Джо Абъркромби
Герои (18)

Сей паника и…

Когато се върна при дузината, Скори подстригваше наред. Дузина ли, помисли си Гушата, по-скоро седмината останали. Осем с него. Замисли се дали някога някъде е имало дузина с цели дванайсет човека. Той със сигурност не беше имал такава. Агрик седеше на един повален, целият обрасъл в бръшлян дънер и гледаше намръщено в празното пространство пред себе си, докато ножиците кълцаха покрай лицето му.

Уирън се беше облегнал на едно дърво, опрял върха на Меча в земята пред себе си и стиснал дръжката в сгъвката на едната си ръка. По незнайно каква причина беше свалил ризата си и носеше на голо кожения елек. По двете му жилести ръце ясно личаха сивите петна от застояла пот. Явно колкото по-напечено ставаше, толкова по-малко дрехи му трябваха. Гушата се притесни, че както вървяха нещата в долината, сигурно не беше далече времето, когато ще си свали и панталоните и ще лъсне по гол задник.

— Гуша! — провикна се дрезгаво той и размаха Меча за поздрав.

— Хей, главатар — обади се Дрофт от един от клоните на дървото.

Седеше облегнат на ствола, дялкаше стрела и ръсеше стърготини под себе си.

— Значи, Дау Черния не те е убил още, а? — попита Прекрасна.

— Не, поне не намясто.

— Каза ли ти какво има за правене? — Йон кимна към другите в гората наоколо. Сега имаше значително по-малко коса, отколкото, когато Гушата тръгна, и изглеждаше някак по-стар. Преди сякаш не беше забелязал бръчките покрай очите му, нито прошареното по слепоочията. — Имам чувството, че Дау се готви да тръгва нанякъде.

— Много си прав.

Гушата примижа от болка, докато приклякаше в храсталака, и се загледа в долината на юг. Светът изглеждаше различно в гората. Притъмнял и спокоен под клоните на дърветата. И притихнал, сякаш го гледаш потопен в приятната прохлада на вода. А отвъд — цялата долина, огряна от яркото слънце. Златистокафяви ечемични ниви под яркосиньо небе, яркозеленият масив на Героите с продължаващите безсмислената си стража на върха древни каменни блокове.

Гушата посочи наляво, където върховете на дървената палисада на Осранг и няколкото по-високи сиви кули се подаваха едва над нивята в далечината.

— Ричи тръгва пръв и напада Осранг. — Въпреки че линиите на Съюза бяха на стотици крачки, на билото на Героите, и дори да викаше, пак нямаше да го чуят, Гушата осъзна, че шепне. — Ще носи всички знамена, за да изглежда, че всички нападаме натам. Ще се опита да примами част от онези на Героите.

— Мислиш ли, че ще се вържат на това? — попита Йон. — Доста очевидно, а?

— Всеки номер изглежда така само ако го очакваш — вдигна рамене Гушата.

— Не че има кой знае какво значение ще тръгнат ли надолу, или не — намеси се Уирън. Беше препасал Меча на гърба си, висеше на един клон под дървото и полюшваше крака. — Нас ни чака все същото катерене нагоре по склона.

— Няма да е зле обаче да са наполовина по-малко, като стигнем горе — подхвърли Дрофт от своя клон.

— Значи, се надяваме да се вържат, нали? — Гушата посочи надясно сега, към полята и пасищата между Осранг и Героите. — Ако изпратят част от хората си надолу, ето там ще ги удари конницата на Златния. Ще ги спипат със смъкнати гащи и ще ги пръснат по полето, чак до реката.

— Да ги издавят дано, проклетите копелета — обади се Агрик.

Подобна проява на кръвожадност не беше типична за него.

— В това време Дау ще води основната атака. Право към Героите, с всичките си хора, плюс тези на Желязната глава и Десетократния.

— И как точно смята да го направи? — попита Прекрасна, докато почесваше новия белег на главата си.

— Знаеш го Дау, ще хукне право нагоре и ще прати при пръстта всичко по пътя си, дето вече не е в нея.

— Ами ние?

— Ъхъ — преглътна тежко Гушата. — Ще сме точно там.

— Първата редица в средата, а?

— Обратно нагоре по проклетия хълм? — изграчи сърдито Йон.

— Направо да ти се прииска да бяхме останали горе — отвърна Уирън и тръгна, полюшвайки се, от клон на клон.

Гушата премести показалец още по-надясно.

— Скейл е ей там, в гората под Солени хълм. Тръгне ли Дау към Героите, той напада с конницата си по пътя за Устред и завзема Стария мост. Той и Калдер.

Йон определено не остана доволен от чутото и Гушата не можа да повярва как успя да вложи толкова много неодобрение само в едно клатене на глава.

— Хм, старото ти приятелче Калдер, казваш? — подхвърли той.

— Точно така — изгледа го право в очите Гушата. — Старото ми приятелче Калдер.

