Джо Абъркромби
Герои (33)

Заключителни реплики

Шумът на битката беше онова, което изненада Финри най-много. Беше най-силният шум, който беше чувала в живота си. Няколко дузини мъже, ревящи и крещящи с пълно гърло, трошене на дърво, тупурдия от десетки крака по пода, дрънчене на метал, и всичкото това усилено от затвореното пространство на общата стая. Чудовищно, кънтящо ехо — смесица от болка и ярост. Ако подземният свят имаше шум, сигурно звучеше точно така. Надали някой чуваше заповедите, но това нямаше значение.

Вече нямаше полза от заповеди.

Капаците на поредния прозорец влетяха с трясък в стаята. Огромният шкаф с позлатена инкрустация, който го препречваше, смаза под тежестта си един злощастен лейтенант и избълва на пода съдържанието си от изпотрошен порцелан. В светлия отвор на прозореца изникнаха фигури — първоначално просто тъмни опърпани силуети — но когато влетяха в стаята, придобиха ужасяващи подробности. Озъбени лица, намазани с боя и кал. Чорлави коси, с вплетени в тях кости, грубо издялани дървени обеци или такива от отлято желязо. Размахваха нащърбени секири и боздугани със стърчащи метални шипове. Виеха, грачеха в ужасяващ, неразбираем хор, а очите им бяха облещени, обезумели от ярост.

Алис изпищя отново, но Финри незнайно как успяваше да запази пълно хладнокръвие. Късметът на начинаещия, предполагаше тя. Или просто тепърва щеше да осъзнае колко на зле отиваха нещата. А те отиваха много, много на зле. Очите й зашариха наоколо, не смееше да мигне, за да не пропусне нещо.

В средата на стаята един възрастен сержант се бореше с посивял дивак. Двамата се бяха вкопчили в китките един на друг и се лашкаха насам-натам с вдигнати нагоре оръжия, като двама пияни танцьори, които не могат да се разберат кой да води. Малко по-встрани, единият цигулар млатеше някого с инструмента си, който вече представляваше просто парче потрошено дърво с развяващи се в единия му край струни. Отвън в двора портите се тресяха. От вътрешната им страна летяха трески в лицата на часовите, които отчаяно се бореха да ги запънат с алебардите си.

Финри искаше да има някого до себе си и с изненада установи, че мислено желаеше това да е Бремър дан Горст. Предполагаше, че би било по-уместно да е Хал, но нещо й подсказваше, че смелостта, честта и доблестта нямаше да й помогнат много. Брутална сила и ярост, от това имаше нужда в момента.

Видя един бузест капитан с резка през лицето, за когото се носеха слуховете, че бил незаконен син на някаква важна клечка, да промушва със сабята си един дивак с кокалена огърлица — и двамата бяха покрити с яркочервена кръв. Един приятен майор, който навремето, когато беше малка, й разказваше недотам смешни истории, получи боздуган в главата. Залитна настрани и коленете му се огънаха. Едната му ръка търсеше пипнешком липсващата в ножницата му сабя. В този момент отнякъде го посякоха и той се просна на пода сред фонтан от кръв. Оказа се, че го беше довършила сабята на друг офицер, чийто замах бе пропуснал целта си.

— Отгоре! — изкрещя някой.

Диваците бяха успели някак да се качат на горния етаж на странноприемницата и стреляха с лъкове от вътрешния балкон. Един офицер, точно до Финри, се просна по лице на масата със стрела в гърба. Падайки, отскубна една от завесите и тя го покри през глава. Сабята излетя от безчувствената му ръка и издрънча на пода. Финри бързо се пресегна, изтегли кинжала от ножницата на колана му, дръпна се обратно до стената и го скри отстрани до крака си сред гънките на роклята. Все едно пък някой щеше да го е грижа за незначителна кражба в момент като този.

Вратата се отвори с трясък и диваците нахлуха в общата стая на странноприемницата. Явно бяха превзели вече вътрешния двор и избили часовите отвън. Мъжете, които се биеха пред прозорците, се извърнаха рязко, със застинали в ужасени гримаси лица.

— Лорд-губернаторът! — изкрещя някой. — Защитете нег…

Викът му секна и се изви в жалостив писък.

Настъпи пълна суматоха. Офицерите се биеха самоотвержено за всеки инч от общата стая, но губеха битката. Биваха изтиквани към един от ъглите и посичани един по един. Финри бе изблъскана към същия ъгъл, вероятно в резултат на нечия безсмислена проява на рицарство, или по-скоро по чиста случайност. Алис беше до нея, пребледняла и бръщолевеща несвързано. А до нея беше лорд-губернатор Мид, в почти същото състояние. Тримата постепенно бяха изтласкани назад от гърбовете на последните останали офицери, вкопчени в отчаяна битка за оцеляване.

