Джо Абъркромби
Герои (39)

Добри дела

Гушата имаше чувството, че къщите на Осранг са се скупчили върху него и го притискат отвсякъде. Всяка имаше вид на място със своя кървава история за разказване от изминалия ден. Всеки следващ ъгъл разкриваше пред очите му нова гледка на разрушение. Доста от къщите бяха изгорели напълно и дебелите им греди все още тлееха. Във въздуха се носеше задушливата миризма на разрухата, сполетяла града. Прозорците зееха празни, капаците им, набучени с пречупени стрели, а вратите, нашарени от следите от секирите, висяха откъртени на пантите си. Мръсните павета бяха покрити с боклук и отгоре им играеха сенки. Имаше и трупове. Студената плът, някога живи хора, в момента биваше лишавана от ботуши и после завлечена към отреденото й място в земята.

Северняци със сурови лица гледаха мрачно странната им процесия. Цели шейсет съюзнически войници се влачеха зад Гушата и момичето, следвани от Коул Тръпката, като вълк, подкарал стадо овце.

Гушата се хвана, че често поглежда настрани към момичето. Тук на човек не му се отваряха много възможности да види жени. Е, имаха Прекрасна, но не беше същото. Сигурно щеше да го срита в топките, ако го чуеше да говори така. И точно там беше разликата. А това момиче беше истинско момиче, при това красавица. Вярно, сутринта със сигурност е била по-красива, но същото важеше и за Осранг. Войната не оставяше красиви неща след себе си. Косата на момичето беше сплъстена и залепнала от едната страна и като че ли цял кичур беше отскубнат от нея. Имаше огромна синина в единия край на устата. Единият ръкав на роклята й беше съдран и покафенял от засъхнала кръв. Но тя не плачеше, не и момиче като нея.

— Добре ли си? — попита я Гушата.

Тя хвърли поглед през рамо към поклащащата се колона от хора с патерици, на носилки и с изкривени от болка лица.

— Можеше да съм по-зле — отвърна.

— Предполагам.

— Ти добре ли си?

— Ъ?

Тя посочи лицето му и той докосна шевовете на бузата си. Вече ги беше забравил напълно.

— Какво да ти кажа, можеше да съм по-зле.

— Просто от любопитство, ако бях казала, че не съм добре, какво щеше да направиш?

Гушата отвори уста, после осъзна, че нямаше отговор за този въпрос.

— Знам ли, добра дума например?

Момичето огледа опустошения площад, през който минаваха, ранените, подпрени на стената на една от къщите на северния бряг, после ранените, които вървяха зад гърба им.

— Насред всичко това добрата дума няма да свърши работа.

Гушата кимна.

— Но какво друго ни остава?

Той спря няколко крачки преди северния край на моста и изчака Тръпката да дойде. Отпред се простираше тясната, застлана с каменни плочи пътека на моста. На отсрещния й край горяха две факли. Нямаше следа от движение, но Гушата беше напълно убеден, че притъмнелите къщи на другия бряг гъмжаха от южняци с насочени арбалети и сърбящи показалци. Не беше кой знае какъв мост, но разходката по него до отсрещния бряг изглеждаше сериозно премеждие. Прекалено много крачки и прекалено много възможности да получи стрела в топките. Но чакането пред него нямаше да направи задачата му по-лека. Дори напротив, предвид това, че се стъмваше.

Гушата изкара с хъркане една храчка, понечи да я изплюе, видя, че момичето го гледаше, и преглътна. Свали щита от гърба си и го подпря на стената. Изтегли меча от ножницата и го подаде на Тръпката.

— Ти изчакай тук с останалите, а аз ще ида да видя има ли оттатък някой, готов да говори.

— Добре.

— И ако ме убият… пророни една сълза.

— Ще си изплача очите — кимна тържествено Тръпката.

Гушата вдигна ръце и тръгна по моста. Не му изглеждаше отдавна времето, когато пак така вървеше нагоре към Героите. Влизаше в пастта на вълка, въоръжен само с една нервна усмивка и усилието да не напълни гащите.

