Джо Абъркромби
Герои (16)

Скейл

Калдер смушка коня и тръгна по пътеката. Беше едва различима, дотолкова, че да не прилича на такава. Самодоволната усмивка бе здраво залепена за устата му. Дали Плиткото и Дълбокото все още бдяха над него, не можеше да е сигурен, но от друга страна, предвид това, че за момента той беше най-сигурният им източник за забогатяване — със сигурност го правеха. Естествено, каква полза от хора като Плиткото и Дълбокото, ако човек като него можеше да ги открие с лекота, но как само му се искаше малко компания в момента. Срещата с Кърнден Гушата му подейства като коричка хляб, подхвърлена на умиращия от глад — само обостри апетита му за повече приятелски лица наоколо.

Докато яздеше през лагера на Желязната глава, го заляха с презрителни, подигравателни погледи. Докато яздеше през този на Десетократния — с враждебни, пълни с омраза. Но сега навлизаше в гората в западния край на долината, където трябваше да е лагерът на хората на Скейл. Хората на брат му. И негови също — надяваше се Калдер, независимо че отвътре не ги чувстваше много свои. Корави момчета, калени в тежки походи, с не една рана от множество битки. Не бяха сред любимците на Дау Черния и вършеха най-тежката работа срещу мижава отплата. Не изглеждаха в настроение за веселие, още по-малко в чест на пристигането на брата на главатаря им — онзи всеизвестен страхливец.

Това, че с цел поне малко да прилича на войн беше намъкнал дълга ризница, с нищо не помагаше. Имаше я много отдавна — подарък от баща му. Стириянска изработка, значително по-лека от северняшките, но въпреки това тежеше като наковалня и запарваше като кожух от овча кожа. Нямаше представа как другите носеха подобно нещо с дни наред. Тичаха с него. Спяха с него. Биеха се с него. Шантава работа е това войната. Наистина шантава. До ден-днешен не разбираше какво толкова й намираха другите.

А малцина бяха онези, които й се наслаждаваха повече от собствения му брат Скейл.

Видя го да клечи на поляната над една разпъната на тревата карта. От лявата му страна беше Бледоликия, а от дясната — Хансул Бялото око. И двамата бяха измежду най-доверените хора на баща му, още от едно време, когато управляваше почти целия Север. И когато Кървавия девет хвърли баща му от бойниците на Карлеон, двамата, макар и не в буквалния смисъл, паднаха с него. Голямо падение, почти колкото това на самия Калдер.

Двамата със Скейл бяха от различни майки и шегата открай време беше, че тази на Скейл ще да е била биволица. Той приличаше на бик, при това от най-яките и проклетите. Беше пълната противоположност на Калдер в почти всяко отношение. Калдер беше тъмнокос, Скейл — рус, чертите на лицето му бяха деликатни, фини, тези на Скейл — груби и масивни. Брат му бавно загряваше и трудно се замисляше, за сметка на което се палеше за секунди. Нищо общо с баща им. Калдер приличаше на Бетод по всичко и това не бе тайна за никого. Именно затова го мразеха най-много. Е, също за това, че през почти целия си живот се беше държал като истински задник.

Когато чу тропота на копитата на коня му, Скейл вдигна глава и на лицето му се разтегли широка усмивка. А когато се изправи и тръгна към него, Калдер забеляза, че независимо от многото време, минало от битката с Кървавия девет, и макар и едва забележимо, все още накуцваше. Въпреки ризницата си — двоен кат от грубо изковани бримки — и тежкия черен, надран и очукан стоманен нагръдник, се движеше с лекота, почти грациозно. „Никъде и никога не тръгвай без оръжие“, казваше някога баща им и Скейл явно бе взел думите му буквално. Два колана беше кръстосал, а на тях висеше какво ли не — два меча и огромен боздуган, три ножа само отпред на кръста и на гърдите, а кой знае още колко имаше скрити по себе си. Главата му беше превързана, а от едната страна на превръзката беше избило кафеникаво петно кръв. Едната му вежда беше сцепена — най-новото попълнение в бързо растящата му колекция от белези. Явно опитите на Калдер да го убеди да стои по-встрани от битките се бяха увенчали със същия успех като тези на Скейл да убеди него да се включи в поне една атака.

Калдер скочи от седлото. Тежката ризница направо го смазваше, но той се помъчи да изглежда така, сякаш просто се бе схванал от дългата езда.