Точно пред Финри стоеше висок войник и тя не виждаше почти нищо над бронята на раменете му. До момента, в който той не падна и през образувалата се пролука не влетя един дивак с нащърбен меч в ръка. Неговото лице видя ясно, макар и за кратко. Беше слаб, с руса коса, а едното му ухо беше прободено от тънки парчета кост.

Мид вдигна ръка и пое дълбоко въздух. Да каже нещо, да извика или да моли за милост. Нямаше значение, преди да го стори, нащърбеният меч се вкопа във врата му, малко над едната ключица. Той залитна и забели очи към тавана. Езикът му висна навън, а пръстите му заопипваха раната. Между тях плисна кръв и потече по разкъсания златен ширит на униформата му. Той се пльосна с трясък върху единия край на масата, почти я преобърна и натрупаната отгоре й хартия се изсипа по гърба му, когато падна на пода.

Алис нададе пореден пронизителен писък.

Финри зяпна трупа на Мид. Внезапно я споходи мисълта, че всичко това може би беше по нейна вина. Че съдбата беше решила да й донесе отмъщение по този начин. Доста пресилено, според нея. Тя би се задоволила с нещо далече по-…

— Ау!

Някой сграбчи лявата й ръка, изви я болезнено и тя се озова лице в лице със зловеща физиономия и два реда изпилени до шипове зъби. Отпечатъкът от ръка, направен със синя боя, на едната му буза беше опръскан с кръв.

Финри го отблъсна от себе си и онзи нададе остър писък. Когато погледна надолу, видя, че държеше кинжала, забит до дръжката в ребрата на дивака. Той я притисна с гръб към стената и започна да извива главата й нагоре. Финри успя да измъкне хлъзгавото острие от гърдите му и да го провре между себе си и тялото на дивака. Изръмжа, натисна върха му под брадичката на дивака и видя острието да потъва. В следващия момент синята му буза се изду от влязлото в устата му парче стомана.

Той се запрепъва заднешком и едната му ръка затърси окървавената дръжка на кинжала. Финри остана притисната до стената, задъхана, с разтреперани колене. Изведнъж главата й се метна на една страна и някаква ужасна болка я прониза през врата. Изпищя, но писъкът секна в гърлото й, когато главата й се блъсна…

Главата й избухна в ярка светлина.

Подът я блъсна в корема. Покрай лицето й скърцаха и се влачеха по пода ботуши.

Усети пръсти около шията си.

Не можеше да диша. Заби нокти в ръката и задраска. Ушите й бучаха.

Нечие коляно се заби в корема й и я притисна към една маса. Горещ, вонящ дъх я блъсна в лицето. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне. Почти не виждаше, всичко беше толкова ярко.

И тогава настъпи тишина. Пръстите около врата й отслабиха хватката си едва-едва, но достатъчно, за да си поеме, потрепервайки, дъх. Разкашля се, задави се и пак се разкашля. Първоначално помисли, че беше оглушала, но тогава осъзна, че просто в стаята беше настанала гробна тишина. Труповете лежаха на земята, оплетени в изпотрошени мебели. Подът беше осеян с изпочупена посуда, скъсана хартия и цели купчини мазилка от стените. Някой от умиращите простена тихо. Имаше само трима оцелели офицери. Един държеше окървавената си ръка, другите двама седяха на пода, с вдигнати ръце. Единият плачеше тихо. Диваците стояха надвесени отгоре им, неподвижни като статуи. Имаха някак тревожен вид, сякаш чакаха нещо да се случи.

Финри чу дъските на пода в коридора към общата стая на странноприемницата да изскърцват. Чу го отново. Приличаше на шум от стъпки, но сякаш нещо много по-тежко натискаше дъските. Последва тежка нова стъпка. Очите й се извърнаха към вратата.

На прага се появи човек. По-скоро формата на тялото му беше човешка, не и размерът. Наложи се да наведе глава, за да мине през вратата, а когато влезе, остана някак приведен, все едно стоеше под палубата на кораб и внимаваше да не си удари главата в гредите отгоре. Черната му, тук-там прошарена коса беше полепнала по грубо издяланото лице. Изпъкналата му челюст беше обрасла с черна брада, а на огромните му рамене висеше сплъстена животинска кожа с дълъг косъм. Той огледа пораженията в стаята и на лицето му се изписа разочарование. Сякаш дори се засегна от гледката. Приличаше на човек, поканен на чай, а вместо това озовал се в кланица.

