваха откъм къщата зад гърба му. Продължи да стои пред ямата. Хлипаше при всяко вдишване.

— Риба за предястие? — каза някой.

— Отлично.

Разтреперан, с изкривено от ужас лице, Калдер извърна бавно глава — всяко движение му костваше огромно усилие.

Дълбокото и Плиткото си бяха отишли, зарязали горящата факла до ръба на ямата. Отвъд полегналата ограда, през обраслия с бурени двор видя прогнилата маса на верандата, застлана с покривка и наредена като за вечеря. Някой стоеше отстрани и вадеше чинии от голяма кошница. Друг седеше на един от столовете. Калдер избърса сълзите с опакото на тресящата си ръка. Не знаеше дали да вярва на очите си. Седящият на стола беше Първия магус.

— А, принц Калдер! — усмихна се насреща му Баяз, сякаш се бяха срещнали случайно на пазара. — Ела, поседни за малко!

Калдер избърса сополите от горната си устна. Все още очакваше някъде от тъмното да изскочи нож. Накрая, съвсем бавно и с така разтреперани колене, че почти ги чуваше да пляскат от вътрешната страна на мокрите му крачоли, тръгна към верандата. Докато вървеше предпазливо през двора, прислужникът на Баяз изправи един от прекатурените столове, избърса с ръка прахоляка от седалката и му го предложи с вежлив жест. Все още скован от ужас, Калдер се свлече на него. Сълзите продължаваха сякаш от само себе си да се стичат от ъгълчетата на очите му. Вторачи се в Баяз, който набоде парче риба на вилицата, поднесе го към устата си и бавно и старателно задъвка.

— И така — преглътна той. — Река Уайтфлоу остава северна граница на Англанд. — Калдер седеше неподвижно. Осъзнаваше, че при всяко вдишване и издишване от дълбините на носа му се носеше тихо хъркане, но не можеше да го спре. Примига стреснато, после кимна. — Земите между Уайтфлоу и Къск, включително Уфрит, ще преминат под владението на Кучето. Те стават протекторат на Съюза, с право на шест представители в Камарата на лордовете. — Калдер кимна отново. — Останалото от Севера, до Крина, е твое. — Баяз лапна последното парченце риба и посочи с вилицата настрани. — Всичко отвъд Крина е на Странник-на-портата.

Вчерашният Калдер би изръсил някоя остроумна шега, но сегашният не мислеше за друго, освен за това, какъв късметлия е, че кръвта му не изтича в пръстта, а също колко много му се искаше това да остане така.

— Да — изрече пресипнало той.

— И не ти трябва време да… премислиш?

„Сигурно имаш предвид цяла вечност в яма, пълна с трупове? Не.“

— Не — прошепна Калдер.

— Моля, извинявай, не те чух?

Калдер пое дълбоко дъх и потрепери.

— Не.

— Е — Баяз изтри уста в кърпата и вдигна поглед, — така е много по-добре.

— Значително подобрение от вчера.

Къдравият прислужник вдигна с лукава усмивка празната чиния на Баяз и я замени с чиста. Наподобяваше много ехидната надменна усмивка на Калдер, но да я гледа на устните на друг, му доставяше почти същото удоволствие, като да гледа друг да чука жена му. Прислужникът вдигна с театрален жест похлупака на едно голямо блюдо.

— А, месото, месото! — Баяз не изпусна от поглед точните, прецизни движения, с които ножът наряза месото на тънки парчета. — Рибата става, но докато не сервират нещо, което кърви, вечерята все едно не е започнала.

Прислужникът добави зеленчуци в чинията на Баяз с ловкостта и бързината на фокусник, после извърна усмихнатото си лице към Калдер.

Имаше нещо, странно и дразнещо, познато в лицето му. Като дума, която е на върха на езика ти, но така и не можеш да си спомниш. Къде го беше виждал преди? Облечен с фино наметало в тронната зала на баща му? Или нахлупил шлем край огъня на Желязната глава? Или може би застанал до Странник-на-портата, с боя по лицето и с прободено от парчета кост ухо?

— Месо, господине?

— Не — прошепна Калдер.

Всичкото онова месо в ямата, само на няколко крачки от масата, не му излизаше от главата.

— А, трябва да го опиташ! — каза Баяз. — Давай, сложи му малко! И помогни на принца, Йору, дясната му ръка е пострадала.

Прислужникът постави едно парче месо в чинията на Калдер и кървавочервеният сос заблещука на оскъдната светлина. После го накълца с умопомрачителна скорост пред смаяния Калдер, който подскачаше при всяко изскърцване на ножа в порцелана на чинията.

От другата страна на масата Баяз предъвкваше доволно.

