Джо Абъркромби
Герои (3)

Времена

— Стар съм вече за тия работи — мърмореше Кърнден Гушата, стиснал очи от болката в съсипаното си коляно.

С всяка следваща крачка болеше повече. Крайно време бе да се оттегли. Повече от крайно време. На тия години трябваше отдавна да е седнал на верандата зад къщата, да гледа усмихнат залеза над водата и да отмаря след дълъг ден, прекаран в честен труд. Не че за момента имаше къща, но един ден като се сдобиеше с такава, щеше да си я бива.

Когато намери пролуката в порутената стена, сърцето му заблъска в гърдите като ковашки чук. От дългото изкачване по стръмния склон, от високата трева, която се оплиташе в ботушите му, от проклетия вятър, който едва не го събори на земята. Но най-вече, ако трябваше да си признае, от страх, че ще умре на върха на проклетия хълм. Никога не беше се имал за кой знае какъв смелчага, но с годините ставаше все по-голям страхливец. Странна работа — колкото по-малко живот му остава на човек, толкова повече го е страх да го загуби. А може би човек просто се ражда с колкото смелост му е предопределена и с всяка следваща битка част от нея си отива, докато накрая не остане нищо.

Кърнден Гушата бе преживял не една битка, а по всичко личеше, че тази вечер бе на път да се натресе на поредната.

Успя да си поеме дъх чак като стигна на равното. Спря, подпря се, превит одве, на колене и изтри избилите от вятъра сълзи. Опита да заглуши надигналата се кашлица, но от това само се разкашля още повече. Героите се издигаха в тъмното отпред като огромни черни дупки в обсипаното със звезди небе, всеки един четири пъти, че и повече по-висок от човешки бой. Забравени великани, захвърлени на върха на хълма и изоставени на милостта на брулещия вятър. Упорита стража, бдяща над нищото.

Гушата се замисли колко ли тежеше един от тези скални блокове. Как ли са довлечени тук горе? А от кого? И защо? Само мъртвите знаеха отговора, но те мълчаха, а той не гореше от желание да ги срещне, за да ги пита лично.

Видя по грубите ръбове на камъните бледите отблясъци на огъня. Чу през бученето на вятъра гласовете на мъжете около него. Това го подсети за риска, който бе поел, и поредната вълна страх го обля от глава до пети. Но страхът е хубаво нещо, помисли си, кара те да мислиш, държи те нащрек. От Руд Три дървета го бе чул, много отдавна. Премислил бе добре нещата и реши, че така беше редно да постъпи, това изглеждаше правилното решение. Или ако не друго, най-малко погрешното. Понякога на повече не можеш да се надяваш.

Затова пое дълбоко дъх, припомни си времената, когато ставите не го въртяха така, когато беше млад и не даваше пет пари за нищо, избра една от пролуките между Героите и навлезе с небрежна походка в каменния кръг.

Може би в древни времена това е било свято място и могъща магия е струяла от камъните. Времена, когато да влезеш неканен в този кръг, е било най-страшно престъпление. Но ако незнайните богове от старите времена бяха обидени от присъствието му днес, не го показаха с нищо. Просто шумът на вятъра утихна до жално стенание, нищо повече не се случи. Нямаше следа от магия, от святост — нито помен. Такива бяха времената.

Светлината на огъня подскачаше на бледи оранжеви петна по грапавите стени на Героите, оцвъкани с мъх и обрасли с тръни, коприва и висока трева в основите си. Един от каменните блокове беше пречупен наполовина, а няколко други лежаха повалени от вековете, оставяйки дупки в кръга — същински изпопадали зъби в зловещата усмивка на череп.

Гушата преброи осем мъже. Седяха в кръг около размятания от вятъра лагерен огън, сгушени в кърпени наметала, дрипави палта и протрити одеяла. Светлината на пламъците подскачаше по изпити, белязани и брадясали лица. Блещукаше по ръбовете на щитовете и остриетата на оръжията им. Много оръжия. Като цяло мъжете бяха по-млади, но иначе не изглеждаха с нищо по-различни от дузината на Гушата. Сигурно защото не бяха с нищо по-различни. За момент дори му се стори, че един от седящите с рамо към него беше Джътлан. Усети тръпката на неочаквана среща и поздравът почти се отрони от устата му. После си спомни, че Джътлан бе обратно при пръстта от дванайсет години, че сам той бе говорил на гроба му.