— Както е редно — промърмори под носа си. Миротворец. Три дървета щеше да се гордее с него. Страхотно успокоение, сега като му забиеха една стрела във врата, именно с неговата гордост щеше да я измъкне. — Прекалено стар съм за тия простотии. — Мътните го взели, крайно време беше да се оттегли. Да седи с лула в ръка, усмихнат край водата, в края на един отруден ден. — Както е редно — прошепна отново.

„Ще е добре — помисли си — поне веднъж това редно нещо да е и най-безопасното нещо за вършене. Но май животът не беше устроен така.“

— Там си добре! — извика на северняшки някой от другата страна.

Гушата спря. Почувства се странно самотен, в тъмното, насред моста, с шумящата под краката му вода.

— Напълно съм съгласен с теб, приятел! Искам само да поговорим!

— Последният път като говорихме, не свърши добре за никого.

Другият се появи на края на моста с факла в ръка и тръгна към него. Оранжевата светлина осветяваше една остра скула, сплъстена брада и стиснати, разцепени устни. Гушата усети, че се усмихва, когато онзи спря на една ръка разстояние от него. Шансовете му да изкара и тази нощ отново се накланяха в негова полза.

— Сухара, ако не ме лъжат много очите. — Въпреки това, че само преди седмица бяха на крачка да се избият един друг, усещането беше повече като при среща на стари приятели, отколкото на врагове. — Ти пък какви ги търсиш насам?

— Много от момчетата на Кучето са тук. Странник-на-портата и копелдаците от отвъд Крина се натресоха неканени и ние учтиво им показахме вратата. Едни съюзници си е намерил главатарят ти, няма що.

Гушата хвърли поглед към съюзническите войници, които се бяха появили при факлите на южния край на моста.

— Може да се каже същото и за твоя.

— Е, знаеш. Такива са времената. Какво мога да направя за теб, Гуша?

— Водя малко пленници, които Дау Черния иска да ви върне обратно.

— Че откога пък Дау взе да връща каквото и да било? — зяпна с огромно недоумение Сухара.

— Сега го прави.

— Предполагам, никога не е късно да се промени човек.

Сухара се извърна и каза през рамо нещо на южняшки.

— Предполагам, не е — промърмори Гушата, но вътрешно далече не беше убеден, че Дау се е променил кой знае колко.

Откъм края на моста се зададе предпазливо съюзнически войник. Съдейки по униформата му, беше някакъв старши командир, въпреки младостта си. Беше приятен на вид младеж. Кимна на Гушата и той отвърна със същото. Размени няколко думи със Сухара, погледна към ранените, които тъкмо тръгваха през моста, и зяпна от изненада.

Гушата чу нечии забързани стъпки зад гърба си и зърна движение с периферното си зрение.

— Какво, мам…

Посегна към дръжката на меча и осъзна, че го беше оставил на Тръпката. В този момент нещо профуча край него. Момичето се затича право към младия войник. Хвърли се в прегръдките му. Двамата се целунаха пред смаяния поглед на Гушата, застинал с ръка над празната ножница на колана си.

— Е, това не го очаквах — възкликна от изненада той.

Сухара не беше останал по-назад.

— Може би там, в Съюза, мъжете и жените винаги така се поздравяват при среща.

— Ще взема да се преселя там.

Гушата се облегна на каменния парапет до Сухара и се загледа в двамата млади, прегърнати, притворили очи, поклащаха се леко като танцьори на музика, която само те чуваха. Той шепнеше нещо в ухото й — думи за успокоение, от облекчение, от любов. Чужди за Гушата думи, и не просто защото бяха на друг език. Погледът му се премести на ранените, които минаваха покрай прегърнатите млади. По изнурените им лица се четеше надежда. Връщаха се при своите. Ранени, пострадали, но живи. Нощта обещаваше да е студена, но Гушата трябваше да признае, че отвътре му беше топло. Странна топлина, не беше като трескавата жар от спечелена битка, не, не беше нито толкова гореща, нито толкова пламенна като тръпката от победата.

