Джо Абъркромби
Герои (15)

Пример за подражание

— Истинският пълководец винаги командва от коня, а, Горст? Най-доброто място за командния щаб е седлото! — Генерал Яленхорм потупа нежно шията на великолепния сив жребец и без да чака отговор, се надвеси и изкрещя в лицето на един пъпчив вестоносец: — Кажи на капитана да прави каквото знае, но да разчисти проклетия път! Да освободи пътя и да поведе хората напред! И бързо, момче, бързо! Маршал Крой иска дивизията да се придвижи максимално бързо на север! — Той се извърна и извика през другото си рамо: — Напред, господа, напред! Към Карлеон и победа!

Истински герой — генерал Яленхорм определено го докарваше на вид. Невероятно млад за командир на дивизия, със самоуверена усмивка на уста и облечен подобаващо непретенциозно — в практична бойна униформа, той се чувстваше по-удобно на седлото, отколкото във фотьойл. Ако беше наполовина така добър тактик, колкото ездач, Дау Черния отдавна щеше да е окован във вериги и изложен на показ в Адуа. Само дето не е и Дау си е още тук, в Севера.

Живата маса от щабни офицери, адютанти и всякакви сътрудници, включително един не дорасъл юношество тръбач, се стелеше около генерала като рояк оси около гнила ябълка. Забравили всякакво достойнство, те кряскаха, ръгаха се един друг и се надвикваха в жалки опити да привлекат вниманието му. А насред всичко това, самият Яленхорм бълваше порой от объркващи отговори, безсмислени въпроси, противоречащи си заповеди и от време на време по някоя житейска мъдрост.

— Отдясно, разбира се, че отдясно! — току подвикваше на някой офицер. — Кажи му да не се тревожи, тревогите проблеми не решават! — съветваше друг. — Придвижи ги напред, маршал Крой иска до обяд да са на позиция. — Едно значително пехотно подразделение бе изтикано встрани от пътя, където да изчака преминаването на щаба, преди да затътри отново крака в прахоляка зад конете им. — Телешко, така да бъде — махна царствено с ръка генералът, — или шилешко, каквото там, имаме по-важна работа в момента! — Ще ме придружите ли до върха на хълма, полковник Горст? Казват, че гледката от Героите била невероятна. Все пак сте кралски наблюдател, нали така?

— Кралски шут съм аз. Също като теб. Разбира се, генерале.

Яленхорм изви рязко коня от пътя и го насочи надолу по чакълестия бряг към брода. Свитата му се втурна да го настигне и най-безцеремонно опръска една рота натоварени със снаряжение пехотинци, които в този момент газеха до кръста в реката. От другата страна хълмът се издигаше в края на полето — огромен зелен конус, с толкова правилна форма, че приличаше на сътворен от човешка ръка. На плоското му било стърчаха изправените в кръг каменни блокове. Героите, както ги наричаха северняците. На продължението на билото отдясно имаше подобен, но по-малък каменен кръг, а на това отляво — една-единствена, тънка и висока канара.

В подножието им имаше овощна градина, чиито чепати, натежали от червенеещи ябълки дървета хвърляха шарена сянка по рядката трева и изпопадалите от вятъра и вече започнали да гният плодове по земята. Яленхорм се пресегна, откъсна си ябълка от един нисък клон и отхапа.

— Пфу, киселоч. — Той потрепери и хвърли плода настрани. — Само за готвене.

— Генерал Яленхорм, господине!

По реда между дърветата към групата препускаше останал без дъх вестоносец.

— Говори, човече! — отвърна Яленхорм, но не забави ход да го изчака.

— Майор Калф е при Стария мост, господине, с две роти от Четиринайсети. Пита дали да продължи още напред до някаква ферма, където да сформира защитна линия.

