Джо Абъркромби
Герои (54)

Кръв

— Идват!

Това Бек вече го знаеше и без да му го казват, но хората бяха така нагъсто сбутани в кръга на Героите, че не виждаше почти нищо. Само мокри кожи по раменете на мъжете, мокри брони, лъснали от вода оръжия и навъсени физиономии, по които на струйки се стичаше дъждът. Самите Герои представляваха само неясни сенки — призрачни видения зад гъстата гора от щръкнали към небето копия. Не се и чуваше много — плющенето и пляскането на дъжда по земята и тихото барабанене на капките по броните. От подножието на хълма долитаха, приглушени от пороя, дрънченето на метал и виковете на прииждащите южняци.

Тълпата се лашна силно на една страна и Бек усети как краката му се отлепят от земята и ритат свободно във въздуха. Когато отново стъпи на тях, се озова в гъсто меле от блъскащи се, ръгащи се и крещящи мъже. Отне му известно време да осъзнае, че те не бяха врагът, но при толкова много размахани във всички посоки остриета не беше необходим враг, за да те наръгат в топките. Рефт не умря от съюзнически меч, нали така?

Някой го фрасна с лакът в главата и Бек залитна настрани, където го блъсна друг и го свали на колене. Нечий ботуш премаза ръката му в калта. Вкопчи се в един щит с изрисувана на него драконова глава и се вдигна отново на крака, а собственикът му не остана никак доволен. Един брадат войник му изрева нещо в лицето. Шумът от битката се усили. Мъжете напираха с всички сили, едни да стигнат по-бързо отпред, други да се махнат оттам. Едни стискаха рани, други оръжия. Кръвта розовееше, размита от дъжда. Лицата им бяха плувнали във вода и обезумели от ярост или ужас.

Мъртвите му бяха свидетели, искаше да избяга. Не знаеше дали не плаче. Знаеше само едно, че не иска отново да се провали. Остани с дузината си, така каза Гушата, нали? Застани зад главатаря си. Примига срещу дъжда и зърна за миг подгизналото черно знаме на Дау Черния. Знаеше, че Гушата ще е някъде там. Запровира се през мелето от блъскащи се тела и пързалящи се в калта ботуши. Стори му се, че зърна част от озъбената физиономия на Дрофт. Чу рев и към него се понесе копие. Не се движеше бързо. Дръпна глава настрани, колкото можа повече, и стоманеният връх мина покрай ухото му. В другото му ухо някой изпищя и той усети топлината и тежестта му, когато онзи се увеси на рамото му. Изпъшка и изхърка. По ръката му потече нещо топло. Бек размърда рамене, отърси се от трупа и го остави да се свлече в калта.

Тълпата отново се лашна и той се понесе, хлъзгайки крака наляво, зяпнал от изненада и усилие да не падне отново на земята. Дъждът плисна топъл по едната му буза, човекът точно отпред изчезна и Бек се озова пред празно пространство — парче гола, кална земя, покрита с трупове, прободени от пороя локви и натрошени копия.

А от другата й страна — врагът.

 

 

Дау изрева нещо през рамо, но Гушата не можа да го чуе. Не чуваше нищо освен пороя и глъчката от дрезгави гласове, която почти заглушаваше бурята. Беше прекалено късно за нови заповеди. Сега беше време човек да се придържа към вече дадените и да се надява, че хората му ще постъпят, както е редно, и ще се бият. Стори му се, че видя дръжката на Меча да се движи между копията. Трябваше да е при дузината си. Да остане с тях. Защо прие да стане втори на Дау? Може би, защото навремето беше втори на Руд Три дървета и някак се надяваше, че като заеме отново мястото на втори, светът пак ще е като преди. Стар глупак, който гони призраци. Прекалено късно е. Трябваше да се ожени за Колуен, когато имаше възможността. Или поне да й предложи. Да й даде шанса да го отблъсне.

Притвори очи и пое бавно хладния влажен въздух.

— Трябваше да си остана дърводелец — прошепна.

Но тогава мечът беше по-лесният избор. За да правиш неща от дърво, ти трябват цял куп инструменти — длета и триони, тесли — малки и големи, пирони, чукове, шила, дъски. За да бъдеш убиец — само два. Острие и желание. Стисна мократа дръжка на меча. Само дето вече не беше сигурен, че имаше желанието. Грохотът на битката постепенно се усили и се смеси с рева на собствения му дъх и тътена от ударите на сърцето му. Изборът е направен. Гушата стисна зъби и отвори рязко очи.

