Джо Абъркромби
Герои (48)

Все още е вчера

Синята кожа се разтяга под натиска на потъващото в нея острие, боята се бели на люспи, като кората на пресъхнала земя, наболите косъмчета помръдват, червените нишки на вените по бялото на очите му изпъкват. Зъбите й стържат, докато натиска, натиска, натиска… затваря очи и тъмнината избухва в цветни петна. Не може да избие от главата си проклетата музика. Мелодията е същата, която свиреха двамата цигулари. Продължават да я свирят, но все по-бързо. Оказаха се прави за лулата, притъпи болката, но за съня я бяха излъгали. Обърна се на другата страна и се сгуши под завивката. С надеждата, че като се претърколи, пълният с насилие ден ще остане зад гърба й, в другия край на леглото.

Покрай краищата на вратата и през цепнатинките между дъските се процежда светлината на свещ. Дневната светлина се процежда през вратата на колибата, в която ги бяха затворили. Отново клечи в тъмното и чопли възела. Чува гласовете отвън. Идват и си отиват офицери, говорят с баща й. За тактики, за снабдяване на предните линии. За цивилизация. За това, коя от двете им иска Дау Черния.

Случилото се се разми с онова, което можеше да се случи, и онова, което така и не се случи. Кучето пристига неочаквано и прогонва с хората си диваците обратно в гората, преди да нападнат. Тя разбира за нападението, предупреждава всички и лорд-губернатор Мид, останал без дъх от вълнение, й благодари сърдечно. Капитан Хардрик се връща с помощ — също като в легендите съюзническата кавалерия се появява в най-критичния момент. Финри стои на барикадата, с гордо вдигната сабя и опръскан с кръв нагръдник, и командва отбраната — същинска Монцаро Муркато от онази зловеща картина, изобразяваща битката при Суийт Пайнс, която беше видяла на стената в дома на лишен от всякакъв вкус търговец. Пълна лудост. Но фантазиите й не свършваха, осъзнаваше колко са налудничави, питаше се дали не полудява, но не можеше да ги спре.

И после нещо се мярваше в периферното й зрение и тя отново беше там, и всичко беше отново живо пред очите й. Лежи по гръб, коляното смазва корема й и мръсната ръка я стиска за гърлото. Не може да диша, ужасът се завръща двойно по-силен, отколкото го изпита в действителност, и я облива като гнусна, воняща вълна. Отхвърля рязко завивката и скача от леглото. Крачи напред-назад в стаята, крачи и чопли оплешивялото петно на главата си. Прехапва устни и си мърмори под носа като побъркана, с всички чути през деня гласове, с всички гласове.

Ако беше настоявала по-твърдо пред Дау Черния. Ако беше спорила повече, поискала повече, можеше да вземе Алис със себе си, вместо да я остави… в тъмното. Чува несвързаното й бръщолевене, докато пръстите й се изплъзват от нейните. Вратата се затръшва. Синята буза се надига от натискащия я връх на кинжала. Оголила зъби, стене и стиска главата си в ръце, стиска очи.

— Фин.

— Хал.

Беше се надвесил над нея и свещта в ръката му осветяваше в златисто единия му профил. Надигна се и разтри лице. Не чувстваше нищо, сякаш беше мъртво, сякаш месеше тесто.

— Донесох ти чисти дрехи.

— Благодаря ти.

Ама че жалка формалност. Все едно благодари на иконома си.

— Извинявай, че те събудих.

— Не спях.

Още усещаше в изтръпналата си уста вкуса на лулата. В тъмните ъгли на стаята играеха цветни петна.

— Реших да дойда… преди зазоряване. — Той млъкна. Сигурно я чакаше да му каже колко се радва да го види, но тя не намери сили за учтивости. — Баща ти ми възложи командването на атаката на моста в Осранг.

Финри не знаеше какво да отговори. Поздравления. Моля те, недей! Бъди внимателен. Не отивай! Остани тук. Моля. Моля.

— От първа редица ли ще командваш?

Гласът й беше леденостуден.

— Не знам, достатъчно отпред, предполагам.

— Не се впускай в геройства.

Като Хардрик, който хукна през полето да търси помощ, която нямаше шанс да стигне навреме.

— Никакви геройства, обещавам. Но… просто така е редно.

— Това с нищо няма да ти помогне да се издигнеш.

— Не го правя за това.

— Защо тогава?

— Защото все някой трябва. — Толкова различни бяха с него. Циник и идеалист. Защо се омъжи за него? — Бринт се… държи. Предвид обстоятелствата. — Финри се улови, че мисли за Алис, и се надява тя също да се държи. Насили се да спре. Напразни надежди, не можеше да си позволи да ги пилее.

— Как се чувства човек, чиято съпруга е отвлечена от врага?

— Отчаян. Надявам се да е добре.

„Добре“ — такава безсмислена, неестествена дума. Целият разговор беше безсмислен и нереален. Чувстваше Хал напълно непознат. Той също въобще не я познаваше. Възможно ли е двама души наистина да се познават? Всеки върви сам в живота си, води собствени битки.