— Защо всичко е изпотрошено? — попита той. Гласът му бе неочаквано мек, а тонът спокоен. Наведе се и вдигна от пода една чиния, която в огромната му ръка изглеждаше като чаена чинийка. Облиза върха на показалеца си, избърса няколко пръски кръв от печата на гърба на чинията и се вгледа в него като внимателен купувач. След това погледът му се спусна към трупа на Мид и лицето му се свъси. — Нима аз не поисках трофеи? Кой уби този стар мъж?

Диваците се спогледаха с ококорени от страх очи. Бяха истински ужасени, осъзна Финри. Един вдигна трепереща ръка и посочи дивака, който я държеше.

— Салук го направи!

Погледът на гиганта се премести върху Финри, после към дивака и коляното, с което я притискаше в корема. Очите му се присвиха, той постави чинията на изподраната маса толкова внимателно, че тя не издаде звук, докосвайки дървото.

— Какво правиш с моята жена, Салук?

— Нищо! — Пръстите около шията на Финри се отдръпнаха и тя се провлачи назад по масата, все още задъхана. — Тя уби Брега, аз просто…

— Ти крадеше от мен.

Гигантът пристъпи към него с наклонена на една страна глава.

Салук се заоглежда стреснато, а останалите се отдръпнаха от него, сякаш беше чумав.

— Но… аз само исках да…

— Знам. — Гигантът кимна разбиращо. — Но правилата са си правила.

Той скъси разстоянието до Салук за части от секундата. Сграбчи го с една огромна лапа за китката на едната ръка, а с другата го стисна за врата и пръстите му почти се събраха с палеца на тила. Отлепи го от пода и размаза черепа му в стената — веднъж, два пъти, три пъти. Кръвта му пръсна по напуканата мазилка. Всичко свърши толкова бързо, че Финри дори не успя да се изплаши.

— Човек се опитва да ги научи на нещо хубаво… — Той положи внимателно мъртвия дивак на пода и го подпря седнал с гръб към стената. Скръсти ръцете в скута му и подпря разбитата му глава на стената, като грижовна майка, слагаща детето си да спи. — Но някои хора никога няма да бъдат цивилизовани. — Отведете жените ми. И гледайте да не ги повредите. Живи струват нещо. Мъртви… — Той претърколи с огромния си ботуш трупа на Мид. Лорд-губернаторът се обърна по гръб и изцъклените му очи се приковаха в тавана. — Са просто пръст.

Алис изпищя. Финри се зачуди как след толкова много пищене успяваше всеки път да докара такъв чист и висок тон. Докато я теглеха през стаята, тя не издаде звук. От една страна, ударът по главата сякаш я беше лишил от глас. От друга, още не можеше да си поеме както трябва дъх след душенето. Но най-вече, защото мислите й бяха заети с търсене на изход от този кошмар.

 

 

Бек чуваше, че битката не е свършила. Но на долния етаж беше тихо. Може пък южняците да са си помислили, че са избили всички в тази къща. Може би някак са пропуснали да забележат тясното стълбище към таванската стая. Мъртвите му бяха свидетели, така се надяваше да са го пропуснали…

Едно от стъпалата на стълбището изскърца и дъхът на Бек секна. Може би от скърцане до скърцане няма разлика, но вътрешно той някак знаеше, че това, което чу, беше причинено от крака на човек, който се стараеше да не вдига шум. По кожата му изби пот. Стече се по тила му. Гъделичкаше, но той не посмя да помръдне и да се почеше. Всеки мускул в тялото му беше напрегнат до скъсване, стоеше неподвижен като статуя, не издаваше никакъв шум. Примижаваше при всеки по-шумен дъх, не смееше дори да преглътне. Топките му, задникът му, стомахът му — сякаш бяха пълни с лед, много тежък лед, и той имаше чувството, че всеки момент ще го изпусне на пода.

Чу ново изскърцване. Стори му се, че дори чува копелето да просъсква нещо под носа си. Подиграва му се. Значи, знае, че той е там. Не чуваше какво казва, сърцето му биеше така силно, че имаше чувството, че ще го проглуши. Бек се сви колкото можа повече. Едното му око не се откъсваше от нащърбената пролука между стената и горния край на вратата на шкафа и тясната ивица от таванската стая, видима през нея. Изведнъж в нея се появи върхът на меч. Проблясваше зловещо. След него се появи острието, опръскано с кръв. Кръвта на Колвинг, на Брейт или Рефт. А скоро и на Бек. Съюзнически меч, позна го по усукания метал около гарда и дръжката.