Тълпата отпред се разцепи като дърво по протежението на жилата и през отворената пролука се изсипаха съюзнически войници. Един от тях се сблъска с Гушата, преди дори той да си помисли да замахне с меча. Щитовете им се треснаха един в друг, а ботушите им се захлъзгаха в калта. Гушата зърна част от озъбената уста на войника, успя да наклони горната част на щита си към нея и железният кант се заби в носа му. Гушата натисна, пак и пак, под съпровода на гърленото ръмжене и скимтене, които излизаха от гърлото му. Ремъците на щита се впиха в ръката му, но той не спря да натиска с всички сили, да блъска, да блъска, да плюе, да хърка и пак да блъска и да мачка с желязото лицето на войника. Кантът на щита закачи катарамата на шлема и го свали наполовина от главата му. Гушата започна да се бори да освободи от мелето меча си, но в този момент нечие острие отнесе голяма част от лицето на войника, той се свлече надолу и Гушата залитна напред в освободилото се празно пространство. Дау Черния замахна и стовари секирата си с шипа надолу, право върху темето на един южняк. Стоманеният връх се вкопа чак до дървената дръжка. Той я остави забита в главата на войника, който се просна по гръб, с широко разперени ръце.

Опръскан с кал северняк се бореше със съюзнически войник. Ръката му се беше усукала с дръжката на копието на южняка и бойният му чук се поклащаше немощно насам-натам. Южнякът натискаше с длан лицето му назад и той се блещеше през разперените й пръсти.

Един съюзнически войник се втурна към Гушата. Някой го спъна и той падна на колене в калта. Гушата стовари меч върху темето му, стоманата дрънна глухо и вдлъбна шлема му. Пак го удари и го просна по гръб на земята. Удари отново и отново, не спря да ругае, докато размазваше лицето му и натикваше главата му в калта.

Тръпката блъсна някого с щита си. Беше се нахилил, а дъждът караше белега на лицето му да изглежда огненочервен, като прясна рана. Войната обръща всичко надолу с главата. Разлетят ли се остриетата, човекът, който в мирно време е заплаха, се превръща в най-голямата ти надежда за оцеляване.

На земята един труп биваше подритван от краката на биещите се и прекатурван ту на една страна, ту на друга. В локвите се нижеха струи кръв, а дъждът плющеше отгоре им. Мечът се стовари отвисоко и разсече някого, както длетото на каменоделеца откъсва едри парчета от каменния блок. Отнякъде пръсна кръв и Гушата се прикри зад щита си. Едрите капки изтрополиха по дървото, изтрополиха и тези на дъжда, после се смесиха в облак от ситни розови пръски.

От мелето се носеше тракане и тропот, а копията ръгаха хаотично. Върхът на едно се плъзна бавно по дръжката на друго, по нечия ръка, мина през нея и накрая потъна в нечии гърди, повали човека в калта, а той клатеше отчаяно глава, сякаш казваше „не, не“. Другата му ръка драпаше по дървения прът, докато безмилостните ботуши го тъпчеха безразборно.

Гушата изби с щита си върха на насочено към него копие, ръгна с меча си към другия му край и заби острието в нечие гърло. Онзи падна, от раната бликна кръв, а от гърлото му се надигна нещо като крякане, което страшно му напомни на първия тон от песен, която си спомняше бегло.

Зад падналия се появи съюзнически офицер с най-хубавата броня, която Гушата някога бе виждал. Целият му нагръдник беше покрит с блестяща златна гравюра. Той млатеше безразборно с калния си меч по Дау Черния и беше успял да го повали на колене. Застани зад главатаря си. Гушата изрева и се хвърли напред. Ботушите му шляпнаха в една локва и вдигнаха пръски кална вода. Замахна с всичка сила и посече офицера. Острието му остави ярка резка през красивата гравюра на нагръдника и собственикът му залитна назад. Той се обърна към него, но Гушата вече беше замахнал отново с меча. Острието изстърга в долния ръб на нагръдника, потъна в корема на съюзническия офицер и го изтласка назад.