— Естествено! Напред. Трябва да се разгърнем, трябва ни пространство! Къде са останалите му роти? — попита той, но отговор не получи. Вестоносецът вече бе отдал чест и препускаше на запад. Яленхорм се огледа озадачено, после се извърна намръщен към щаба си. — Къде са останалите роти на Калф? Къде е целият Четиринайсети?

Гробна тишина и опъстрени от шарената сянка озадачени физиономии. Един офицер понечи да каже нещо, но застина с отворена уста. Друг сви рамене.

— Може би е задържан в Адуейн, господине, голяма неразбория е по тесните пътища… — поде трети, но бе прекъснат от друг вестоносец, който долетя в галоп на разпенен кон от другата страна на генерала.

— Господине! Полковник Винклър иска да знае дали да изсели местните жители на Осранг и да окупира къщите…

— Не, не, изселване? Не!

— Господине!

Младежът понечи да обърне коня.

— Чакай! Да, да ги изсели. Окупирайте всяка постройка. Чакай! Не. Не. Умовете и сърцата на хората, нали така, полковник Горст? Трябва да печелим сърца и умове, не мислите ли? Какво мислите, полковник?

— Мисля, че приятелството ти с краля е причината за едно повишение, надхвърлящо далече ранга, на който би бил максимално ефективен. Мисля, че от теб би излязъл отличен лейтенант, приемлив капитан, посредствен майор и жалък полковник, но като генерал си ходещо бедствие. Също така мисля, че ти добре знаеш това, защото нямаш никаква увереност в себе си, а то от своя страна те кара да се държиш, против всякаква логика, сякаш преливаш от такава. Мисля, че едни от решенията си вземаш след крайно недостатъчно обмисляне, други отхвърляш без всякакво такова, а за трети се вкопчваш като удавник за сламка, защото смяташ, че промяната на решение е признак на слабост. Мисля, че се мотаеш с подробности, вместо да ги прехвърлиш на подчинените си, защото те е страх да се заемеш с по-големите проблеми, и така вместо щабните офицери, ти вземаш дребните решения, но макар и такива, пак успяваш да ги оплескаш. Мисля, че си свестен, доблестен и смел мъж. Освен това мисля, че си глупак. Сърцата и умовете — отвърна Горст.

Яленхорм грейна от щастие, а вестоносецът препусна, предполагаемо, да спечели симпатиите на населението на Осранг, като им позволи да останат в домовете си. Щабът излезе от сянката на градината и се озова пред обраслия с висока трева, огрян от слънцето склон на Героите.

— След мен, момчета, след мен!

Яленхорм смушка жребеца си право нагоре. За него явно не представляваше трудност да поддържа равновесие на седлото, но същото не можеше да се каже за свитата му — един оплешивяващ капитан едва се закрепи на коня, след като на излизане от градината удари главата си в един по-нисък клон.

Недалече от билото, ниската стена от свободно натрупани камъни опасваше хълма. Беше цялата обрасла в бурени и стигаше на едва крачка-две от земята дори откъм ниската част на склона. Един надъхан младши лейтенант реши да се изперчи, като я прескочи, но конят му се подплаши, закова току пред камъните и едва не го хвърли през глава. Уместен пример за цялото ни начинание в Севера — самата суета и напереност, а накрая срам.

Яленхорм и щабът му се изнизаха един по един през тясната пролука в стената и продължиха към Героите. Древните каменни блокове порастваха с всяка следваща крачка на конете, докато накрая не надвиснаха над Горст и останалите, когато стигнаха равното на билото.

Наближаваше пладне и жаркото слънце се бе издигнало високо в небето. Утринните мъгли отдавна бяха пресушени и освен няколкото гигантски, хвърлени от белите кълба на ниските облаци, сенчести петна по гората на север, цялата долина бе окъпана в златистата слънчева светлина. Вятърът люлееше на вълни посевите, плитчините на реката искряха, а знамето на Съюза се вееше гордо на най-високата кула в Осранг. От време на време отделни проблясъци на метал успяваха да пронижат гъстия прахоляк, покрил пътищата на юг от реката, вдигнат от хилядите маршируващи крака: пехота, кавалерия и продоволствие се стичаха едва-едва от юг. Яленхорм огледа от седлото долината и явно не остана доволен от видяното.

