Джо Абъркромби
Герои (42)

Последният жив герой

Ваше Кралско Величество,

Тъмнината най-после се спусна над бойното поле. Днес спечелихме много. Но на огромна цена. С огромно прискърбие ви съобщавам, че лорд-губернатор Мид загина редом с по-голямата част от щаба си. Те паднаха в битка, отстоявайки каузата на Ваше Величество с безпримерни мъжество и кураж.

Тежките сражения в Осранг започнаха на зазоряване и продължиха чак до здрач. Палисадата беше премината още сутринта, а северняците — изтласкани през реката, но по-късно те организираха успешна контраатака и си върнаха северната част на града. Сега реката отново разделя двете страни.

На западния фланг генерал Митерик имаше по-добър късмет. Северняците отблъснаха първите му два опита за превземане на Стария мост, но при третия най-накрая бяха разгромени и принудени да отстъпят зад ниска каменна стена насред полето. В момента генерал Митерик прехвърля кавалерията си на северния бряг и се готви за атака с първите лъчи на зората. От палатката си виждам знамената на Втори и Трети полк, които се веят гордо над позициите, държани само допреди часове от северняците.

Междувременно генерал Яленхорм прегрупира дивизията си и утре, попълнена от наборна войска, тя ще предприеме директно нападение на Героите с цялата си численост. Възнамерявам утре да съм с тях, където лично да стана свидетел на победата им и да информирам Ваше Величество за окончателния погром на Дау Черния, в момента, в който хълмът бъде превзет.

Ваш най-верен и смирен слуга,

Бремър дан Горст,

кралски наблюдател на военните действия в Севера

Трябваше да стисне зъби, за да потисне болката в рамото, докато протягаше ръка с писмото. Болеше навсякъде. Ребрата му бяха още по-зле от вчера. Подмишниците го сърбяха ужасно, зачервени, протрити от ръбовете на стоманения нагръдник. Незнайно как се беше сдобил с една дълбока драскотина на гърба, точно между плешките, където бе невъзможно да я достигне. Не че не заслужавам повече, но има време, ще си го получа, почти сигурно преди да сме си тръгнали от тази безполезна долина.

— Ще помолиш ли Млад да отнесе това? — изпъшка той, подавайки писмото на Рюрген.

— Млад! — провикна се прислужникът.

— Какво? — отвърна Млад някъде отвън.

— Писмо!

Младежът се появи, приведен под платнището на входа, протегна ръка и на свой ред стисна зъби и изкриви лице. Наложи се да пристъпи навътре, за да го вземе, и тогава Горст видя, че дясната половина от лицето му беше покрита с голяма превръзка, с дълга кафява черта от засъхнала кръв на нея.

— Какво е станало? — вторачи се в него Горст.

— Нищо.

— Хм — изсумтя Рюрген. — Кажи му.

Млад го изгледа намръщено.

— Няма значение.

— Фелниг — отговори вместо него Рюрген. — Ето това стана.

Горст скочи на крака, забравил за болките.

— Полковник Фелниг? Началник-щабът на Крой?

— Просто се изпречих на пътя му. Това е. Станалото, станало.

— Ударил го с камшик — каза Рюрген.

— Ударил те е… с камшик? — прошепна Горст.

Остана за момент загледан пред себе си. После се пресегна и грабна от масата дългото си острие, почистено, наточено и прибрано в ножницата.

Рюрген се изпречи на пътя му и протегна ръце да го спре.

— Не прави нищо глупаво. — Горст се промуши покрай него, изскочи от палатката навън в хладната нощ и тръгна през изпотъпканата трева на поляната. — Не прави нищо глупаво!

Горст не се обърна и продължи да върви.

Шатрата на Фелниг беше опъната на малка равна поляна, на склона на едно от възвишенията, недалече от порутения хамбар, в който се помещаваше щабът на маршал Крой. През пролуката на платнището на входа се процеждаше светлина от газов фенер и осветяваше ивица стъпкана и окаляна трева, една разрошена туфа острица и безкрайно отегчената физиономия на часови.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?