Гушата продължи да натиска, докато кръвта бликаше по дръжката на меча и се стичаше по ръцете му. Натискаше с всичка сила нагоре, а копелето се опитваше да се извърти настрани и да изтръгне меча от ръцете му. Двамата се запрепъваха в калта в нелепа прегръдка. Лицето на южняка се притискаше в скулата на Гушата и наболата му брада драскаше кожата му, дъхът му хриптеше в едното му ухо и Гушата изведнъж осъзна, че така и не беше стоял толкова близо Колуен. Изборите, които правим, а? Изборите…

 

 

Желанието невинаги е достатъчно, а колкото и голямо да бе това на Горст, не можеше да стигне дотам. Прекалено много хора, прекалено много тела на пътя му. Когато най-накрая отсече крака и на последния и го запрати настрани, старият северняк вече беше пронизал Яленхорм в корема. Видя окървавения връх на меча да стърчи откъм гърба му под долния ръб на покритата с лъскави капчици броня. Докато убиецът му се мъчеше да извади меча си, лицето на Яленхорм беше придобило странно изражение. Той почти се усмихваше.

Изкупен.

Когато чу пискливия му вой, старият северняк се обърна към него, очите му се ококориха и той вдигна щита си. Дългото острие на Горст се вкопа дълбоко в дървото, усука щита около ръката му и металният му кант се заби в лицето на северняка, който миг по-късно се препъваше на една страна.

Горст пристъпи към него, за да довърши започнатото, но за кой ли път някой се изпречи на пътя му. Както винаги. Оказа се почти момче, размахваше къса бойна брадвичка и крещеше. Обичайните простотии, предполагам, умри, умри, дрън-дрън и така нататък. Естествено, Горст нямаше проблем да умре. Но не и за твое удобство, глупако. Мръдна рязко глава настрани и остави малкото острие на брадвичката да се плъзне по дебелата броня на рамото му. Извъртя се и дългото му острие последва движението му в плавна дъга през пелената на дъжда. Момчето направи отчаян опит да парира, но тежкото острие изби брадвичката от ръката му, разсече лицето му и разпиля мозъка му.

Върхът на нечий меч изсвистя и Горст се дръпна рязко от кръста назад. Усети полъх по бузата си и някакво неприятно сърбене по скулата. В крещящата тълпа се отвори просека и напиращите допреди малко една към друга редици се пръснаха на отделни сражения и двубои из целия кръг на Героите. От боен ред, тактика, посока на настъпление, заповеди, дори от това, коя страна къде стои, не беше останал и помен, сякаш никога не бяха съществували. И по-добре, те само объркват нещата.

Срещу него се изправи северняк, незнайно защо полугол, с най-големия меч, който Горст беше виждал. А аз съм видял не един-два. Абсурдно дълъг, сякаш е бил направен за ръката на великан, от матова сива стомана, с една-единствена буква, гравирана под дръжката. Човекът имаше вид на излязъл от някоя безумна картина на художник, който никога не е виждал истинска битка. Но смехотворният вид не прави човека безобиден, точно както и смехотворният глас. Горст не страдаше от излишък на арогантност и самонадеяност — беше ги изкашлял от себе си в пушилката на къщата за развлечения „Кардоти“. Човек трябва да гледа на всяка следваща битка като на последна. Това ли ще е моята последна битка? Да се надяваме.

Когато видя лакътя на северняка да помръдва като за страничен замах, Горст се дръпна предпазливо назад, вдигна щит да го посрещне и изнесе дългото си острие, готово за ответен удар. Но вместо да замахне отстрани, севернякът се хвърли напред, насочи меча към него и го използва като копие. Матовият връх се стрелна покрай ръба на щита, изстърга пронизително в стоманения му нагръдник и го накара леко да залитне. Ха, заблуда. Инстинктът му подсказваше да отскочи незабавно назад, но той успя да му се противопостави и да остане на място, докато не откъсваше очи от последвалия замах на сивото острие — проследи го, докато летеше в дъга през дъжда, последвано от блестящи капчици вода, отронващи се от стоманата.

Горст се изви на една страна и огромното острие изсвистя покрай него, закачи бронята на рамото му, откачи я от нагръдника и тя се размята във въздуха на един от ремъците си. Моментално нанесе пронизващ удар, но острието му прониза само дъжд — полуголият северняк вече се беше дръпнал от пътя му. Горст нанесе свиреп удар, този път отстрани, към главата му, но севернякът се шмугна ловко под него и вдигна меча си с неподозирана бързина. Двете остриета се срещнаха едно друго с оглушителен, разтърсващ ръцете трясък. Горст и противникът му отстъпиха предпазливо един от друг. Очите на северняка, спокойни и невъзмутими, се приковаха в него. Въпреки проливния дъжд, той дори не мигаше.