— Не напредваме достатъчно бързо. Майоре!

— Господине?

— Искам да слезеш в Адуейн и да видиш дали не можеш да ги пораздвижиш малко! Трябва да придвижим повече войска на този хълм. Искам още хора в града. Трябва да побързаме!

— Господине!

— А, майоре?

— Господине?

Яленхорм се замисли за момент, накрая затвори уста.

— Нищо. Тръгвай!

И човекът тръгна в неправилна посока, после, осъзнал грешката си, изчезна надолу по склона, откъдето бяха дошли.

В широкия кръг между Героите цареше хаос. За два от каменните блокове бяха вързани коне, но един се беше отскубнал и вдигаше оглушителна тупурдия, пръхтеше и хвърляше къчове, а двама коняри с ужасени лица правеха отчаяни опити да докопат оглавника му. В центъра на кръга, до пепелта на угаснал огън, висеше вяло знамето на Шести полк на Кралската гвардия. Въпреки високия пилон, изглеждаше нищожно пред гигантския ръст на наобиколилите го от всички страни Герои — сериозен удар по морала на войската. Да си призная, за моя вече няма надежда.

Два малки фургона, незнайно как качени на върха на хълма, лежаха прекатурени на тревата, а безразборното им съдържание — войнишки палатки, тенджери и тигани, ковашки инструменти, даже една чисто нова лъскава дъска за пране — беше пръснато по тревата. В малкото останало по фургоните група войници ровеха като мародери.

— Какво, мамка му, става тук, сержант?

Яленхорм смушка коня си към един от тях. Човекът, внезапно осъзнал, че е привлякъл вниманието на самия дивизионен командир и две дузини щабни офицери, изглеждаше готов да потъне в земята от срам.

— Ами… — запреглъща тежко той, — господине, малко не ни достигат стрели за арбалетите, генерале, господине.

— И?

— Изглежда, точно амунициите са били от най-голяма важност за онези, дето са товарили фургоните.

— Много ясно, че са.

— Е, тях първо са натоварили.

— Първо.

— Да, господине. Искам да кажа, най-отдолу са.

— Най-отдолу?

— Господине!

Един офицер в безупречно опъната униформа закова до коня на Яленхорм, вирна брадичка и почти оглуши Горст с ударите на добре излъсканите си ботуши, докато отдаваше чест.

Генералът скочи от седлото и стисна ръката му.

— Полковник Уетърлант, радвам се да те видя! Как вървят нещата?

— Доста добре, господине, повечето от Шести е налице, въпреки че ни липсва голяма част от оборудването. — Уетърлант ги поведе напред и войниците му направиха невъзможното да им осигурят достатъчно място в бъркотията. — Един батальон от полка на Ростод също е вече тук, но засега никой от тях не знае къде е командващият им офицер.

— Предполагам, подаграта пак го е ударила… — промърмори някой отстрани.

— Това гроб ли е? — попита Яленхорм и посочи купчината прясна пръст под един от Героите, цялата в следи от подметки.

Полковникът я изгледа смръщено.

— Хм, предполагам…

— Някаква следа от северняците?

— Някои от хората ми са забелязали движение в гората на север оттук, но засега не е установено със сигурност, че става дума за врага. Най-вероятно е била някоя заблудена овца. — Уетърлант тръгна между два от Героите и спря. — Освен това тук, нито следа от проклетниците. Искам да кажа, освен това, което са оставили след себе си.

— Уф.

Един от щабните офицери извърна рязко глава. Няколкото окървавени трупа лежаха в редица на земята. Един беше разсечен наполовина, а едната му ръка беше отрязана под лакътя. Около разпилените му вътрешности жужаха рояк мухи.