— Скейл, тъпо копеле, как я ка…

Скейл го сграбчи в мощна прегръдка, лепна една мокра целувка на челото му и Калдер чу как ребрата му пукат. Направо му изкара въздуха. Опита и той да го прегърне, но не беше така лесно, с дръжката на единия меч забита в корема му. Почти се разплака от радост, че най-после има някого на своя страна.

— Пускай ме де! — изхриптя едва Калдер и взе да тупа с длан по гърба на брат си. — Пускай!

— Как само се радвам да те видя отново!

Скейл го завъртя бясно и лицата на Хансул и Бледоликия запрелитаха размазани пред замъгления му поглед. Двамата не даваха вид, че искат на свой ред да го прегърнат. По лицата на пръснатите по поляната именити войни на Скейл се четеше още по-малко въодушевление. Познаваше тези лица от доброто старо време — едни помнеше как коленичат пред баща му, други как пируват на дългата маса в тронната зала в чест на някоя победа. Сигурно сега се питаха дали ще трябва да изпълняват и неговите заповеди и явно мисълта за това не им допадаше особено. И с право. Скейл имаше всички качества, на които мъжете се възхищават — лоялност, сила, безразсъдна смелост. Калдер нямаше ни едно от тях и те го знаеха.

— Какво е станало с главата ти? — попита Калдер, когато брат му най-после го пусна обратно на земята.

— А, това ли? Пфу. Дреболия. — Той смъкна превръзката и я захвърли настрана. Не изглеждаше никак дреболия. Цялата руса коса от едната страна на главата му беше сплъстена от засъхнала кръв. — Като гледам, и ти си се сдобил с рана. — Той потупа доста грубовато бузата откъм подутата устна на Калдер. — Да не те е ухапала някоя жена?

— Де да беше. Брод Десетократния се опита да ме убие.

— Какво?

— Наистина. Изпрати трима да ме причакат на излизане от лагера на Коул Ричи. За щастие, Плиткото и Дълбокото ме държали под око и… така…

Изумлението, изписано по лицето на Скейл, бързо се смени с ярост — двете му любими емоции, почти без пролука помежду им. Малките му очички изхвръкнаха зловещо.

— Ще убия гнусното копеле!

Той изтегли наполовина меча си, сякаш ей сега щеше да хукне през гората към порутената къща, в която Дау Черния държеше стола на баща им, и да довърши Брод Десетократния на място.

— Не, не, не!

Калдер се вкопчи с две ръце в китката му и успя да го спре, преди да извади докрай меча. Усети как за миг краката му се отлепиха от земята.

— Майната му! — Скейл се отскубна от него, заби един обвит в стоманена ръкавица юмрук в най-близкото дърво и откърти голямо парче кора. — Ще го спукам от бой! Да го убием! Дай просто да очистим копелето!

Той удари отново дървото и отгоре му се посипаха облак ситни семенца. Хансул Бялото око го изгледа тревожно. Бледоликия също. Явно това не беше първият изблик на ярост от страна на Скейл, с който трябваше да се справят.

— Не може просто да тръгнем из гората да избиваме хора с положението на Десетократния — вдигна умиротворително длани Калдер.

— А той теб как се е опитал да те убие, а?

— Аз съм по-особен случай. Половината Север ме иска мъртъв. — Не беше вярно, точната бройка се доближаваше до две трети. — Освен това нямаме доказателство. — Калдер постави ръка на рамото на Скейл и заговори тихо и спокойно, точно както правеше баща му навремето: — Това е въпрос на политика, братко. Помниш ли? Деликатният баланс.

— Майната й на политиката ти! Да ти сера на деликатния баланс! — извика Скейл, но гневът му бе осезаемо утихнал, достатъчно, за да не се тревожи Калдер, че очичките му ще изхвръкнат от главата. Той заби яростно меча си обратно в ножницата и гардът на дръжката изтрещя при сблъсъка си с железния й кант. — Не може ли просто да се бием?

Калдер пое дълбоко дъх. „Възможно ли е този твърдоглав изверг да е син на баща ми? — помисли си. — Нещо повече — негов наследник?“

— Ще дойде време за битки, но за момента трябва да действаме внимателно. Нямаме много съюзници, Скейл. Говорих с Ричи, няма да тръгне срещу мен, но няма и да извади меч за мен.

— Жалък страхливец!

Скейл понечи да удари отново дървото, но Калдер постави пръст на вдигнатия му юмрук и го натисна бавно надолу.

— Просто се тревожи за дъщеря си. — И не е само той, помисли си. — Остават Желязната глава и Златния. И двамата не питаят топли чувства към нас. Ако не беше личната им вражда, щяха да молят Дау да им даде да ме убият.