— Да ти призная — каза той. — Не ми хареса много тонът на последния ни разговор. Напомняше ми на последните разговори с баща ти. — Баяз замълча, сякаш очакваше отговор, но Калдер нямаше такъв. — Казвам това като много малък комплимент и много сериозно предупреждение. В продължение на дълги години двамата с баща ти имахме… уговорка.

— И колко добре беше това за него.

Веждите на магьосника подскочиха нагоре.

— Ама че е къса паметта на хората в това семейство! Точно така си беше! Колко дарове получи той от мен, всякаква помощ и мъдри съвети също, и, о, колко се издигна с тях! От жалък племенен вожд до крал на Севера! Създаде държава там, където допреди имаше само дърлещи се за дреболии селяни и кочини! — Ножът на Баяз изскърца в чинията и тонът му се изостри. — Но славата го направи арогантен, забрави дълговете си и изпрати надутите си синчета да ми отправят искания. Искания — изсъска Баяз и очите му проблеснаха. — На мен. — Калдер усети неприятно стягане в гърлото си, докато Баяз се облягаше назад на стола. — Бетод обърна гръб на приятелството ми, съюзниците му се отдръпнаха от него и къде отидоха всичките му големи постижения? Накрая умря в кървища и бе заровен в общ гроб. В това има поука. Ако баща ти беше платил дълговете си, сега сигурно още щеше да е крал на Севера. Залагам огромни надежди на теб, че ще се поучиш от грешките му и няма да забравиш какво ми дължиш.

— Не съм взел нищо от теб.

— Не… си… ли? — Устните на Баяз се извиваха все по-презрително, с всяка следваща сричка. — Никога няма да узнаеш, нито би могъл да разбереш колко пъти се намесвах в твоя полза.

— Списъкът е доста дълъг — повдигна многозначително вежда прислужникът.

— Нима мислиш, че нещата просто така се нареждат в твоя полза, защото си голям чаровник? Или голям хитрец? Или невероятен късметлия? — В интерес на истината, Калдер си мислеше, че е именно затова. — С чар и обаяние ли се отърва от убийците на Ричи в лагера му, или с помощта на двамата колоритни типове, които изпратих да те наглеждат? — На този въпрос Калдер нямаше отговор. — С хитрост ли отърва кожата в битката, или благодарение на изричните инструкции, които дадох на Брод Десетократния да те пази по време на сражението?

На този пък — съвсем нямаше.

— Десетократния? — прошепна той.

— Понякога е много трудно да различиш врага от приятеля. Поисках от него да се преструва на верен на Дау. Може да се е оказал прекалено добър в преструвките. Чух, че е мъртъв.

— Стават такива неща — прошепна пресипнало Калдер.

— Не и на теб. — „Засега“ остана недоизказано, но въпреки това прокънтя оглушително в главата на Калдер. — Въпреки че се изправи срещу Дау в кръга, в дуел до смърт! Я кажи, късметът ли наклони везните в твоя полза, след като Защитника на Севера се просна мъртъв в краката ти, или старият ми приятел, Странник-на-портата?

Калдер се почувства като човек, внезапно осъзнал, че е стъпил в плаващи пясъци.

— Той е твой човек?

Баяз не злорадства, не се изхили самодоволно дори. По-скоро имаше отегчен вид.

— Познавам го от времето, когато го наричаха просто Семката. Но големите мъже се нуждаят от големи имена, нали, Калдер Черния?

— Семката — промърмори замислено Калдер.

Все още не можеше да намести такъв гигант в подобно име.

— На твое място не бих му го казал в лицето.

— Аз дори не стигам до лицето му.

— Малцина стигат дотам. Иска да докара цивилизация в блатата на изток от Крина.

— Желая му късмет.

— Пази го за себе си. Дал съм го на теб все пак.

Мислите на Калдер препускаха.

— Но… Странник-на-портата се би за Дау. Защо не го накара да се бие за Съюза? Щяхте да победите още на втори ден и щяхте да ни спестите…

— Не беше доволен от първото ми предложение. — Баяз се намръщи и разрови зеленчуците в чинията си. — Показа ми какво струва и аз му отправих по-добро предложение.

— Значи, всичко това е било просто пазарене за цена?

Първия магус наклони глава на една страна.

— А ти какво точно си мислеше, че е войната? — Въпросът увисна в тишината между двамата, после бавно потъна, като кораб заедно с всички моряци на борда. — Имам още много длъжници.

— Коул Тръпката.

— Не — каза прислужникът. — Неговата намеса беше щастлива случайност.

— Но без нея… — примига неразбиращо Калдер — Дау щеше да ме разкъса на парчета.

— Доброто планиране не изключва случайностите — каза Баяз, — напротив, допуска ги. Но прави така, че всяка да е щастлива. Не съм чак толкова безразсъден комарджия, че да залагам само на един кон. Но качественият материал е дефицитна стока в Севера, затова не крия, че предпочитанията ми са за теб. Ти не си герой, Калдер. И това ми харесва. Имаш ума на баща си, амбициите му, безскрупулността му, но не и гордостта.