— Битка ли е имало? — огледа намръщен труповете Яленхорм.

— Не, от вчера са. И са от нашите. Явно са съгледвачи на Кучето.

Полковникът посочи група северняци, които копаеха гробове наблизо. Сред тях се открояваха един висок, с червена птица на щита, и един възрастен, широкоплещест здравеняк.

— Ями коня?

Въпросното животно лежеше на една страна, със стърчаща от подутия корем стрела.

— Наистина, нямам представа.

Горст огледа защитната линия, която бяха сформирали на билото — вече придобиваше внушителни размери. По протежението на каменната стена, през равни интервали стояха копиеносци, а в пролуката, откъдето тръгваше обрасла пътека, бяха наблъскани рамо до рамо. Зад тях на склона, арбалетчиците бяха разположени в двойна редица. Някои се суетяха с колчани и стрели, други просто лежаха по тревата и дъвчеха унило сухите дажби от дневния порцион, двама-трима се препираха над игра на зарове.

— Добре — отбеляза Яленхорм, — много добре.

Не стана ясно обаче кое точно срещна одобрението му. Смръщил чело, той обходи с поглед нахвърляните като кръпки ниви и пасища по северния край на долината. По-нататък започваше гъста гора, с каквато бе покрита по-голямата част от Севера, прорязана от две тънки ивици — пътища в подножието между възвишенията. Единият водеше към Карлеон. И победа.

— В гора като тази може да има десетина или, със същия успех, десетина хиляди северняци — промърмори замислено генералът. — Трябва да внимаваме. Не бива да подценяваме Дау Черния. Бях при Кумнур, Горст, където загина принц Ладисла. Е, в деня преди битката, но бях там. Черен ден за армията на Съюза. Не можем да си позволим втори такъв, нали?

— В такъв случай горещо препоръчвам незабавна оставка и предаване командването в по-вещи ръце. Не, господине — отвърна Горст.

Недочакал отговора му, Яленхорм вече се бе извърнал и говореше с Уетърлант. Горст не можеше да го вини. Кога за последно съм казвал нещо, което да си заслужава слушането? Какво да чакаш от мен — любезно съгласие или най-много уклончиво бръщолевене. В блеенето на козата има повече смисъл. Той се отдалечи от щабните офицери и се насочи към копаещите северняци. Възрастният здравеняк, облегнат на лопатата, го проследи с поглед.

— Името ми е Горст.

Онзи вдигна учудено вежди. Изненадан си, че южняк говори северняшки, или, че такъв дангалак говори като момиченце?

— Моето е Сухара. Бия се за Кучето.

Той заваляше леко думите, беше отнесъл здрав бой по устата.

— Твои хора ли са? — Горст кимна към труповете.

— Ъхъ.

— Тук ли се бихте?

— Срещу дузина, предвождана от един, на име Кърнден Гушата. — Той потри подутата си челюст. — Бройката беше на наша страна и пак загубихме.

Горст погледна намръщен към каменния кръг на билото.

— Но теренът е бил на тяхна.

— Това, да, а също Уирън-от-Блай.

— Кой?

— Някакъв проклет герой от песните — подхвърли сърдито високият с червената птица на щита.

— От далечните долини на север — добави Сухара, — където вали сняг всеки ден.

— Ненормално копеле — изропта един от хората на Сухара, с привързана на гърдите ръка. — Говори се, че не пиел друго освен собствената си пикня.

— Аз съм чувал, че ядял деца — обади се друг.

— Носи оня грамаден меч, дето се говори, че паднал от небето — продължи Сухара и изтри чело с опакото на огромната си длан. — Ония горе, в снега, го боготворели.

— Боготворят някакъв меч? — попита Горст.