Но нещо му подсказваше, че тази можеше да продължи по-дълго.

— Хубаво е — каза той, изпращайки с поглед младия войник и момичето, докато вървяха прегърнати към южния край на моста. — Да направиш човек щастлив във време като това. Страшно приятно усещане.

— Така си е.

— Кара те да се замислиш защо човек избира да върши това, което правим ние.

Сухара пое дълбоко дъх и въздъхна тежко.

— Прекалено големи страхливци сме да правим каквото и да било друго може би.

— Сигурно си прав. — Момичето и младият офицер се стопиха в тъмнината, а малко след това и последните ранени. Гушата се надигна от парапета и изтупа навлажнените си длани. — Та така. Да се връщаме на работа, а?

— Връщаме се.

— Радвам се, че те видях, Сухар.

— Аз теб също. — Възрастният войн тръгна към своя край на моста. — И гледай да не умираш, ей — провикна се през рамо.

— Старая се доколкото мога.

Тръпката го посрещна на северния край на моста и му подаде меча. Това лъскаво око и тази провиснала в единия си край усмивка бяха предостатъчни да прогонят всякакви мекушави мисли от главата му по-скоропостижно от заек при появата на ловец.

— Замислял ли си се някога да сложиш превръзка? — попита го Гушата, докато прибираше меча в ножницата.

— Пробвах една за известно време. — Тръпката посочи сгърчената кожа на белега. — Сърбеше ужасно. Та си казах, защо аз да се мъча само да им е по-леко на шибаняците около мен? Щом аз мога да живея с това лице, те ще преживеят гледката му. Ако ли не, майната им.

— Имаш право. — Двамата тръгнаха през потъналия в тъмнина град. — Съжалявам, че приех мястото — каза Гушата след кратко мълчание.

Тръпката не отговори.

— Да водя дузината на Дау. По-скоро се полагаше на теб.

— Аз не ламтя — сви рамене Тръпката. — Знам какво прави алчността, най-прекият път към пръстта е. Аз искам само каквото ми се полага. Ни повече, ни по-малко. Просто малко уважение.

— Не ми изглежда, като да искаш много. Както и да е, аз съм втори само до края на битката, после край. И тогава мисля, че Дау ще предложи на теб да водиш хората му.

— Може. — Продължиха отново в мълчание. След малко Тръпката се обърна към него: — Ти си свестен човек, нали, Гуша? Така говорят хората. Казват, че си право острие. Как успяваш?

Гушата не беше убеден, че успява.

— Просто се старая да постъпвам, както е редно, мисля аз. Нищо повече.

— А защо? И аз опитах. Не можах да изкарам дълго. Не видях ползата.

— Там ти е проблемът. Каквото добро съм направил, а мъртвите са ми свидетели, то не е много, направих го заради самото добро. Трябва да го правиш, защото го искаш, не за отплата.

— Не е кой знае каква жертва, щом го искаш, нали? Как така някой става шибан герой, а прави каквото иска? Ми и аз точно това правя.

— Не знам всички отговори — вдигна рамене Гушата.

Тръпката завъртя замислено пръстена на кутрето си и червеният му камък проблесна в тъмното.

— Май просто трябва да караме ден за ден.

— Такива са времената.

— Мислиш ли, че ще има други времена?

— Да се надяваме.

— Гуша!

Името му отекна в къщите и той се извърна рязко назад. Напрегна очи в тъмното и се замисли кого ли може да е настъпил по мазола напоследък. А отговорът беше — почти всички. В момента, в който беше приел да стане втори на Дау Черния, си беше докарал цяла камара нови врагове. Ръката му отново се спусна към дръжката на меча, който, за щастие, сега си беше на мястото. Усмихна се.

— Потоп! Където погледна — все познати лица.

— Така става, когато си такова дърто копеле.

Потопа приближи, накуцвайки, с усмивка на лице.

— Познаваш Коул Тръпката, нали?