Може би на този свят има точно определен брой лица и когато остарееш достатъчно, започваш да ги виждаш преродени отново.

Гушата вдигна високо ръце и обърна длани напред. Опита се да спре треперенето им.

— Добра вечер!

Лицата се извърнаха рязко към него. Ръцете се стрелнаха към оръжията. Един грабна лъка си и Гушата усети стомаха си да се свива на топка, но преди онзи да опъне тетивата, седящият до него протегна ръка и го спря.

— Ей, кротко бе, Червен гарван.

Заговорилият беше едър възрастен войн, с гъста, посивяла, сплъстена брада. На коленете му лъщеше острието на меч, изваден от ножницата и готов за действие. Гушата разпозна лицето и по устните му се плъзна усмивка — шансовете се накланяха в негова полза.

Наричаха го Сухара, именит войн, познаваха се от едно време. С Гушата се бяха били на една и съща страна дълги години, после още по-дълги един срещу друг. Но репутацията му беше добра. Ветеран с много опит, склонен първо да премисли, а после да убива, не обратното, което в последно време беше на голяма почит в Севера. Явно той беше главатар на групата, защото онзи, когото нарече Червен гарван, се намуси, но за най-голямо облекчение на Гушата послушно свали лъка. Очевидно Сухара не искаше никой да умира тази вечер, което важеше с двойно повече сила за самия Кърнден.

От друга страна, оставаха още няколко часа тъмнина, а наоколо имаше доста наточена стомана.

— Мътните да го вземат. — Сухара не помръдна, седеше неподвижно, почти като един от Героите, но Гушата знаеше, че в момента мисълта му препуска. — Ако не ме лъжат очите, това, дето излезе от тъмнината, е Кърнден Гушата.

— Не те лъжат.

Кърнден направи няколко предпазливи крачки напред, като продължаваше да държи ръцете си високо вдигнати над главата. Опита да не обръща внимание на прикованите в него осем чифта враждебни очи.

— Побелял си, Гуша.

— Ти също, Сухар.

— Е, знаеш как е. Война. — Възрастният войн потупа корема си. — Изнервя ме напоследък.

— Да ти призная, мен също.

— На кого е притрябвало да е войник в днешно време?

— Скапана работа е това. Но знаеш какво казват: старите коне нови огради не прескачат.

— Аз в последно време гледам въобще да не скачам — отвърна Сухара. — Чувам, че сега се биеш за Дау Черния. Дузината ти също.

— Като цяло гледам да свеждам боя до минимум, но относно това, на чия страна, да, прав си. Сега Дау плаща кашата.

— Обичам каша — каза Сухара. Погледът му се отмести към огъня и той замислено разрови жарта с пръчка. — Моята Съюзът я плаща. — В този момент хората му вече бяха на нокти — езиците облизваха нервно устни, пръстите потрепваха по оръжията, очите святкаха. Вдигна очи. — Това май ни поставя един срещу друг, а?

— Ще оставим ли нещо толкова дребно като това, кой на коя страна е, да ни развали приятелския разговор?

Лицето на Червения гарван се наля с кръв, сякаш самата дума „приятелски“ му подейства като обида.

— Дай просто да очистим копелето! — изръмжа той.

Сухара се извърна бавно към него и лицето му се изкриви в презрителна гримаса.

— Ако стане чудо и ми потрябва мнението ти, ще ти кажа. Дотогава си затваряй устата, малоумнико. Човек с опита на Кърнден Гушата не би се дотътрил тук посред нощ просто ей така, за да бъде очистен от такива като теб. — Очите му прескочиха по няколко от каменните блокове, после се върнаха към Гушата. — А ти защо си сам? Омръзна ти да се биеш за онова копеле Дау и дойде да се присъединиш към Кучето ли?

— Не бих казал. Да се бия на страната на Съюза, не ми е в стила, нищо лично към онези, на които е. Всеки си има причини.

— Аз също гледам да не виня човек за избора му на приятели.

— Има свестни хора от двете страни — каза Гушата. — Работата обаче е там, че Дау ме прати на Героите. Да поостана малко, да огледам добре, да видя дали Съюзът не идва насам. Но може пък ти да ми спестиш усилията. Идва ли Съюзът насам?

— Знам ли.

— Ама ти си тук.