— Мислят, че сам Бог им го бил хвърлил, или нещо подобно. Кой ги знае какво мислят там? При всички случаи Уирън Перкото е опасно копеле. — Сухара облиза дупката в зъбите си и по гримасата на лицето му Горст се досети, че се беше сдобил с нея съвсем наскоро. — От собствен опит го знам.

Горст огледа обляната в слънчева светлина тъмнозелена ивица на гората.

— Мислиш ли, че хората на Дау Черния са наблизо?

— Бих казал, че са.

— Защо?

— Защото, въпреки че шансовете не бяха на негова страна, Гушата остана да се бие, а той не е човек, дето ще се бие за нищо. Дау Черния иска този хълм. — Сухара вдигна рамене и се хвана отново за лопатата. — Погребваме тия злочестници и поемаме обратно надолу. На тоя склон оставих зъб, а в земята — племенника си. Повече не смятам да оставя на това проклето място.

— Благодаря ти. — Горст се обърна към Яленхорм и офицерите от щаба му, които в този момент спореха разгорещено дали последната пристигнала рота трябва да се разположи пред, или зад каменната стена на склона. — Генерале! Съгледвачите ни смятат, че Дау Черния е наблизо!

— Искрено се надявам да е! — подхвърли през рамо Яленхорм, очевидно, без да вложи каквато и да е мисъл в чутото. — Бродовете са в наши ръце! Да се овладеят всичките три подстъпа през реката, това ни е основната и най-важна цел в момента!

— Мислех, че са четири — промърмори някой.

В този момент бърборенето рязко утихна и всички се обърнаха към един пребледнял от срам лейтенант.

— Четири ли? — изпречи се току пред младежа Яленхорм. — Старият мост, на запад. — Той замахна рязко с ръка и почти зашлеви един пълничък майор. — Мостът в Осранг, от изток. И бродовете, откъдето ние минахме. Три. — Той размаха три пръста пред лицето на лейтенанта. — Всичките в наши ръце!

Младежът се изчерви.

— Един от съгледвачите ми каза за някаква пътека през тресавищата, господине, западно от Стария мост.

— Пътека през тресавищата ли? — Яленхорм се загледа с присвити очи на запад. — Таен проход? Имам предвид, северняците може да се промъкнат покрай нас! Отлична работа, момче!

— Аз… благодаря, господине…

Генералът се врътна рязко наляво, после надясно, сякаш решението на проблема се криеше някъде зад гърба му.

— Кой още не е минал реката?

Офицерите се сбутаха в опитите си да останат в полезрението му.

— Осми пристигна ли?

— Мисля, че останалата част от Тринайсети…

— Първи кавалерийски на полковник Валимир е още там!

— Да, мисля, има един готов батальон, току-що си получиха конете…

— Отлично! Да се изпрати заповед до Валимир. Искам да прекара този батальон през тресавищата.

Няколко от офицерите оповестиха бурно одобрението си. Други се спогледаха сконфузено.

— Цял батальон — промърмори един. — Тази пътека дали е подходяща за…

Яленхорм го прекъсна с махане на ръка.

— Полковник Горст! Ще бъдете ли така добър да се върнете обратно от другата страна на реката, да предадете заповедта на полковник Валимир и лично да се уверите, че врагът няма да ни сервира някоя неприятна изненада?

— Генерале. — Горст се замисли за момент. — Бих искал да остана, където…

— Напълно ви разбирам. Искате да сте близо до действието. Но в последното си писмо кралят изрично настоява да направя всичко по силите си, да ви държа настрана от опасност. Не се тревожете, защитата ни ще удържи и без вашата помощ. Ние, личните приятели на краля, трябва да се държим един за друг, нали така?

— Точно така, всички кралски шутове, в шарените си униформи, да заподскачат ведро под веселите звуци на тръбата! Ще се пръсна от смях! Хей, я онзи с пискливия гласец да направи още едно премятане! Разбира се, господине.

Горст тръгна с наведена глава към коня си.