Да ми помогнеш ли, копеле такова? Вместо да укроти гнева на Горст и да му предостави възможност за размисъл, дългото изкачване само бе нагнетило още повече яростта му. Той сграбчи часовия за единия ръб на нагръдника, запрати го презглава надолу по склона и отметна с яростно движение платнището на входа на шатрата.

— Фелниг…!

Закова стъписан. Вътре беше пълно с офицери. Старши офицери от щаба на Крой. Едни държаха карти, други чаши. Бяха разкопчали горните копчета на куртките си и се бяха събрали около красива инкрустирана маса, подхождаща повече на дворец. Един пушеше лула с дървесна гъба. Друг наливаше вино в чашата си от висока зелена бутилка. Трети се беше привел над отворен дебел тефтер, чиито страници бяха изписани със ситен, неразбираем почерк, и пишеше на светлината на свещ.

— … и проклетият капитан ми казва, че иска по петнайсет за всяка каюта! — перчеше се началникът на снабдяването на Крой и пренареждаше картите си. — Казах му да върви на майната си.

— И какво стана?

— Спазарихме се за дванайсет, пиявица такава…

Той не довърши. Един по един офицерите извръщаха глави към Горст. Деловодителят вдигна глава от тефтера. Очите му бяха огромни зад дебелите стъкла на очилата.

Горст никак не го биваше в говоренето пред публика. Беше още по-зле, отколкото очи в очи с някого, разбирай — пълна трагедия. Но свидетелите само ще помогнат за пълното унижение на Фелниг. Ще те накарам да се молиш. Всички ще се молите, копелета такива. И при все това стоеше като истукан, а бузите му почваха да горят.

Фелниг скочи на крака. Имаше вид на леко подпийнал. Всичките бяха повече или по-малко пияни. Горст никак не го биваше с пияните. Беше още по-зле, отколкото с трезвите, разбирай — пълна трагедия.

— Полковник Горст! — залитна насреща му Фелниг с грейнало от щастие лице. Той вдигна ръка, готов да го зашлеви, но се забави и в това време Фелниг я стисна и разтърси сърдечно. — Ужасно се радвам да те видя! Ужасно се радвам!

— Аз… какво?

— Днес бях на моста! Видях всичко! — Фелниг продължаваше да тресе ръката му като побъркан. — Как само препуска след тях през нивята, как ги посичаше! — Той разсече въздуха с ръка и плисна вино от чашата си. — Беше направо приказно.

— Полковник Фелниг! — Часовият се вмъкна в шатрата. Лицето му беше изцапано с кал. — Този човек…

— Знам! Това е самият Бремър дан Горст! Каква безпримерна храброст! Какво майсторство с меча! Този човек заслужава да командва полк! Не, дивизия, кълна се! Как мислиш, колко от копелетата изби днес? Трябва да са били поне две дузини! Ами, две — три!

Часовият изгледа навъсено Горст, но като видя, че нямаше да постигне нищо повече, се изниза обратно навън.

— Не повече от петнайсет. — Горст се изненада от собствените си думи. И само двама-трима от своите! Истински героизъм! — Но благодаря все пак. — Опита безуспешно да излезе от фалцета и се доближи поне до тенор. — Благодаря.

— Не, всички ние трябва да ти благодарим! И най-вече оня идиот Митерик. Поредното му фиаско щеше да надмине предишните две, ако не беше ти. Не повече от петнайсет, чу ли това? — Той плесна по рамото един от стоящите наблизо офицери и разля чашата му. — Вече писах на приятеля си Халек във Висшия съвет, разказах му какъв герой си! Не мислех, че са останали още такива, но ето те теб, като излязъл от легендите. — Той плесна дружески Горст по рамото. — Дори още по-голям! Разказвах за теб на когото срещнах!

— Вярно е — обади се един от офицерите иззад картите си.

— Това е… много мило. Много мило? Убий го! Отсечи му главата като на онзи северняк в нивата. Удуши го. Пречукай го. Поне му избий всички зъби. Добре де, поне му причини болка. Сега! Много… мило.