— Не бих му придавал много значение на това. — Сухара огледа хората си около огъня и в погледа му нямаше много радост. — Както виждаш, сам съм с дузината си. Кучето ме прати тук горе. Да поостана малко, да си отварям очите за Дау Черния и хората му. — Той повдигна въпросително вежди. — Мислиш ли, че ще се появят насам?

— Знам ли — ухили се Гушата.

— Ама ти си тук.

— Не бих му придавал много значение на това. И аз съм сам с дузината си, всички с изключение на Брайдиън Потопа, счупи си крака преди няколко месеца и го оставихме да се оправя.

Сухара се усмихна унило, разръчка отново жарта и вдигна облак искри в мрака.

— Винаги си държал сговорна дузина — рече накрая. — Предполагам, сега са се наредили зад Героите, с лъкове в ръце.

— Нещо такова — разнесе се глас някъде отстрани и момчетата на Сухара подскочиха, после се извърнаха като един натам с провесени ченета. Стресна ги не само това, колко отблизо дойде гласът, но също така, че беше на жена. Прекрасна стоеше до един от Героите. С меч на кръста и преметнат на гърба лък, със скръстени на гърдите ръце, облегната небрежно на камъка, сякаш стоеше пред някоя таверна. — Хей, Сухар. Как е?

Възрастният войн присви очи и лицето му се изкриви в кисела гримаса.

— Ех, пък да бе извадила стрела, да беше свалила лъка поне, да видим, че ни приемаш на сериозно.

— О, тук има няколко момчета — кимна с глава тя към тъмнината зад гърба си. — С лъкове, готови да ти пуснат една стрела в главата само ако ме погледнеш накриво. Сега олекна ли ти?

Физиономията на Сухара се сгърчи още повече.

— И да, и не. — Хората му впериха очи в пролуките между камъните, към изведнъж придобилата още по-зловещ вид тъмнина. — Значи, още си втори на тоя тип?

— Нищо по-добро не ми е изпадало. — Прекрасна почеса дългия белег на късо остриганата си глава. — Сигурно вече сме заприличали на стара семейна двойка, които не са се чукали от години и само се карат.

— С жена ми бяхме така, преди да умре. — Сухара почука с пръст по острието на меча си. — Ама сега ми липсва. Знаех си, че водиш компания, Кърнден, още от момента, в който излезе иззад камъните. Но тъй като ти още плямпаш, а аз още дишам, мисля, решил си явно да ни дадеш възможност да оправим нещата с приказки.

— Ако така мислиш, добре си ме преценил — отвърна Гушата. — Точно такъв ми е планът.

— Часовите ми живи ли са?

Прекрасна извърна глава и изсвири. Скори Леката стъпка се появи иззад един от Героите. Беше прегърнал с една ръка през врата мъж с голямо розово рождено петно на бузата. Ако човек не забележеше ножа в ръката на Скори с притиснато в гърлото на мъжа острие, като нищо щеше да ги вземе за двама стари приятели.

— Съжалявам, главатар — каза онзи с петното на бузата. — Спипаха ме неподготвен.

— Случва се.

В този момент от тъмното излетя кльощав младеж и се запрепъва към огъня, сякаш някой го бе сритал здраво в задника. Оплете крака и се просна с писклив крясък по корем в тревата. Зад него се появи Веселяка Йон, с отпусната надолу секира в едната ръка. Светлината на огъня проблесна в масивното острие покрай ботуша и освети мрачното му брадясало лице.

— Слава на мъртвите за това. — Сухара посочи с пръчката си към младежа на земята, който тъкмо скачаше на крака. — Син на сестра ми е. Обещах й да го наглеждам. Ако го беше убил, онази щеше да ми продъни ушите.

— Беше заспал — изръмжа Йон. — Не внимавате много тук, а?

— Не очаквахме компания — вдигна рамене Сухара. — Ако има две неща, дето да са в изобилие в Севера, то това са хълмове и камъни. Кой да знае, че един хълм с камъни на върха ще е от такъв интерес.

— Не и за мен — обади се Гушата, — но Дау Черния ми каза: „Върви там и…“.

— А когато Дау Черния каже нещо… — обади се Брак-и-Дейн с онази така типична за планинците напевна интонация, после пристъпи в обраслия с трева кръг между камъните.

Татуираната половина на масивното му лице бе обърната към огъня, а другата половина бе потънала в сянка.