Оръжието му може и да изглеждаше като реквизит от безвкусна комедия, но човекът не беше жалък смешник. Стойката, която беше заел, балансът и ъгълът, под който държеше огромното острие, му даваха множество възможности както в защита, така и в нападение. Техниката му със сигурност не присъстваше във „Фехтовални позиции“ на Рубиери, но пък и мечът му не беше от оръжията, описани в книгата. Независимо от това, и двамата сме майстори в занаята.

Преди Горст да реши да помръдне, между двамата запристъпя със ситни крачки съюзнически войник. Беше се превил над раната в корема си, а шепите му се пълнеха със собствената му кръв. Горст го плесна гневно с щита, отстрани го от пътя си и връхлетя отново полуголия северняк. Замахна да го прониже в гърдите, после да го посече отстрани. Севернякът се извъртя настрани и избегна пронизването, после парира посичането с бързина, за която Горст не подозираше, че е възможна с това огромно парче стомана в ръцете. Той замахна залъгващо горе, вдясно, след което атакува долу и вляво. Севернякът беше подготвен, отскочи от пътя на дългото острие и то изрови бразда в калта с върха си, като едновременно с това посече крака на един от биещите се. Човекът се строполи с писък на земята. Ами гледай къде се вреш, глупако.

Горст си възвърна равновесието точно навреме, за да зърне за миг как огромното сиво острие лети към него. Зяпна стреснато и се покри с щита си. Острието изтрещя в него, направи огромна вдлъбнатина във вече огънатия метал, усука го около ръката на Горст и натика юмрука от другата страна в устата му. Усети металическия вкус на кръв, но се задържа на крака. Отблъсна острието, стовари щита в тялото на северняка и го отхвърли назад. Замахна яростно отляво, отдясно, първо високо, после ниско. Севернякът избегна високото посичане, но ниското не успя — върхът на дългото острие на Горст закачи едва крака му, полетяха пръски кръв и коляното му поддаде. Едно за мен. А сега да приключваме дуела.

Горст тъкмо връщаше острието в обратен замах, когато с периферното си зрение зърна движение. Промени ъгъла на острието, отпусна рамо, за да разшири замаха, изрева и посече през шлема някакъв северняк отстрани. От силата на удара му онзи полетя и се сгромоляса с главата надолу в плетеница от копия. Горст се извърна рязко и стовари в плавна дъга острието си върху полуголия северняк. Но той просто се претърколи настрани, ловко като катерица, и в момента, в който острието на Горст вдигаше пръски вода и кал от земята, вече стоеше готов на крака.

Двамата отново застанаха лице в лице насред този кошмар от потънали във вода и кал избиващи се мъже и Горст усети как се усмихва. Кога за последно се чувствах толкова жив? Въобще чувствал ли съм се така жив някога? Сърцето му изпомпваше огън в жилите му, кожата му тръпнеше под стичащите се струи вода. Всички разочарования, всичкият срам, всички провали — няма ги вече. Всяка най-малка подробност от ставащото наоколо изпъкваше като ярък пламък в непрогледна тъмнина, всеки миг се проточваше като цяла вечност и най-малкото движение, негово или на противника му, беше цяла история за разказване. Побеждаваш или умираш. Горст тръсна ръка и остави огънатия си щит да се изхлузи и падне на земята. Севернякът отвърна на усмивката и кимна. Отдаваме признание един другиму, разбираме се напълно, изправяме се един срещу друг като равни. Като братя. Уважение може и да имаше, но милост — никаква. И най-малкото колебание от коя да е страна щеше да е обида за уменията на другата. И Горст на свой ред кимна на противника си, но едновременно с това се впусна в нова атака.

Севернякът парира удара му с меча си, но сега той имаше една свободна ръка. Замахна с крясък и обвитият му в стомана юмрук се заби в ребрата на северняка, който изпъшка тежко и се усука на една страна. Горст замахна към лицето му, но той дръпна рязко глава. Топката на дръжката на огромния меч изскочи изневиделица и Горст едва успя да извие нагоре брадичка, за да я пропусне на косъм от носа си. Когато отново погледна противника си, мечът беше вдигнат високо над главата му и вече летеше надолу. Той напрегна докрай изгарящите си от болка крака за един последен напън, стисна с две ръце дръжката на нащърбеното си острие и пое това на сивия меч. Стоманата изскърца пронизително и сивото острие се заби в неговото. Горст не можа да повярва на очите си, когато видя как от изработеното от Калвес острие на сабята му се откъсва дълга стоманена стърготина.