— Ще ми доставиш огромна чест, ако изпиеш чаша с мен. И не само на мен, на всички ни! — Фелниг се обърна рязко и докопа първата изпречила му се бутилка. — Кажи сега, какво те води тук, горе на хълма?

Горст пое дълбоко дъх. Сега. Сега е моментът, кураж. Сега, давай. Но сега всяка дума му костваше огромно усилие. Мисълта за това, колко смешно звучеше жалкият му гласец, направо щеше да го смаже. Осъзнаваше как с всяко движение на устните си губеше кураж. С такъв глас не можеш да звучиш нито заплашително, нито властно.

— Тук съм… защото разбрах, че по-рано днес… си ударил с камшик през лицето… Приятеля ми. Един от единствените ми истински приятели. Шибнал си го през лицето с камшика, затова сега се приготви да посрещнеш края си. Прислужника ми.

Фелниг се извърна рязко и ченето му провисна.

— Това е бил твоят прислужник? О, небеса… приеми най-искрените ми извинения!

— Бил си някого? — попита един от офицерите.

— И не на карти? — промърмори друг и останалите се разсмяха.

— Ужасно съжалявам — продължи да бръщолеви Фелниг. — Нямам извинение за стореното. Бързах ужасно, със заповед от лорд-маршала. Но това не ме извинява, разбира се. — Той сграбчи рамото на Горст и се доближи до него, достатъчно, че да го блъсне в лицето с кисел от виното дъх. — Моля те да ми простиш. Никога не бих… никога, ако знаех само, че е твоят прислужник… повярвай ми, никога не бих направил подобно нещо!

— Но го направи, безврата торба с лайна, и сега ще си платиш. Имаш сметки за плащане и това ще стана сега. Ще си платиш. Сега. Определено, със сигурност, сега. Настоявам да…

— Моля те, кажи, че ще пийнеш едно с мен! — Фелниг тикна препълнена чаша в ръката на Горст, като при това поля пръстите му с вино. — Да живее полковник Горст! Последният жив герой в армията на Негово Величество!

Офицерите моментално вдигнаха чаши. Насреща му грейнаха усмивки. Един дори започна да тропа с юмрук по масата и сребърните прибори задрънчаха по плота.

В следващия момент Горст осъзна, че отпива от чашата. И се усмихва. Но най-лошото, дори не го правеше насила. Наслаждаваше се на овациите им. Днес убих хора, които не ми бяха направили нищо лошо. Избих поне петнайсетина. А сега стоя лице в лице с човека, който удари най-добрия ми приятел. Какъв ли ужас чака него? Ами как какъв, ще му се хиля насреща, ще сърбам евтиното му вино и ще приемам поздравленията на някакви непознати, ето какъв. Какво ще кажа на Млад? Да преглътне болката и унижението си, защото, видиш ли, онзи, който му ги е причинил, е сериозно впечатлен от касапските ми изблици, това ли? Или, че съм последният жив герой в армията на Негово Величество? Направо ще се издрайфам. Забеляза в побелелия си от стискане юмрук сабята си и я смота зад крака си. Иде ми да си изповръщам червата.

— Страхотна история, от това, което чух от Фелниг — смотолеви един от офицерите, докато пренареждаше картите в ръката си. — Смея да твърдя, че това е втората по смелост постъпка, за която чувам днес.

— Да обядваш с войнишки порцион, не се брои — прихна някой и останалите избухнаха в пиянски смях.

— Ако искаш да знаеш, говорех за дъщерята на лорд-маршала. Аз лично винаги съм предпочитал героинята пред героя. По-добре изглежда на картините.

— Финри дан Крой? — намръщи се Горст. — Мислех, че е в щаба на баща си.

— Не си ли чул? — блъсна го с нов вкиснат дъх Фелниг. — Ужасна история! Била е с Мид в онази странноприемница, когато северняците изклали щаба му до крак. В същата проклета стая! Взели я в плен, но тя успяла да ги убеди да я пуснат, на всичкото отгоре, да освободят шейсет от ранените! Какво ще кажеш за това! Още вино?