— Мислиш, че Дау стои зад това, така ли? — погледна го смръщен Скейл.

— Много ясно, как иначе? — Калдер едва намери сили да смекчи тона и потисне надигащото се раздразнение. Беше забравил, че да говориш на Скейл, е като да спориш с пън. — Както и да е, Ричи го е чул от устата на Дау.

— Аз не съм чувал нищо такова — поклати неразбиращо глава Скейл.

— Е, няма да го каже точно на теб, не мислиш ли?

— Но той те държеше за заложник. — Челото на Скейл се сбърчи от напрежението, което му причиняваше мисловен процес. — Щом те иска мъртъв, защо ще те пуска отново на свобода?

— Защото смята, че ще започна да заговорнича срещу него. Надява се да ме хване и изобличи. Тогава ще може да ме обеси честно и почтено и никой няма да може да възрази срещу това.

— Ми тогава недей да заговорничиш. С всички говори открито.

— Не ставай глупак. — Неколцина от именитите войни вдигнаха глави от чашите си и го изгледаха. Калдер отново сниши глас. Скейл можеше да си позволи да си изпуска нервите, той не. — Трябва да се пазим от всичко. Враговете ни са навсякъде.

— Вярно. И за един от тях още не си обелил и дума. Най-опасният, ако питаш мен. — Скейл се замисли за момент дали не забравя някого, после посочи с дебел показалец към дърветата на юг. — Шибаният Съюз! Крой, Кучето и четирийсетте им хиляди войници! Онези, с които сме във война! Аз, поне!

— Тази война е на Дау Черния, не моя.

Скейл поклати бавно глава.

— Замисляш ли се понякога колко по-лесен, по-безболезнен и безопасен би бил животът, ако просто правиш каквото ти се каже?

— Замислял съм се, не съм съгласен. Това, което трябва да направим сега, е…

— Чуй ме. — Скейл се доближи до него и го погледна право в очите. — Предстои битка и трябва да се бием. Разбираш ли това? Това е Северът. Трябва да се бием.

— Скейл…

— Ти си умният. Много по-умен от мен и всеки го знае. Мъртвите са ми свидетели, аз самият го знам. — Той се доближи още. — Но мъжете няма да следват ума ти. Не и ако под него няма сила. Трябва да спечелиш уважението им.

— Хъ. — Калдер огледа мъжете между дърветата, вперили в тях очи. — Не може ли да ми заемеш малко от твоето?

— Един ден аз може да не съм тук и тогава ще ти трябва собствено уважение. Никой не иска от теб да газиш в реки от кръв. Просто да споделиш с момчетата трудностите, опасността.

— Точно опасността ме плаши.

Калдер пусна една сладникава усмивка. Ако трябваше да бъде честен, трудностите също не го привличаха особено.

— Страхът е хубаво нещо. — Лесно му е на човек като него да го каже. С такъв дебел череп никакъв страх не влиза в главата. — Баща ни се страхуваше всеки ден от живота си. Това го държеше на нокти. — Скейл стисна рамото му и го завъртя безцеремонно към южния край на поляната. През дърветата в края на гората прозираха златисти нивя, зелени поляни и кафява угар. Западното протежение на Героите се издигаше отляво, с Пръста на Скарлинг на върха на билото, а в подножието му се виеше сивата ивица на пътя през нивята. — Този път води до Стария мост. Дау иска ние да го завземем.

— Иска ти да го завземеш.

— Ние. Почти незащитен е. Имаш ли щит?

— Не.

Нито пък желание да ходи на места, където може да му потрябва.

— Бледолики, дай ми щита си.

Бледият възрастен войн подаде на Скейл щита. Уместно, беше боядисан в бяло. Доста време беше минало, откакто Калдер за последно държа подобно нещо. Беше забравил колко тежеше. Усещането в ръката му върна куп неприятни спомени за тренировките с меча във вътрешния двор на Карлеон, за стотиците унижения, повечето причинени от собствения му брат. Нищо, скоро ще бъдат заличени от нови, още по-неприятни. При условие че оцелее в битката, разбира се.

Скейл потупа отново бузата откъм подутата устна на Калдер. Все така грубо.

— Стой близо до мен, дръж щита вдигнат и всичко ще е наред. — Той кимна към мъжете на поляната. — Само да те видят в първата редица, и ще им се вдигне мнението за теб.

— Добре.

Калдер намести вяло щита пред гърдите си.

— Кой знае — Скейл го плесна по гърба и почти го събори на земята, — същото може да стане и с теб самия.