— Само по име. И каквото говорят хората.

— А то е една шибана красота, нали? — ухили се Тръпката.

— Как изкарахте с Ричи тук? — попита Гушата.

— Кървав ден — отвърна Потопа. — Имах за кратко една дузина хлапета. Прекалено млади. Всички без един са обратно при пръстта.

— Съжалявам да го чуя.

— Аз също. Но война е. Мислех си да се върна обратно в дузината ти, ако още ме искаш. А също да взема този с мен — Потопа посочи с палец през рамо. Зад него в сянката стоеше едър младеж, увит в лекьосано зелено наметало. Стоеше с наведена глава и Гушата не видя много от лицето му, само перчем тъмна коса на челото и едно око, проблясващо в тъмното. Но на кръста му висеше добър меч, с позлатен гард на дръжката. Този блясък Гушата забелязваше най-бързо. — Добър боец е. Спечели си името днес.

— Поздравления — каза Гушата.

Момчето не отговори. Явно не беше като повечето, които сега щяха да се перчат с току-що извоюваното име. Точно както самият той в деня, когато получи своето. Гушата остана доволен от видяното. Не му трябваха горещи глави, които да вкарват останалите в лайната. Точно както неговата преди години го натика право в тях.

— Е, какво ще кажеш? — попита Потопа. — Имаш ли място за нас?

— Място ли? Не помня някога да съм имал повече от десет в дузината, а сега са само шестима.

— Шестима? Какво е станало?

— Същото каквото и с твоята дузина — отвърна с кисела физиономия Гушата. — Каквото обикновено става с една дузина. Атрок го убиха онзи ден на Героите. Агрик умря на следващия ден. Брак умря тази сутрин.

— Брак е мъртъв? — попита след кратко мълчание Потопа.

— Умря в съня си. От рана в крака.

— Брак е обратно при пръстта — поклати глава Потопа. — На това казвам аз изненада. Не мислех, че е възможно някога да умре.

— Нито пък аз. Големият изравнител явно дебне всички ни, ясно като бял ден. Не приема извинения и не прави изключения.

— Никакви — прошепна Тръпката.

— Но докато дойде за мен, със сигурност ще имам нужда от двама ви, ако Ричи е склонен да ви пусне.

— Каза, че е — кимна Потопа.

— Добре тогава. Но да знаеш, че сега Прекрасна води дузината.

— Така ли?

— Ъхъ. Дау ми предложи аз да водя неговата.

— Ти си втори на Дау Черния?

— Само до края на битката.

Потопа изду бузи и поклати неразбиращо глава.

— А какво стана с „не надигай много глава“?

— Не послушах собствения си съвет. Още ли искаш да се върнеш?

— Че защо не?

— Радвам се да те приема обратно тогава. Момчето също, ако смяташ, че е навит.

— О, навит е, нали така, момче?

Момчето не продума.

— Как ти е името? — попита Гушата.

— Бек.

— Червения Бек — плесна го по рамото Потопа. — По-добре свиквай да го казваш цялото, а?

Според Гушата момчето изглеждаше, сякаш всеки момент щеше да повърне. И нищо чудно, предвид в какво състояние беше градът. Явно беше изкарал доста тежка битка. Добро посрещане в кървавия занаят.

— Не си много по приказките, а? — попита Гушата. — И по-добре. С Прекрасна и Уирън нямаме нужда от повече плямпане.

— Уирън-от-Блай ли? — попита младежът.

— Същият. Той е един от дузината. Или по-точно, половин дузината. Да му дръпна ли речта? — обърна се към Потопа Гушата. — Знаеш онази, дето дръпнах на теб, когато дойде в дузината за пръв път. За това, да стоиш винаги зад дузината и главатаря си, да постъпваш, както е редно, и така нататък?

Потопа погледна момчето и поклати глава.

— Да ти кажа, мисля, че днес той научи всичко това по трудния начин.

— Ъхъ. Май всички си го припомнихме така. Добре дошъл в дузината, Червени Бек.

Момчето примига и отново не продума.