Горст не знаеше какво да каже за това, освен че изведнъж го обля гореща вълна и му се зави свят. Обърна гръб на предложената му бутилка и без да продума, излезе навън. Часовият, когото беше изтъркалял по склона, правеше безполезни опити да се изчисти от калта. Той го стрелна с един укорителен поглед и Горст извърна виновно глава. Не намери сили да се извини…

И ето я и нея. Стоеше до ниската каменна ограда пред щаба на баща си, загледана в долината. Беше наметната с шинел и едната й бледа ръка стискаше реверите, притворени на гърдите й.

Горст тръгна към нея. Нямаше сили да се възпротиви. Сякаш го теглеха натам, вързан с въже. С въже, вързано за оная ми работа. Влачен от инфантилна, саморазрушителна страст, от една срамна среща към друга.

Тя вдигна глава, погледна го и гледката на зачервените й от плач очи накара дъха му да секне.

— Бремър дан Горст — каза тя равнодушно. — Какво те води насам?

О, нищо особено, дойдох да убия началник-щаба на баща ти, но той се впусна в пиянски хвалби по мой адрес и вместо това вдигах наздравици за героизма си. Чакай, сигурен съм, че има нещо смешно в това…

Горст се улови, че зяпа скритото й в сянка лице. Не можеше да откъсне очи. Светлината на газовия фенер от другата й страна подчертаваше профила й в златисто и караше мъха на горната й устна да блести. Беше ужасѐн, че тя ще се обърне и ще го хване да я зяпа в устата. Няма невинна причина да зяпаш така устата на жена, прав ли съм? На омъжена жена? На красива, много красива жена? Искаше тя да се обърне. Да го хване да я зяпа. Но естествено, тя не го направи. Каква причина би могла да има една жена да извърне поглед към мен? Обичам те. Толкова те обичам, че ме боли. Повече от всички удари, които понесох днес. Повече от онези, които аз нанесох. Толкова те обичам, че направо ще се насера от обич. Кажи й го. Е, без това за насирането, кажи й останалото. Какво имаш да губиш? Проклет да си, кажи го!

— Чух за… — прошепна едва той.

— Да — отвърна тя.

Настъпи крайно неловко мълчание.

— Добре ли…

— Да. Хайде давай, кажи го. Кажи ми, че въобще не ми е било там мястото. Давай.

Последва ново мълчание, още по-неловко от предишното. За него бездната между мислите и устата му беше безкрайна. Не можеше да си представи как би могъл да я прекоси. Не можеше да се престраши дори да опита. Но когато тя беше до него, това ставаше с такава лекота, че не можеше да повярва.

— Успяла си да върнеш ранените — промърмори той. — Спасила си живота им. Трябва да се гордееш…

— О, да, истински герой съм аз. Всички така се гордеят с мен. Познаваш ли Алис дан Бринт?

— Не.

— Аз си мислех, че я познавам. Мислех я за глупачка, ако трябва да бъда честна. Тя беше с мен там. — Финри кимна към тъмната долина. — И все още е там някъде. Какво, мислиш, й се случва в момента, докато двамата с теб стоим тук и говорим?

— Нищо хубаво — отвърна Горст, без да се замисля над думите си.

Финри сключи вежди и се обърна към него.

— Хм. Ти поне казваш каквото мислиш. — Обърна се и тръгна обратно към щаба на баща си, оставяйки го както винаги, с отворена уста, на път да изрече онова, за което никога не намираше сили.

О, да, аз винаги казвам каквото мисля. В този ред на мисли, искаш ли да ми лапнеш оная работа? Моля? Добре, да си вкараш езика в устата ми тогава? Хубаво, една прегръдка поне. Тя изчезна в ниския хамбар и вратата се затвори зад нея. Да се държим за ръце? Не? Някой друг?

Заваля отново.

Някой друг?