— И тогава тази прекрасна долина и голямото нищо в нея ще са наши! — каза с патос в гласа Уирън. — Отново.

— Имаш предвид, на Дау — поправи го Прекрасна.

— Ричи, Златния, Желязната глава, Десетократния, Скейл и самият Дау Черния… — отброяваше на пръсти Дрофт, — много народ е това.

— Сигурно повече никога не са се били на една страна досега — съгласи се Гушата.

— Ще падне една битка — каза Йон. — Голяма битка.

— Достойна за песните!

По своите неведоми съображения, Уирън се беше отказал да виси на ръце и се беше провесил с главата надолу от клона.

— Хубаво ще ги опердашим тия южняци — включи се Дрофт, но не прозвуча много убедително.

— Мъртвите са ми свидетели, надявам се — каза Гушата.

— Взе ли ни златцето, главатар — тръгна към него Йон.

— Дау не беше в настроение да се разплаща — отвърна с кисела гримаса Гушата. Както беше очаквал, думите му бяха посрещнати с всеобщо негодувание. — По-късно ще го взема, не се тревожи. Полага ти се и ще си го получиш. Ще говоря със Сцепеното стъпало.

— По-лесно ще измъкнеш нещо смислено от Уирън, отколкото пари от Сцепеното стъпало — цъкна с език Прекрасна.

— Чух те! — обади се Уирън.

— Само помисли. — Гушата плесна с опакото на ръката Йон през гърдите. — Ти само качи проклетия хълм и ще си заслужиш допълнителна надница. Ще вземеш две накуп. Сега и бездруго нямаш ни време, ни къде да ги харчиш, а? Чака ни битка.

В това никой не се съмняваше, беше очевидно. В гората наоколо се стичаха нови хора, в пълно бойно снаряжение, готови за тръгване. Тишината си отиде и отвсякъде се понесоха шумолене и потракване, шепот и подрънкване. Мъжете коленичиха между дърветата, оформяйки редица по края на гората. Пробило тук-там листата на дърветата, слънцето хвърли ярки петна по намръщените физиономии и проблесна в шлемове и извадени мечове.

— Всъщност кога за последно имахме истинска битка — промърмори Уирън.

— Онова сражение при Олесанд — отвърна Гушата.

— На това не му викам аз истинска битка.

Йон се изплю на тревата.

— Във Височините — обади се Скори, който тъкмо приключваше с подстрижката на Агрик и изтупваше отрязаната коса от раменете му. — Когато се опитвахме да изкараме Кървавия девет от онази проклета просека в планината.

— Преди седем години ли беше? Осем?

Гушата потрепери от спомена за кошмарното преживяване. Тълпи от народ, сбутани така натясно, че и дума не можеше да става да замахнеш като хората. Просто ръгаш напред, риташ с коляно, хапеш онзи отсреща. До последно не вярваше, че ще се измъкне жив от подобен кошмар. Защо, мамка му, човек, преживял това, ще рискува да се впусне отново в подобно приключение?

Той обходи с поглед плитката, застлана с нивя долина между гората и Героите. Дълго тичане за старец като него, с не едно, ами две съсипани колене. Вярно, в песните често се пееше точно за такива славни щурмове, но това, да си в защита, имаше едно неоспоримо преимущество — не ходиш никъде, врагът сам ти идва на крака. Пристъпи насам-натам в опит да намери удобно положение за коляното, за глезена, за другото коляно, но напразно — единственото, с което се сдоби, бяха още куп болки по нови места от тялото. Нищо чудно, помисли си, такъв е животът като цяло.

Озърна се да се убеди за последно, че всички от дузината са готови, и не можа да повярва на очите си: само на десетина крачки от него, коленичил в папратта, с меч в едната ръка и секира в другата, беше самият Дау Черния. Зад гърба му бяха Сцепеното стъпало, Тръпката и всички войници от личната му дузина. Беше свалил кожите и хубавите дрехи и по нищо не се отличаваше от всеки друг в редицата. Освен по свирепата усмивка на уста. Явно се наслаждаваше на предстоящото толкова, колкото Гушата се чудеше няма ли начин да го избегне.

— И никой да не умира, нали? — Гушата огледа хората си, докато стискаше ръката на Скори. Те поклатиха глави, един се усмихна нервно, друг смръщи чело, чу обичайните отговори: „няма“, „ясно“ и „не и аз, главатар“. Само Брак не продума, стоеше загледан в далечината, сякаш беше съвсем сам в гората. Огромното му лице беше пребледняло и покрито с капки пот. — Гледай да не те убият, а, Брак?

Планинецът извърна рязко глава и погледна изненадано Гушата, сякаш току-що бе забелязал присъствието му.

— Какво?

— Добре ли си?

— Ъхъ. — Той сграбчи ръката на Гушата и я стисна в две влажни от пот шепи. — Разбира се.

— Крака бива ли го за тичане?

— Повече ме боля, като срах тази сутрин.