Червения гарван понечи да скочи на крака, но Сухара сложи ръка на рамото му и го натисна обратно надолу.

— Леле майко — каза той. — Цяла нощ ли ще изниквате така, момчета? — Очите му се преместиха от острието на секирата в ръката на Йон към усмивката на Прекрасна, после към големия търбух на Брак и накрая спряха на ножа в ръката на Скори, все още опрян в гърлото на един от хората му. Безсъмнено претегляше наум шансовете си, точно както щеше да направи и Гушата на негово място. — Уирън-от-Блай с вас ли е?

Кърнден Гушата кимна бавно.

— Не го знам защо, но продължава да ме следва.

Като по команда, странният акцент на Уирън се разнесе от тъмнината зад Героите.

— И Шоглинг ми каза… че съдбата ми ще ми се разкрие… от устата на човек, задавил се с кост… — Гласът му отекна в каменните блокове, сякаш идващ отвсякъде едновременно. Много го биваше в драматичната поява този Уирън-от-Блай. Така необходимо умение на всяка жива легенда. — А Шоглинг е стара колкото тези каменни блокове. В ада няма място за нея, казват някои. Никое острие не може да я нарани. Видяла е раждането на този свят, ще види и смъртта му, казват други. На такава жена човек трябва да вярва, нали? Така поне казват хората.

В една от дупките, оставена от един паднал Герой, се появи фигурата на Уирън — висок, слаб, със скрито в качулката лице. Той навлезе в кръга бавно, търпеливо като зимата. Носеше Меча напряко на раменете си, преметнал дълги ръце през него като селянка, току-що издоила кравата, кобилица. Матовият метал на дългата дръжка блестеше над прибраното в ножницата острие.

— Шоглинг ми каза къде, кога и как ще ме застигне смъртта. Прошепна го в ухото ми и ме закле да го пазя в тайна, защото издадената магия не е никаква магия. Затова не мога да ви кажа къде, нито кога, само че не е тук и не е сега. — Той спря на няколко крачки от огъня. — За вас обаче, момчета… — Той килна глава на една страна и светлината улови острите черти на носа, брадичката и тънките му устни. — Шоглинг не ми каза нито мястото, ни часа.

Остана там, неподвижен като статуя. Не му и трябваше да мърда. Прекрасна погледна към Гушата, после извъртя с досада очи към звездното небе.

Но момчетата на Сухара останаха като попарени, те не бяха слушали все същата история безброй пъти.

— Това ли е Уирън? — попита един съседа си до огъня. — Уирън Перкото? Той ли е?

Съседът му не отговори, само буцата на гърлото му се надигна и спусна, докато преглъщаше тежко.

— Е, проклет да съм, ако си вдигна стария задник да се бия с вас — каза ведро Сухара. — Някакъв шанс да ни пуснете да се ометем сами оттук?

— Дори ще настоявам да го сторите — отвърна Гушата.

— И можем да си съберем нещата?

— Не съм дошъл да ви унижавам. Искам само хълма.

— Искаш да кажеш, Дау Черния го иска.

— Все тая.

— В такъв случай заповядай. — Сухара примижа, докато се надигаше бавно и опъваше колене. Със сигурност и него го мъчеха ставите, помисли си Гушата. — Ветровито е тук. И бездруго ще ми е по-добре долу, в Осранг, с крака към огъня. — Гушата трябваше да признае, че тук Сухара бе напълно прав. Замисли се кой от двамата беше прекараният в цялата тая работа. Посивелият войн прибра меча си в ножницата и се загледа, замислен, в хората, които вече събираха вещите си. — Хубаво от твоя страна, че постъпи така, Гуша. Право острие си, точно както говорят за теб. Хубаво е хората от двете страни на всичко това да могат да се разберат с приказки във времена като тези. Добрите обноски напоследък… съвсем са забравени.

— Такива са времената.

Кърнден Гушата кимна на Скори и той свали ножа от гърлото на онзи с петното на бузата, поклони се леко и го подкани с жест към огъня. Човекът разтри с пръсти прясно обръснатото място насред наболата си брада и се зае да навива едно одеяло. Гушата пъхна палци в колана на меча си и продължи да държи под око хората на Сухара, които се готвеха за тръгване. За всеки случай, да не вземе да му хрумне на някой да се прави на герой.