Силата на удара го помести заднешком, въпреки че не беше помръднал крака — те просто се пързаляха в калта. Огромното матово острие беше току пред носа му, покрито със ситни капчици вода, а очите му се бяха кръстосали в него. Накрая краката му се блъснаха в нечий труп на земята, това сложи край на пързалянето и двамата със северняка се олюляха едновременно. Горст опита да го ритне, но той блокира крака му с коляно и се приближи още по-близо до него. Вкопчени един в друг, двамата изпъшкаха и опръскаха със слюнка един на друг лицата си. Остриета им застъргаха, запищяха, докато двамата натискаха с всички сили напред, завъртаха дръжките и пак натискаха, напрягаха един или друг мускул, търсеха отчаяно някакво надмощие над противника, но така и не го намираха.

Перфектният момент. Горст не знаеше нищо за този човек, дори името му. Но ето че сме по-близки от любовници, просто защото споделяме този върховен момент, тази нищожно малка частица от времето. Лице в лице. И лице в лице със смъртта — неизбежният трети участник в нашето малко забавление. Знаеше, че това всеки момент можеше да свърши. Победа и поражение, слава и забвение — в съвършено равновесие.

Перфектният момент. И въпреки че напрягаше всяка частица от тялото си да го доведе до край, Горст искаше той да продължи вечно. И накрая ще се присъединим към камъните — още двама Герои в кръга. Замръзнали в безкрайна битка, обрасли с трева — паметник на славата на войната, на достойнството от честния двубой, на вечния сблъсък на двама майстори в бойното изкуство, на това славно поле…

— Оу — каза севернякът. — Натискът му отслабна. Остриетата се плъзнаха едно по друго и се разделиха. Той залитна назад, примига озадачено към Горст, после към гърдите си и устата му провисна. В едната си ръка все още държеше огромния меч, чийто връх се влачеше по земята, дълбаеше бразда в калта, а дъждът веднага я запълваше. С другата посегна към стърчащото от гърдите му копие. По дръжката му започна да се стича кръв. — Това не го очаквах — каза той.

След това се строполи на земята.

Горст остана на място, загледан вторачено в него.

Стори му се доста дълго, но може би бе стоял така само секунда. Нямаше идея откъде беше дошло копието. Битка е. Наоколо колкото искаш копия. Въздъхна дълбоко. Е, какво пък. Танцът продължава. Старият северняк, който уби Яленхорм, се влачеше в калта само на крачка от него, на един замах с дългото острие.

Горст направи крачката и вдигна нащърбената си сабя.

И тогава всичко избухна в ярка светлина.

 

 

Бек видя всичко, през мелето от напиращи тела, блъскан отвсякъде, скован от ужас. Видя Гушата да пада и да се търкаля в калта. Видя Дрофт да се притичва на помощ и на свой ред да бъде посечен. Видя Уирън да се бие с наподобяващия разярен бик съюзнически войник — двубой, продължил едва няколко секунди, прекалено бърз за очите. Видя Уирън да пада.

Спомни си как Гушата посочи него на дузината на Дау. Даде го за пример на останалите. Човекът отпред се строполи с писък и пред Бек се отвори пространство. Постъпи, както е редно. Застани зад главатаря си. Не губи самообладание. Съюзническият войник тръгна към Гушата и Бек тръгна към съюзническия войник, отстрани, извън полезрението му.

Постъпи, както е редно.

В последния момент извъртя китка, плоската страна на меча му удари в главата съюзническия войник и го просна на земята. Повече Бек не видя — тъпчещите крака, оплетени едно в друго оръжия и озъбените физиономии на биещите се се понесоха отново напред и го скриха от погледа му.

 

 

Гушата примига, разтърси глава, усети паренето в гърлото си, когато стомахът му се надигна, и реши, че от това няма полза. Претърколи се настрана и изпъшка тежко.

Щитът му не ставаше за нищо — парчета дърво и усукан около изтръпналата му ръка окървавен метален кант. Смъкна го от ръката си. Избърса кръвта от едното си око.

Бам, бам, бам, кънтеше главата му — сякаш някой забиваше огромен пирон в нея. Но освен това беше станало неестествено тихо. Изглежда, бяха успели да изтикат южняците от билото на хълма, или пък те бяха изтикали тях — беше му все едно. Наоколо не се виждаха повече трамбоващи крака, бяха напуснали кръга, оставяйки след себе си море от почервеняла от кръв, подгизнала от дъжда кал. Мъртвите и ранените лежаха на купчини, пръснати като опадали от дърветата есенни листа. Героите продължаваха да стоят на безсмислената си мълчалива стража над тях.

