Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на Първия закон (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heroes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Автор: Джо Абъркромби

Заглавие: Герои

Преводач: Александър Ганчев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-150-163-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3579

История

  1. — Добавяне

Отмора и възстановяване на силите

Финри не издаваше звук. Горст също. Но това го устройваше напълно. Прешлените на гръбнака й прозираха през бледата кожа, тънките мускулчета на прегърбените й рамене се свиваха и отпускаха, а и това противно разтърсване на задника й при всеки негов тласък. В главата му всичко изглеждаше толкова по-хубаво.

Двамата бяха в палатката на мъжа й. Или не. Това не помагаше. В жилището ми в двореца. Същото, което му се полагаше като командир на Дворцовата стража. Да. Така беше по-добре. Приятно се чувстваше в него. Просторно. Или може би в щаба на баща й? На бюрото му? Пред всички офицери, по време на инструктаж. Как не! Пфу. Жилището в двореца беше по-лесно, по-познато от хилядите протрити от изживяване фантазии, в които Висшият съвет не го беше свалял от поста му.

Обичам те, обичам те, обичам те. Не че го усещаше като любов. Всъщност не го усещаше като нищо. Със сигурност нищо хубаво. Просто механично движение. Като навиването на часовник, беленето на морков или доенето на крава. От колко време вече го правеше? Кръстът го болеше, коремът също, гърбът и раменете му бяха насинени от битката в плитчините. Пляс, пляс, пляс. Той оголи зъби, стисна здраво хълбоците й и се съсредоточи върху спомена за просторното му жилище в двореца…

Още малко, още малко, още малко…

— Ще приключваш ли вече?

Горст спря като закован, стъписан от ледения шок на изненадата. Нищо общо с гласа на Финри. Лицето й се извърна към него, лъснало от пот на светлината на свещта. На бузата й имаше трапчинка от стар белег от акне, зле прикрит с дебел слой пудра. Нищо общо с лицето на Финри. Цялото това клатене и тласкане не бяха оказали никакъв ефект по него. Спокойно можеше да мине за пекар, който пита чирака си дали сладкишите вече са се опекли.

— Мисля, че ти казах да не говориш.

Той чу запъхтяното си дишане да отеква в платнището на палатката.

— Отвън чака опашка.

Дотук с „още малко“. Беше вече съвсем омекнал. Надигна се тромаво и главата му остърга платнището. Тя беше от най-чистите, но въпреки това въздухът вътре беше спарен и натежал от миризми. Пот, неприятен дъх и какво ли още не — несполучливо потушени с евтина ароматна вода. Замисли се колко ли мъже са минали вече оттук тази вечер и колко още чакаха реда си отвън. Зачуди се дали и те се преструваха, че са някъде другаде, че тя е някоя друга. А тя преструва ли се, че ние сме някой друг? Интересува ли я въобще? Мрази ли ни? Или за нея сме просто върволица от часовници за навиване, моркови за белене и крави за доене?

Тя застана с гръб към него и намъкна роклята си, само за да я свали отново малко по-късно. Горст усети, че се задушава. Вдигна панталоните и се засуети с колана. Хвърли шепа монети в дървената кутия, без да си прави труда да ги преброи, отметна с рязко движение платнището на входа и излезе навън. Притвори очи и пое дълбоко влажния нощен въздух. Закле се никога повече да не прави това. За кой ли път.

Отпред стоеше един от сводниците. Явно стичащата се на тънки струйки вода от периферията на шапката му хич не го притесняваше. На устата му грееше една от онези така типични за колегите му лукави и леко заплашителни усмивки.

— Всичко наред ли беше?

Наред? Дори не можах да свърша в отреденото ми време. Повечето хора са способни, ако не на друг, поне на този вид общуване, нали? Какво съм аз, щом успях да принизя и съсипя единствената свястна емоция в живота си? Ако обсебването от жената на друг офицер може да се нарече свястна емоция. Мисля, че не може. Е, може пък и да може.

Горст погледна мъжа. Право в очите. И видя всичко. Погледна отвъд празната усмивка, право в алчността, безскрупулността и безкрайното отегчение.

Наред? Да се изкискам ли сега и да те прегърна братски? И да стискам, стискам и извивам главата ти, а с нея и шибаната ти смешна шапка? Ако сега започна да блъскам с юмруци лицето ти, докато не остане здрава кост по него, ако смачкам с пръсти гръкляна ти, ще загуби ли светът от това, как мислиш? Ще забележи ли въобще някой? Аз самият ще забележа ли? Това зло ли ще е, или добро? Един червей по-малко, забогатял с ровене в лайната на славната кралска армия?