— Винаги съм смятал гордостта за загуба на време и усилия — промърмори Калдер. — Всеки служи някому.

— Не забравяй това и ще благоденстваш. Но забравиш ли го… — Баяз лапна парче месо и задъвка шумно. — Просто те съветвам никога да не забравяш ямата с труповете. И чувството да стоиш на ръба й, в очакване на смъртта. Ужасната безпомощност. Настръхналата кожа по гърба, в очакване на ножа. Съжалението за всичко недовършено. Страхът за онези, които изоставяш по този начин. — Той се усмихна ведро. — Посрещай всеки ден с тази мисъл, застанал на ръба на ямата. Помни, защото късата памет е проклятие за властта. Един ден може пак да застанеш на ръба, но този път да не си такъв късметлия като днес. Трябва просто да ми се опълчиш.

— Прекарах последните десет години в коленичене пред един или друг. — За това не му се наложи да лъже. Дау Черния му пощади живота, после поиска от него подчинение, накрая му отправи заплахи. А виж как свърши това. — Коленича с лекота.

Първия магус премляска, преглътна последното парче морков и хвърли приборите в празната чиния.

— Радвам се да го чуя. Не можеш да си представиш колко такива разговори ми се е налагало да водя с мъже, за които колениченето е проблем. Вече нямам нерви за такива хора. Но към онези, готови да се вслушат в здравия разум, съм склонен да проявявам щедрост. Един ден може да стане така, че да изпратя при теб някой, който да поиска от мое име… услуги. Когато този ден дойде, надявам се да не ме разочароваш.

— Какви услуги?

— Такива, които ще ти гарантират, че никога повече няма да тръгнеш по грешната пътека, с опрян в гърба нож.

Калдер се покашля.

— Подобни услуги ще съм винаги готов да направя.

— Хубаво. В замяна ще получиш от мен злато.

— Това ли е щедростта на Първия магус? Злато?

— А ти какво очакваш, вълшебни гащи? Това да не ти е детска приказка? Златото е всичко. Власт, любов, безопасност. Меч и щит в едно. Няма по-хубав подарък от него. Но като стана дума, имам и друг подарък за теб. — Баяз замълча и го изгледа хитро, като шут, преди да пусне поредната си шега. — Животът на брат ти.

Лицето на Калдер потрепна. Надежда? Или разочарование?

— Скейл е мъртъв — каза той.

— Не е. Загуби дясната си ръка в битката за Стария мост, но е жив. Съюзът ще освободи всички пленници. Израз на добра воля, в чест на историческото мирно споразумение, което ти с такава благодарност прие. Утре по обяд можеш да си прибереш празноглавеца.

— И какво да правя с него?

— Не ми е работа да ти казвам какво да правиш с подаръка си, но да знаеш едно, човек не става крал, без да направи необходимите жертви. Ти искаш да си крал, нали така?

— Да.

Много се беше променило тази вечер, но не и това, в това Калдер бе по-сигурен от всякога.

Първия магус се изправи и взе жезъла си в ръка, а прислужникът му се зае да раздига бързо масата.

— Е, в такъв случай по-големият брат представлява сериозна пречка.

Калдер се вгледа в него, застанал спокойно край масата, загледан в полето, сякаш беше пълно с цветя, а не с трупове.

— Затова ли изяде вечерята си тук, на една плюнка от ямите с труповете… за да ми покажеш колко безмилостен си?

— Трябва ли всичко да е продиктувано от зловещ мотив? Ядох тук, защото огладнях. — Баяз килна глава настрана и изгледа Калдер, като гладна птица червей. — Гробовете не означават нищо за мен.

— Ножове — промърмори Калдер — и заплахи, и подкупи, и войни?

— Какво за тях?

Очите на Баяз просветнаха леко на светлината на лампата.

— Що за шибан магьосник си ти?

— Такъв, на когото ще се подчиняваш.

Прислужникът посегна към чинията пред Калдер, но той сграбчи китката му, преди да я е докоснал.

— Остави я. По-късно може да огладнея.

— Какво ти казах, а, Йору? — усмихна се Баяз. — Момчето има по-здрав стомах, отколкото предполагаше. — Той махна на Калдер през рамо, докато се отдалечаваше в тъмното. — Вярвам, че засега Северът е в добри ръце.

Прислужникът взе кошницата, свали лампата от куката и последва господаря си.

— Къде е десертът? — провикна се след тях Калдер.

Прислужникът се извърна и дари Калдер с последна лукава усмивка.

— Дау Черния го изяде.

Светлината пропълзя по стената на къщата и изчезна от другата страна, оставяйки Калдер сам в тъмното. Свлечен на разнебитения стол, със затворени очи, задъхан, налегнат от ужасно разочарование, но същевременно пърхащ от облекчение.