— Е — повдигна вежди Гушата. — Знаеш какво казват, срането понякога си е жива мъка.

— Главатар.

Дрофт кимна към нещо сред нивите и Гушата се наведе напред да види по-добре. Движение. Хора. От мястото си виждаше само главите и раменете им, но бяха на коне.

— Съгледвачи на Съюза — прошепна в ухото му Прекрасна.

Вероятно бяха от момчетата на Кучето. Яздеха спокойно през нивите и оглеждаха гората. Редицата от въоръжени северняци се простираше по цялото й протежение — цяло чудо как не бяха забелязали нищо.

Дау явно не беше изненадан от появата им. Махна с ръка на изток, небрежно, сякаш поръчваше да донесат бира.

— Ричи най-добре да тръгва, преди тези да са ни развалили изненадата — каза той и заповедта му се предаде по редицата с вдигане на ръка.

— И ето че тръгваме отново — изсумтя Гушата, без да спира да гризе един нокът.

— Тръгваме — процеди Прекрасна и извади меча си.

— Прекалено стар съм за тия простотии.

— Ъхъ.

— Трябваше да се оженя за Колуен.

— Ъхъ.

— Крайно време е да се оттегля.

— Така си е.

— Мамка му, няма ли да спреш да се съгласяваш с мен?

— Не му ли е това работата на втория? Да подкрепя главатаря си на всяка цена! И ето, съгласявам се. Да, прекалено стар си. Да, трябваше да се ожениш за Колуен и да, крайно време е да се оттеглиш.

Гушата въздъхна дълбоко и й подаде ръка.

— Хиляди благодарности за подкрепата.

— За теб винаги.

Тя стисна ръката му.

От изток се разнесе дълбокият, тътнещ рев от рога на Ричи. Гушата усети вибрациите в земята и това накара косата му да настръхне. Ревът бе подет от други рогове, а след тях се понесе грохотът от стотици трамбоващи крака — приличаше на тътена от гръмотевица в далечината, примесен с дрънчене на метал. Гушата протегна врат напред и напрегна очи да зърне между черните дънери на дърветата нападащите хора на Ричи, но единствено успя да види няколко окъпани в слънчева светлина върха на къщи в Осранг. В този момент войската на Ричи поде бойния вик, който се понесе над полето и отекна между дърветата. Кожата на Гушата настръхна и страхът се смеси с порива да скочи на крака и на свой ред да закрещи.

— Скоро — прошепна той, облиза устни и стана.

Вече почти не забелязваше болките в краката.

— Така бих казал и аз. — Уирън се изправи до него. Държеше Меча под дръжката с една ръка, а с другата посочи към Героите. — Виждаш ли това, Гуша? — На зеления склон на хълма имаше движение. Имаше хора, които май се групираха под вдигнато знаме. — Слизат. Чака ги радушно посрещане от момчетата на Златния, а? Хубава среща ги чака.

— Въобще ли не се тревожиш? — поклати глава Гушата.

— Че защо? Нали съм ти казвал? Шоглинг ми каза деня и мястото на смъртта ми и…

— Да, да, не е тук и не е сега, ясно, казвал си ми го само има-няма хиляда пъти. — Гушата се доближи до него и прошепна: — А да ти е казала случайно, че тук ще ти отсекат и двата крака?

— Не, това не е казвала — призна Уирън. — Но какво толкова ще промени това живота ми, ако смея да попитам? Човек може да си седи край огъня и да плямпа глупости и без крака.

— Може да ти отсекат и двете ръце обаче.

— Вярно. Е, това ако стане… май ще трябва да помисля за оттегляне. Ти си свестен човек, Кърнден Гушата. — Уирън го мушна с показалец в ребрата. — Може би на теб ще оставя Меча, когато дойде време да потегля към отсрещния бряг, ако още дишаш, естествено.

— Забрави, няма да нося това проклето парче стомана — изсумтя Гушата.

— Мислиш, че аз съм избрал да го нося ли? Дагуф Кол ме избра за тази мисия, на смъртната си клада, след като шанка му разпиляха червата. Лилавееха.

— Какво?

— Червата му. Гуша, Мечът трябва да отиде при някого. Не казваш ли ти самият, че си има начин как стават нещата и което е редно — редно е. Трябва да отиде при някого.

Двамата замълчаха и продължиха да се взират в ярко огряната долина отвъд края на гората. Вятърът шумолеше в клоните и посипваше със сухи листа шлемовете, върховете на копията и раменете на приклекналите в храсталака мъже. Птичките чуруликаха ли, чуруликаха, а шумът от щурма на Ричи заглъхваше в далечината.

По източния склон на Героите имаше движение. Съюзът слизаше в подножието. Гушата обърса една в друга потни длани и изтегли меча си.

— Уирън.

— Ъхъ?

— Понякога не се ли тревожиш, че Шоглинг може да е сбъркала?

— Преди всяка проклета битка.