Дали защото „маската“ на Горст падна за миг и откри лицето му, или просто защото дългите години в занаята бяха обострили сетивата на мъжа и той, за разлика от цивилизованите щабни офицери на Яленхорм и Крой, забелязваше и най-беглата следа от опасност, той присви очи, отстъпи предпазливо назад и едната му ръка се плъзна към колана.

Горст осъзна, че вътрешно се надяваше онзи да извади нож. Само мисълта за стоманата на острието го накара да потрепери от радостна възбуда. Само това ли ми носи радост вече? Смъртта? Да се изправям лице в лице с нея и да я причинявам на други? Стори ли му се, или мисълта за предстоящо насилие не даде нов живот на слабините му? Но сводникът не направи нищо, просто стоеше и го гледаше очаквателно.

— Всичко е наред — каза Горст.

И тръгна през калта между шатрите, сред какофонията на онзи шеметен карнавал, който изникваше като от нищото в тила, всеки път когато армията спираше на едно място за повече от няколко часа. С цялото изобилие и по-претъпкан от кой да е пазар от Хилядата острова, със заслепяващото многоцветие и задушаващите аромати на базарите в Дагоска. Готов да презадоволи всяка нужда и каприз, да отговори на всеки вкус.

Сервилни търговци поднасяха с угоднически поклони топове шарени платове на офицери, толкова пияни, че едва се крепяха на краката си. Под музиката на наковалните на ковачите си, оръжейниците демонстрираха здравината, остротата или красотата на всевъзможни оръжия и брони, а после, в момента, в който парите влезеха в джобовете им, ловко подменяха току-що показаната стока с някакъв боклук. Един майор с щръкнали мустаци седеше като истукан, войнствено изпъчил гърди, докато някакъв набеден художник издраскваше бегло подобие на лика му под светлината на свещ. Безрадостният смях и безсмислените брътвежи блъскаха като с чукове по главата на Горст. И всичко от най-доброто, най-изисканото, прославено и ненадминато.

— Новата самоточеща ножница! — ревеше някой. — Самоточеща!

— Заеми за офицери! Заеми с ненадминати лихви!

— Момичета от Сулджук! Най-доброто чукане в света!

— Цветя! — долетя до ушите му нещо средно между напев и екзалтиран крясък. — За съпругата! За дъщеря ви! За любовницата! За курвата!

— За любимец или за тенджерата! — пищеше някаква жена и тикаше в лицата на минувачите едно стъписано кутре. — За любимец или за тенджерата!

Хлапета, които отдавна трябваше да са в леглата, се стрелкаха из тълпата и предлагаха лъскане на ботуши и гледане на ръка, точене на саби и бръснене, подстригване, копаене на гробове, всичко. Предлагаше се всичко, което може да се купи с пари. Някакво момиче на неузнаваема възраст заподскача в игрив танц около Горст. Босите й крака бяха оплескани с кал до глезените. От Сулджук, гуркулка, стириянка или кой знае какъв мелез от раси — той не можеше да прецени.

— Харесват ли ти? — изгука гальовно тя и му поднесе една дървена палка, на която висяха мостри на златни ширити.

Горст изпита внезапната задавяща нужда да заплаче. Погледна я посърнал и поклати глава. Тя се изплю в краката му и изчезна в тълпата. Две възрастни жени стояха под подгизналото платнище на една палатка и раздаваха напечатани на хартия листовки, възхваляващи добродетели като въздържание и благоприличие, на неграмотни войници, които вече бяха застлали с тях калта на половин миля околовръст, където ценните им съвети биваха бавно отмивани от дъжда.

Горст продължи напред, но всяка следваща крачка бе по-непосилна от предходната. Накрая спря, сам насред тази тълпа. Около него пляскаха краката, носеха се ругатните на десетки войници, също като него пленници на отчаянието си, тръгнали да купуват онова, което не се купува с пари. Той вдигна глава, отвори уста и усети гъделичкането на капките по езика си. Търсеше напътствие от звездите може би, но те бяха забулени от облаци. Осветяват щастливия път на свестните хора, като Харод дан Брок. Някой го блъсна с рамо, друг го ръгна с лакът, отново и отново. Помощ, моля, някой да ми помогне.

Кой?