А от всички най-вероятно това щеше да е Червения гарван. Той беше преметнал лък през рамо и сега стоеше със секира в здраво стиснатия юмрук на едната ръка и щит с изрисувана червена птица на бял фон в другата. И гледаше мрачно. Ако в началото беше готов да убие Гушата, няколкото минути приказки най-вероятно не бяха променили нищо по въпроса.

— Няколко скапаняци и една шибана женска — озъби се той. — И ние ще отстъпим без бой на такива като тези, така ли?

— Не, не. — Сухара метна на гърба си стар очукан щит. — Аз се оттеглям без бой, тези момчета също. Ти оставаш да се биеш с Уирън-от-Блай, сам.

— Какво?

Червения гарван изгледа намръщено Уирън и потрепна неспокойно. Уирън отвърна на погледа му с каменно изражение, по-безизразно от това на Героите.

— Точно така — каза Сухара. — Щом те сърбят ръцете за битки. После аз ще натоваря накълцания ти труп на каруца, ще го откарам обратно при майка ти и ще й кажа да не се тревожи много, защото ти така си искал. Толкова много си обичал този проклет хълм, че си бил готов на драго сърце да умреш на него.

Червения гарван намести нервно пръсти около дръжката на секирата.

— Ъ?

— Или пък може да слезеш кротко с останалите от хълма, като не спираш през това време да благославяш името на Кърнден Гушата, задето постъпи човешки и ни остави да си вървим без стрели в задниците.

— Хубаво — каза намусен Червения гарван и се обърна да върви.

— Пфу — изду бузи Сухара и се извърна към Гушата. — Можеш ли ги разбра младите в днешно време? Бяхме ли и ние такива глупаци навремето?

— Много вероятно — сви рамене Гушата.

— Не бих казал обаче, че някога ме е гонила същата жажда за кръв, каквато тях сега.

— Такива са времената — сви отново рамене Гушата.

— Вярно, вярно и пак вярно. Оставяме ви огъня, нали? Хайде, момчета.

Тръгнаха към южната страна на кръга, като прибираха няколкото им останали по земята вещи в движение, после един по един изчезнаха в тъмнината.

Племенникът на Сухара спря в пролуката между два каменни блока, обърна се и показа на Гушата среден пръст.

— Ще се върнем, шибани копелета! — Чичо му го перна по тила на чорлавата глава. — Ау! Какво?

— Покажи малко уважение.

— Не сме ли във война?

Сухара отново го перна и момчето изписка.

— Това не е причина да се държиш невъзпитано, дребно лайно такова.

Гушата остана загледан по посока на постепенно заглъхващия ропот на младежа, преглътна насъбраната кисела слюнка в устата си и свали палци от колана. Ръцете му трепереха. Разтри ги, сякаш беше просто от студа. Всичко свърши, каза си наум, и всички още дишат, значи, мина добре.

Веселяка Йон явно не беше на същото мнение. Пристъпи до Гушата и навъсен като буреносен облак, се изплю в огъня.

— Един ден може да съжаляваме, че не ги избихме тия.

— Да не убия никого, не тежи на съвестта ми и наполовина, колкото обратното.

Брак подсвирна от другата страна на Гушата.

— Истинският войник не може да си позволи толкова съвест.

— Не може да си позволи и толкова голямо шкембе. — Уирън беше свалил Меча от раменете си и сега опря върха на ножницата в земята. Топката на края на дръжката стигаше почти до брадичката му, докато замислено я въртеше, загледан в проблясъците на огъня по гарда на острието. — Всеки носи някаква тежест на раменете си.

— Моята си е точно толкова, колкото трябва, кльощаво копеле — сопна се планинецът и погали огромния си корем като горд баща главата на сина си.

— Главатар.

Агрик влезе в осветения от огъня кръг с лък и стрела в едната ръка.

— Тръгнаха ли си? — попита Гушата.

— Наблюдавах ги, докато не отминаха Децата. Сега вече прекосяват реката. Вървят към Осранг. Атрок остана да ги държи под око, за всеки случай. Ще знаем, ако решат да се върнат.

— Мислиш ли, че ще го направят? — попита Прекрасна. — Сухара е верен на старите порядки. Може и да се усмихваше, ама надали е останал много доволен. Имаш ли му вяра на дъртото копеле?