Той взе ръката й.

— Изглеждаш…

Финри не можеше да понесе допира на кожата му върху своята. Дръпна се като опарена.

— Върви. Трябва да тръгваш.

Лицето му потрепна.

— Обичам те.

Просто думи. Не трябваше да й е така трудно да ги изрече. Но не можеше. Да полети и стигне луната, й се струваше по-лека задача. Обърна се на другата страна към стената и придърпа завивката през раменете си. Чу вратата да се затваря.

Миг по-късно или повече, не беше сигурна, се измъкна от леглото. Облече се. Наплиска лицето си с вода. Придърпа ръкавите надолу, за да прикрият синините, ожулванията и нащърбената порезна рана на ръката й. Отвори вратата и излезе. Баща й беше в другата стая и говореше с офицера, когото онзи шкаф с порцелан смаза на пода. Не. Беше друг човек.

— Будна си. — Баща й се усмихваше, но в погледа му се четеше боязън, сякаш я очакваше всеки момент да избухне в пламъци и търсеше кофата с вода, която да лисне отгоре й. Може пък наистина да избухне в пламъци. Нямаше да се учуди. Нито да се разочарова, в този ред на мисли. — Как се чувстваш?

— Добре. — Ръцете я стиснаха за гърлото и тя започна да ги дере с нокти. Ушите й бучаха. — Вчера убих човек.

Той се изправи и сложи ръка на рамото й.

— Може би сега го чувстваш така, но…

— Определено го чувствам така. Наръгах го с късото острие на един от убитите офицери. Забих го в лицето му. В лицето. Е, поне убих един от враговете.

— Финри…

— Полудявам ли? — Прихна от смях, толкова глупаво прозвуча. — Всичко можеше да свърши много по-зле. Трябва да съм доволна. Нищо не можех да направя. Какво прави човек в такъв момент? Какво можех да направя?

— Само побъркан би се чувствал нормално след това, което преживя. Но опитай да го сложиш зад гърба си… мисли за него просто като за един ден. Ден като всеки друг.

Тя пое бавно дъх.

— Разбира се. — Усмихна се, надявайки се усмивката й да изглежда уверена, а не налудничава. — Ден като всеки друг.

На масата имаше дървена купа, пълна с плодове. Взе една ябълка. Наполовина зелена, наполовина кървавочервена. Трябваше да яде. Да си върне силите. Ден като всеки друг.

Навън беше още тъмно. Часовите стояха в светлината на факлите. Стояха неподвижно, когато мина покрай тях, следяха я с погледи и се преструваха, че не я гледат. Отвътре й идеше да ги заплюе, но се насили да се усмихне. Просто ден като всеки друг. Никак не й приличаха на войниците, които се опитваха отчаяно да запънат с алебардите си портите, докато диваците ги млатеха отвън със секири и обсипваха с треските лицата им.

Излезе от пътеката, тръгна през тревата и се загърна плътно в палтото. Високата трева полягаше под напорите на вятъра. Усещаше туфите острица да се заплитат в ботушите й. Отпред стоеше плешив мъж и гледаше към долината. Вятърът развяваше полите на дългото му палто. Едната му ръка беше на гърба, стисната в юмрук и палецът й потриваше нервно показалеца. Другата държеше внимателно чаена чаша. Над главата му небето започваше да просветлява от изток.

Дали беше закъснял ефект от лулата, или от безсънната нощ, но след видяното вчера Първия магус не изглеждаше толкова страшен.

— Още един ден! — провикна се Финри. Имаше чувството, че ще полети от склона на хълма и ще се понесе с вятъра в тъмното небе. — Още един ден на битки и сражения. Сигурно си доволен, лорд Баяз!

Той я дари с бърз поклон.

— Аз…

— Всъщност „лорд Баяз“ или има по-подходящо обръщение към Първия магус? — Отметна един кичур коса от лицето си, но вятърът го върна веднага обратно. — Ваша Светлост, Ваше Магьосничество или Ваше Магусчество?

— Опитвам се да не придавам значение на формалностите.

— Между другото, как човек става Пръв магус?

— Бях първият чирак на великия Ювенс.

— Той на магия ли те научи?

— Той ми предаде Върховното изкуство.

— Защо не го използваш тогава, вместо да караш хората да се избиват?

— Защото е по-лесно да караш хората да се избиват. Магията е изкуството и познанието, което кара нещата да се държат по неестествен за тях начин. — Баяз я погледна над ръба на чашата, докато отпиваше. — Няма нищо по-естествено от това, хората да се избиват. Възстановила си се, надявам се, от вчерашното изпитание?

— Изпитание ли? Почти го бях забравила! Баща ми ме посъветва да не мисля за вчера и да гледам на днешния ден като на поредния ден, ден като всеки друг. И така може би той наистина ще бъде такъв. А ден като всеки друг щях да прекарам в опити да издигна съпруга си в кариерата и по този начин да издигна себе си в обществото. — Тя се усмихна широко. — Аз съм болезнено амбициозна.

Зелените очи на Баяз се присвиха.

