Джо Абъркромби
Герои (67)

Ветерани

Когато стигна, наближаваше залез. Мушиците се носеха на рояци над блатистия поток и пожълтелите листа хвърляха шарена сянка по пътеката. Кленовете клатеха разлюлени от вятъра клони толкова ниско, че трябваше да се навежда, като минава под тях.

Къщата изглеждаше по-малка, отколкото я помнеше. Но въпреки това изглеждаше хубава. Толкова хубава беше, че едва се сдържаше да не заплаче. Бутна вратата и тя изскърца и се отвори широко. Незнайно защо го беше страх, точно както в Осранг. Вътре нямаше никой. Само познатият сумрак с мирис на старо огнище. Неговата постелка беше прибрана и на мястото й по дъските на пода падаха бледи снопове светлина.

Нямаше никой. Устата му се напълни с горчилка. Ами ако са си тръгнали? Или докато го е нямало, са дошли хора, дезертьори, станали разбойници…

Чу тих звук от цепене на дърва. Втурна се обратно навън, мина покрай кошарата със зяпналите насреща му кози, после покрай петте дебели пъна, целите накълцани и нащърбени от дългогодишните му тренировки с меча. Тренировки, които, както се оказа, не му помогнаха с нищо. Сега знаеше, че посичането на пън с нищо не те подготвя за посичането на човек.

Майка му беше на билото на малката могила, до стария дръвник, подпираше се на брадвата, извила назад гръб, а Фестен събираше нацепените дърва и ги хвърляше на купчината. Бек спря и се загледа в двамата. Вятърът развяваше косата на майка му. Малкият му брат се бореше с тежките цепеници.

— Мамо — изграчи Бек.

Тя се обърна и примига озадачено.

— Ти се върна.

— Върнах се.

Той тръгна към нея. Тя заби единия връх на секирата в дръвника и тръгна насреща му. Въпреки че беше толкова по-ниска от него, тя сложи главата му на рамото си. Притисна я с една ръка, а с другата го прегърна — толкова здраво, че му беше трудно да си поема дъх.

— Сине мой — прошепна тя.

Бек се откъсна от прегръдката, подсмръкна да пропъди сълзите и сведе поглед. Видя наметалото си, нейното наметало — цялото изцапано с кал, окървавено, прокъсано.

— Съжалявам. Май ти съсипах наметалото.

— Просто парче вълна.

Тя докосна лицето му.

— Май да. — Наведе се и разроши косата на Фестен. — Как си?

Гласът му трепереше ужасно.

— Добре! — Момчето блъсна ръката му от главата си. — Спечели ли си име?

Бек замълча за момент.

— Да.

— И какво е?

— Няма значение — поклати глава Бек. — Как е Уенден?

— Все същият си е — отвърна майка му. — Нямаше те едва няколко дни.

Това не го очакваше. Имаше чувството, че бяха минали години, откакто тръгна.

— Мисля, че ме нямаше достатъчно дълго.

— Какво стана?

— Може ли… да не говорим за това?

— Баща ти за друго не говореше.

Бек вдигна поглед към нея.

— Едно научих, аз не съм баща ми.

— Хубаво. Това е добре. — Майка му го потупа нежно по бузата и очите й се навлажниха. — Радвам се, че пак си тук. Нямам думи да ти кажа колко много се радвам. Гладен ли си?

Бек се изправи с мъка. Какво усилие му костваше това. Изтри още няколко сълзи с опакото на ръката. Осъзна, че не беше ял, откакто вчера сутринта тръгна от Героите.

— Бих хапнал.

— Аз ще запаля огъня!

Фестен хукна към къщата.

— Идваш ли? — попита майка му.

Бек се загледа в долината.

— Мисля да поостана малко тук. Да нацепя някое и друго дърво.

— Добре.

— О. — Бек свали от колана бащиния меч, замисли се, после й го подаде. — Сложи го някъде настрана.

— Къде?

— Където да не го виждам.

Тя го взе от ръката му и изведнъж на Бек му олекна, сякаш от раменете му падна тежест, която никога повече не трябваше да носи.

— Май все пак нещо хубаво може да се върне от война — каза тя.

— Единственото хубаво, което виждам аз, е самото връщане.

Бек се наведе, сложи ново парче дърво на дръвника, плю в шепи и взе секирата. Дръжката имаше приятно усещане в ръцете му. Познато усещане. Пасваше в тях доста по-добре от дръжката на меча, в това поне спор нямаше. Замахна и двете гладко разцепени половини се изтърколиха настрани. Той не беше герой и никога нямаше да стане такъв.

Беше роден да цепи дърва, не да се бие във войни.

И затова беше късметлия. По-голям, отколкото се оказаха Рефт или Стодър, или Брейт. По-голям дори от Дау Черния. Измъкна острието на секирата от дръвника и се изправи. Може и хората да не пееха много песни за цепене на дърва, но от хълма някъде отзад се носеше блеенето на овцете и то беше като музика за ушите му. Звучеше много по-приятно от всички песни за герои, които знаеше.

Затвори очи и пое дълбоко аромата на тревата и дима от огъня. После ги отвори и зарея поглед над долината. Настръхна от усещането за пълно спокойствие. Не можеше да повярва, че някога е мразил това място.

Сега не му изглеждаше толкова зле. Не беше никак зле.