— Не повече отколкото на кой да е друг в днешно време — отвърна Гушата и се загледа, намръщен, в тъмнината.

— Толкова малко? Най-добре да сложим часови, значи.

— Ъхъ — намеси се Брак. — И по-добре нашите да не заспиват.

— Колко хубаво, че поемаш първата смяна доброволно.

Гушата го плесна дружески по рамото.

— Тъкмо ще си правите компания с търбуха ти — обади се Йон.

— Радвам се, че на драго сърце приемаш да стоиш втори.

Сега Гушата плесна неговото рамо.

— Мамка му!

— Дрофт!

Отдалече личеше, че къдравият младеж бе най-новото попълнение в дузината, в походката му имаше неподправен устрем, когато се завтече напред.

— Да, главатар?

— Вземаш ездитния кон и тръгваш обратно по пътя за Яус. Не съм сигурен на кого ще се натъкнеш първо — на момчетата на Желязната глава, може би на тези на Десетократния. Кажи им, че на Героите сме заварили една от дузините на Кучето. Най-вероятно просто съгледвачи, но…

— Просто съгледвачи. — Прекрасна откъсна със зъби коричката от едно от кокалчетата на ръката си и я изплю. — Онези от Съюза са на мили оттук, пръснати, разтеглени, опитват се да напредват в прави редици по терен като този, без нищо право в него.

— Най-вероятно да, но въпреки това скачай на коня и отнеси вестта.

— Сега ли? — На лицето на Дрофт се изписа объркване. — В тъмното?

— Не, следващото лято също става — сряза го Прекрасна. — Да, сега, глупако. Просто следвай проклетия път.

— Работа за герои, няма що — въздъхна Дрофт.

— Няма работа, недостойна за герои, момче — каза Гушата.

В интерес на истината, той по-скоро би пратил друг, но това щеше да означава препирня до зори защо новият не свърши тази работа. Има си начини да се вършат нещата, което е редно — не можеш просто да го заобиколиш.

— Разбрано, главатар. До след няколко дни, като се върна, тогава. С протрит задник.

— Защо? — Прекрасна направи няколко движения с таза във въздуха. — Да не би с Десетократния да сте си близки?

Това искрено развесели момчетата. Разнесоха се боботещият смях на Брак и кикотът на Скори, дори каменното изражение на Йон поомекна, сигурен знак, че вътрешно се пръска от смях.

— Ха-ха, мамка му.

Дрофт тръгна в тъмното да търси коня.

— Чувала съм, че малко мас помага нещата да минат по-гладко — провикна се след него Прекрасна и кикотът на Уирън отекна между камъните.

Гушата усети как отново го наляга умора. Смъкна се бавно до огъня, примижа от болка, докато сгъваше болното коляно, и се намести на още топлата от задника на Сухара земя. Скори вече се беше разположил от отсрещната страна и точеше ножа си. Пееше и високият му глас следваше ритъма на тихото стържене на стоманата. Песен за Скарлинг Качулатия, най-големият герой в Севера, някога обединил клановете и изтикал Съюза вън от Севера. Гушата се заслуша в думите, загриза изранената кожа около ноктите на пръстите си и се замисли как най-после да сложи край на проклетия навик.

Уирън остави Меча на земята, клекна на колене до него и измъкна старата кесия, в която носеше руните си.

— Да видим какво казват, а?

— Трябва ли?

— Защо? Страх те е какво могат да ти предскажат ли?

— Страх ме е, че ще избълваш една камара простотии, а аз няма да мигна цяла нощ, докато се опитвам да открия някакъв смисъл в тях.

— Да видим.

Уирън изсипа каменните плочки в шепата си, изплю се отгоре им и ги хвърли пред себе си.

Въпреки че не можеше да прочете проклетите знаци, Гушата не се сдържа да не надникне.

— Е, какво казват, Перко?

— Руните казват… — Уирън се надвеси отгоре им и присви очи, сякаш се взираше в далечината. — Че ще се лее кръв.

— Хм, те друго не казват — изсумтя Прекрасна.

— Ъхъ. — Уирън се уви в палтото си и вече притворил очи, легна на земята и прегърна нежно Меча. — Само дето в последно време все по-често познават.

Кърнден Гушата огледа със сериозно изражение Героите — забравена от времето стража от великани, бдяща над нищото.

— Такива са времената — промърмори под носа си.