— Качество, на което винаги съм се възхищавал.

— Мид беше убит. — Устата му се отваря и затваря безмълвно, като на изхвърлена на брега риба, ръката му опипва дългия прорез в пурпурната му униформа. После се строполява на земята и хартията от масата се посипва по гърба му. — Смея да твърдя, че имаш нужда от нов губернатор на Англанд.

— Негово Величество има нужда от нов губернатор. — Първия магус въздъхна дълбоко. — Но подобно назначение не е лека работа. Безспорно някой роднина на Мид ще настоява да го наследи, но ние не можем да си позволим такъв висок пост да се превърне в дрънкулка, предавана по наследство в нечие семейство. Също така мнозина големци от Камарата на лордовете ще решат, че им се полага, но ние също така не можем да си позволим да издигнем един от тях толкова близо до короната. Колкото по-близо до нея се изкачи човек, толкова по-трудно му е да се удържи да не протегне ръка към нея. Твоят свекър е идеален пример. Естествено, можем да издигнем някой обикновен бюрократ на поста, но тогава лордовете ще скочат да ни обвиняват в назначението на марионетки. Не, те и така ни създават достатъчно главоболия. Толкова трудно за постигане равновесие на силите, толкова много лични вражди, толкова ревност и опасности трябва да се вземат под внимание. Направо да му се прииска на човек да се откаже от политиката.

— Защо не съпругът ми?

Баяз килна глава на една страна.

— Доста си пряма.

— Тази сутрин съм такава.

— Още едно качество, на което винаги съм се възхищавал.

— О, небеса, пример за възхищение съм аз!

Вратата се затръшна и хлипането на Алис секна.

— Не съм сигурен колко подкрепа мога да осигуря на съпруга ти. — Баяз лисна утайката от дъното на чашата във влажната трева. — Баща му е един от най-известните предатели на короната в цялата история на Съюза.

— Самата истина. А също така най-великият измежду благородниците, първенец в Камарата на лордовете, стигнал на един глас разстояние от короната. — Финри не се замисли нито за миг над последствията от това, което казваше. По-малко отколкото камъкът, който подскача по повърхността на водата, се замисля за това, колко кръга ще остави след себе си. — Когато земите му бяха отнети, властта му изчезна, сякаш никога не е съществувала. Смея да твърдя, че аристокрацията се е почувствала леко притеснена от подобно действие на короната. Колкото и да са се наслаждавали на падението му, няма как да не са видели в него сянката на своето собствено такова. Смятам, че възстановяването на сина му и връщането на една частица от властта на баща му би се приело добре в Камарата на лордовете. Ще им даде сигурност и спокойствие, вяра в рождените права на старите аристократични родове и така нататък.

Баяз повдигна леко брадичка и веждите му се сключиха.

— Възможно е. И?

— И докато старият лорд Брок не страдаше от липса на съюзници и врагове, синът му няма никакви. От осем години е отритнат и презрян от всички. Не е част от ничия фракция в Камарата на лордовете, няма скрити помисли и не върти интриги. Иска просто да служи вярно на короната. Неведнъж е доказал на бойното поле доблестта, смелостта и безпримерната си вярност към Негово Величество. — Тя погледна Баяз право в очите. — Ще е добър пример. Вместо да се принизява до дребнаво политиканстване, нашият монарх избира да възнагради вярната служба, заслугите и класическия героизъм. Ще се хареса на простолюдието.

— Вярна служба, заслуги и класически героизъм. Подходящи качества за добрия войник — каза Баяз с равнодушието на свинар, обсъждащ наддаването на свинете си. — Но лорд-губернаторът е на първо място политик. От него се искат гъвкавост, безмилостност и набито око за извличане на лични ползи. Как е съпругът ти в тази област?

— Изостава, но може би някой близък до него разполага с всички тези качества.

Стори й се, че устните на Баяз се извиха леко в загадъчна усмивка.

— Започвам да вярвам, че е така. Отправяш ми интересно предложение.

— Значи, все пак не си помислил за всичко?

— Само пълният невежа вярва, че знае всичко. Може дори да подхвърля идеята при следващото заседание на Висшия съвет.

— Аз мисля, че е по-добре да се вземе бързо решение, вместо да се чака, докато цялата работа се превърне в… проблем. Естествено, не съм безпристрастна, но искрено вярвам, че съпругът ми е най-подходящият човек за поста.

— А кой е казал, че търся най-подходящия — изсмя се Баяз. — Някой малодушен глупак може да се окаже по-удобен за всички. Малодушен глупак, с малодушна, страхлива жена.

— В такъв случай, боя се, че не мога да предложа нищо. Ето ти ябълка.

Тя му подхвърли ябълката и на лицето му се изписа изненада, когато понечи да я хване. Не успя, подметна я нагоре и я хвана с другата ръка, но не преди чашата да се изплъзне от пръстите му и да падне в тревата. Преди да каже каквото и да било, Финри вече вървеше обратно. И вече не помнеше за какво говориха, в мислите й бяха само синята буза, която се надигаше, натискана от върха на острието на кинжала.