Ново проскърцване. Бек разпъна пръсти пред вратата, но не докосна грубото дърво, за да не го издадат със скърцането си ръждивите панти. Стисна топлата дръжка на бащиния меч. През пролуката на вратата влизаше тънък сноп светлина и една тясна ивица напряко на острието светеше ярко, останалото сивееше матово в тъмното. Трябва да се бие. Трябва, ако иска да види отново майка си, братята си и фермата. А това беше всичко, които искаше сега.

Още една скърцаща стъпка. Бек пое бавно, дълбоко въздух. Времето сякаш спря. Колко време отнема една стъпка?

Още една стъпка.

Бек блъсна вратата на шкафа и изскочи навън, крещейки с пълно гърло. Провисналата врата на шкафа закачи с долния си край дъските на пода и той се спъна и загуби равновесие. Сега нямаше друг избор, освен да се хвърли право срещу него.

Съюзническият войник беше в сянка и бавно извръщаше към него глава. Бек замахна с всички сили и гардът на меча се впи в пръстите му, докато острието потъваше в гърдите на войника. Двамата се завъртяха в една ръмжаща прегръдка и нещо фрасна здраво Бек по главата. Ниската напречна греда на покрива. Падна по гръб, а съюзническият войник се просна с цялата си тежест върху него и му изкара въздуха. Ръката с меча също остана притисната под тялото му, а пръстите премазани около дръжката. Мина малко време, докато очите му се настроят към светлината, но когато отново виждаше, беше лице в лице с облещения войник.

Това не беше съюзнически войник. Беше Рефт.

Той пое дълбоко въздух и бузите му потрепериха. После изкашля кръв в лицето на Бек.

Бек изскимтя и започна да се гърчи и рита под тялото му. Накрая успя да го претърколи настрани. Коленичи до него и се вторачи в лицето му.

Рефт лежеше на една страна. Пръстите на едната му ръка драскаха по пода. Едното му око се извръщаше нагоре към Бек. Опитваше се да каже нещо, но от гърлото му излизаше само хъркане. От носа и устата му течеше кръв. Изпод тялото му също. Пълзеше в жилките на дървените дъски, черна в сянката, яркочервена на светлите петна.

Бек сложи ръка на рамото му. Почти прошепна името му, но знаеше, че няма смисъл. Обви внимателно пръсти около лепкавата дръжка на бащиния меч. Изваждането на острието се оказа много по-трудно от забиването му. Накрая излезе с тихо съскане. Бек отново понечи да каже името на Рефт и установи, че не можеше да говори. Пръстите на Рефт бяха спрели да драскат по пода. Очите му бяха широко отворени. Устата и шията му червенееха. Бек притисна опакото на ръката към устата си и я видя цялата окървавена. Осъзна, че целият беше в кръв. Дрехите му бяха пропити с нея. Беше целият червен. Изправи се и усети стомаха си да се преобръща. Очите на Рефт все още бяха вторачени в него. Тръгна, залитайки, към вратата, надолу по стълбите, оставяйки тънка розова драскотина по мазилката на стената с върха на меча. Бащиният му меч.

На долния етаж никой не помръдваше. Чуваше шума на битката навън, може би, не беше сигурен. Някакви неистови крясъци. Във въздуха се носеше фина пелена дим и миризмата на огън дращеше гърлото му. Имаше вкус на кръв в устата. На кръв, метал и сурово месо. Всички бяха мъртви. Стодър лежеше по лице пред стълбището, с протегната към първото стъпало ръка. Тилът му беше разцепен и косата му лъщеше сплъстена и лепкава. Колвинг седеше облегнат на стената, с килната назад глава. Ръцете му стискаха корема, а ризата му беше цялата подгизнала от кръв. Брейт приличаше на купчина дрипи, захвърлена в ъгъла. Повече, отколкото приживе, горкият нещастник.

Имаше и четирима мъртви съюзнически войници, близо един до друг, сякаш бяха решили да останат заедно до последно. Бек стоеше насред телата им. Врагът. Какви добри брони и оръжия имаха. Нагръдници, брони за краката, лъскави шлемове — всичките еднакви с тези на останалите. А момчетата като Брейт бяха умрели в битка с тях, въоръжени с пръчки, на чиито разцепен връх бяха вързали ножове. Наистина, не беше честно. Нищо от това не беше честно.

Един от южняците лежеше настрани и Бек го претърколи с върха на ботуша си. Главата му се лашна на една страна и очите му, полупритворени, се извърнаха към тавана, всяко гледащо в различна посока. Освен добрата броня, не изглеждаше кой знае какво. Беше по-млад, отколкото Бек беше очаквал. Нямаше брада дори, просто по-тъмен мъх по бузите. Врагът.