— О, мамка му. — Дрофт лежеше на крачка-две — извърнал бледо лице право към него. Гушата се опита да стане и отново насмалко не повърна. Отказа се и се довлачи до него в калта. — Дрофт, добре ли си? Доб…

Долната половина на лицето му я нямаше. Не се виждаше къде свършва черната пихтия от главата му и къде започваше тази на черната кал.

Сложи длан на гърдите му.

— О, мамка му.

Видя Уирън. Лежеше по гръб. Мечът беше на земята до него, заровен в калта, дръжката почти до ръката му. Беше пронизан от копие. Окървавеното дърво стърчеше от тялото му.

— О, мамка му.

Не знаеше какво друго да каже.

Когато допълзя до Уирън, той се усмихна. Зъбите му розовееха от кръв.

— Гуша! Хей! Бих станал, ама… — Той надигна глава и погледна копието в гърдите си. — Пътник съм.

Гушата се бе нагледал на какви ли не рани. От пръв поглед разбра, че с тази не можеше да се направи нищо.

— Ъхъ. — Надигна се бавно и седна. Ръцете му тежаха като наковални, докато ги поставяше в скута си. — Май да.

— Шоглинг е говорила пълни глупости. Дъртата кучка не е имала никаква представа кога ще умра. Де да знаех, щях да сложа доста повече броня. — От гърлото му излезе звук — нещо средно между смях и кашлица. Примижа от болка, разкашля се, изсмя се и пак примижа. — Мамка му, боли. Имам предвид, очакваш, че ще е така, ама, мамка му, как само боли. Е, май все пак ми показа съдбата ми, а, Гуша?

— Май така изглежда.

„Не беше кой знае каква съдба — помисли си Гушата. — Не и такава, която човек би избрал на драго сърце.“

— Къде е Мечът — изръмжа Уирън и се опита да се обърне на една страна да го потърси.

— Кой го е грижа?

Кръвта се стичаше в едното око на Гушата и той не можеше да спре да мига.

— Трябва да го предам. Така е отредено. Както Дагуф Кол го предаде на мен, както Йорвийл Планината преди това на него, а преди това Четирите лица ли беше? Вече ми се губят подробностите.

— Хубаво. — Гушата се пресегна и пулсиращата болка в главата му се усили. Изрови дръжката от калта и я сложи в ръката на Уирън. — На кого искаш да го дадеш?

— Ще се погрижиш ли да го получи?

— Ще се погрижа.

— Добре. Не са много онези, на които мога да се доверя да го сторят, Гуша, а ти си право острие, така се говори. Право острие. — Уирън му се усмихна. — Сложи го в земята.

— Ъ?

— Погреби го с мен. Навремето го смятах за благословия и проклятие. Сега знам, че е само проклятие. Не искам да товаря друго злощастно копеле с подобно проклятие. Навремето го смятах за награда и наказание. Но за хора като нас това тук е единствената награда. — Той кимна към окървавения връх на копието в гърдите си. — Или това, или… достатъчно дълъг живот, че да направиш от себе си пълно нищожество, за което не си струва да се говори дори. Сложи го в пръстта, Гуша.

Той примижа, докато поставяше дръжката в ръката на Гушата, после я стисна с кални пръсти.

— Ще го направя.

— Поне вече няма да трябва да го мъкна навсякъде. Виждаш ли колко тежи?

— Всеки меч е тежест. Човек не я усеща в началото. Но с годините става все по-голяма.

— Хубави думи. — Уирън оголи кървави зъби. — Наистина трябваше да измисля и аз подобаващи думи за тоя момент. Да им се насълзяват очите на хората от тях. Нещо за песните. Ама си мислех, че няма закъде да бързам, че имам години пред себе си. Ти да се сещаш за някакви?

— Какво, думи ли?

— Ъхъ.

Гушата поклати глава.

— Никога не ме е бивало много с думите. Колкото до песните… ако питаш мен, странстващите певци просто си ги измислят както им падне.

— Мисля, че си прав, копелета такива. — Уирън отмести очи от лицето на Гушата и примига, загледан в небето. Дъждът най-после беше намалял. — Поне скоро ще се покаже слънцето. — Той поклати глава и се усмихна. — Да не повярваш. Шоглинг е говорила пълни глупости.

След това млъкна и повече не помръдна.