Разнесе се трясък. Някой отвори с шут потрошената врата и влетя в стаята, прикрит зад щита си, с вдигнат над главата боздуган. Бек не помръдна. Дори не вдигна бащиния меч, просто го изгледа. Мъжът пристъпи куцайки напред и подсвирна учудено.

— Какво стана, момче? — попита Потопа.

— Не знам. — Наистина не знаеше. Всъщност знаеше какво, но не и как. Нито защо. — Убих… — Бек опита да посочи към стълбището, но не можа да вдигне ръка и тя остана да виси над труповете на съюзническия войник. — Убих…

— Ранен ли си? — Потопа опипа подгизналата му от кръв риза, търсейки рана.

— Не е моя.

— Оправил си четирима от копелетата, а? Къде е Рефт?

— Мъртъв.

— Така. Е. Не мисли за това сега. Ти поне отърва кожата.

Потопа сложи ръка през раменете му и го поведе навън.

Вятърът беше студен през пропитата с кръв риза и мокрите от пикня панталони и Бек потрепери. Паветата на площада бяха покрити с прах и сажди, осеяни с натрошено дърво и изоставени оръжия. Имаше трупове и от двете страни, ранени също. Видя един южняк на земята да вдига умолително ръка към двама селяни от леката пехота, които най-безцеремонно го посякоха със секирите си. Площадът все още беше обвит в дим, но Бек видя нова битка на моста. Виждаха се тъмните сенки на мъже и размахани оръжия, от време на време по някоя прелитаща стрела.

Един възрастен северняк с вид на ветеран седеше на кон, начело на група ездачи. Носеше тъмна ризница и очукан шлем. Държеше в ръка дълго парче дърво с пречупен край, сочеше с него към моста и се дереше пресипнало.

— Изтикайте ги през моста! Изтикайте копелетата!

Един от мъжете зад него държеше дълъг кол със знаме на него — бял кон на зелен фон. Това беше знамето на Ричи. Което можеше да означава само едно — възрастният войн беше самият той.

Бек най-после започна да схваща какво ставаше. Северняците бяха нападнали, точно както беше казал Потопа. Бяха сварили съюзническите войници пръснати по тесните улички, по къщите, и сега ги отблъскваха през моста. Както изглеждаше, нямаше да умре днес. От мисълта му се доплака. А може би вече плачеше, но очите му, така или иначе, бяха насълзени от дима.

— Ричи!

Възрастният се обърна.

— Потоп! Още си жив, а, дърто копеле?

— Почти, главатар. Голям бой.

— Така си е. Счупих си проклетата секира! Южняците имат добри шлемове, а? Ама не чак толкова. — Ричи хвърли счупената дръжка на въпросната секира и тя изтрака на паветата. — Гледам, вие също сте свършили добра работа.

— Изгубих всичките си момчета обаче. Само този тук остана. — Той плесна Бек по гърба. — Сам оправи четирима от копелетата.

— Четирима? Как ти е името, момче?

Бек зяпна Ричи и хората му. Всички гледаха право в него. Сега беше моментът да оправи нещата. Да каже истината. Но дори и да имаше куража да го направи, а той го нямаше, не му стигаха ни сили, ни дъх за толкова много думи.

— Бек — отвърна едва той.

— Само Бек ли?

— Ъхъ.

— Момче като теб има нужда от малко по-дълго име, мисля си аз — усмихна се широко Ричи. — Ще те наричаме… — Той огледа Бек от глава до пети, после кимна доволно. — Червения Бек. — Обърна се на седлото и се провикна на именитите войни зад гърба си: — Какво ще кажете, момчета? Червения Бек!

Те започнаха да блъскат с дръжките на мечовете по щитовете си, с юмруци по стоманените нагръдници.

— Виждате ли? — извика Ричи. — Ей такива момчета ни трябват! Да вървим да намерим още такива като него! Още проклети кървави копелдаци!

Разнесоха се смях, одобрителни възгласи и всички закимаха доволно. Предимно заради момчетата на моста, които изтикваха Съюза все по-назад, но също и за него и кървавия му ден. Открай време беше мечтал за уважението на другите, за бойни другари и най-вече — за страховито име. Сега имаше всичко това и го бе постигнал, като се скри в един шкаф, а после уби един от своите и си присвои заслугите му.

— Червения Бек. — Потопа се ухили насреща му като горд баща при първите стъпки на сина си. — Как ти се струва това, момче?

Бек заби поглед в земята.

— Не знам.