Джо Абъркромби
Герои (36)

Мостът

Ваше Кралско Величество,

Щом четете това писмо, значи, аз съм паднал в битка, отстоявайки до последен дъх интересите на Ваше Величество. Пиша го единствено за да ви кажа онова, което вече не мога да ви съобщя лично: времето, прекарано в служба в Дворцовата стража, и в частност дните като личен телохранител на Ваше Величество, бяха най-щастливите дни в живота ми, а денят, в който загубих този пост — най-мрачният. В случай че съм ви провалил и разочаровал, моля да ми простите и да ме запомните такъв, какъвто бях преди Сипани: покорен, усърден и преди всичко верен до гроб на Ваше Величество.

Най-сърдечни пожелания!

Сбогом!

Бремър дан Горст

Размисли за „най-сърдечни пожелания“ и го задраска. Хрумна му, че може би трябва да препише цялото писмо, после реши, че нямаше време за това. Хвърли писалката и без да си направи труда да попие още незасъхналото мастило, сгъна листа и го пъхна под стоманения нагръдник на бронята.

Сигурно ще го намерят след края на битката, докато претърсват гнусния ми труп. Може дори, за по-драматичен ефект, да е изцапано с кръв в единия ъгъл, кой знае? Ха, последното му писмо! А, до кого ли е? Семейство? Любима? Приятел? Не, жалкият глупак няма такива, адресирано е до краля! А после ще го внесат на кадифена възглавничка в тронната зала, където да отрони някоя и друга окаяна капка съжаление от сърцето на Негово Величество. А с нея може би и капка сълза, кристалночиста върху мраморния под. О! Горкият Горст, така нечестно се отнесоха с него! Така несправедливо бе свален от поста си! И за беда, проля кръвта си в чужди земи, далече от благоразположението ми! Така, какво има за закуска?

Третият опит за превземане на моста беше достигнал критичен момент. Билото на тясната каменна арка представляваше жива маса от войници, очакващи с неохота своя ред да се включат в битката на отсрещния край на моста. Ранените, капналите от умора и всички негодни по каквато и да е причина да продължат се влачеха покрай тях в обратна посока. Решимостта на хората на Митерик беше на път да угасне. Горст го видя в бледите лица на офицерите, чу го в тревожните им гласове, в хлипането на ранените. Изходът на битката висеше на кантар.

— Къде е проклетият Валимир? — крещеше Митерик. — Мръсен страхливец, ще го разжалвам! И мамка му, лично ще отида в проклетото тресавище да го направя! Къде се дяна Фелниг? Къде… какво… кой…

Гласът на генерала заглъхваше в общата шумотевица с всяка енергична крачка на Горст към реката. И с всяка крачка настроението му ставаше все по-ведро, като че ли огромният товар на раменете му отлиташе към небето. Покрай него се влачеха ранените. Един вървеше, прегърнал през рамо другар и притиснал окървавена превръзка върху едното си око. Някой ще пропусне турнира по стрелба с лък догодина! Минаха двама войници с носилка. Отгоре й се подрусваше и стенеше жалостиво техен другар. Единият му крак беше отрязан, а краят му стегнат в кървава превръзка. Край на разходките в парка! Той се ухили до уши на натръшканите покрай черния път ранени и им помаха весело за поздрав. Лош късмет, приятели! Животът е несправедлив, нали?

Горст тръгна през рехавата група войници, вървящи към моста, после се запромъква през по-гъстите редици пред него, докато накрая не се озова в смазващата прегръдка на тълпата най-отпред. Колкото повече го мачкаха телата около него, толкова по-осезаем ставаше страхът, но с него и вълнението. Пред моста напрежението беше огромно. Мъжете се блъскаха един друг, ръгаха се с лакти, крещяха на халос обиди. Никой не гледаше накъде размахва оръжие. От време на време небето изплюваше по някоя стрела, но нищо сериозно, не бяха залпове, просто жалко подобие. Малки подаръци от приятелите ни от другата страна на моста. Ама моля ви, нямаше нужда!

Усети калния черен път под краката си да слиза надолу, после да се издига леко и накрая да се сменя от каменни плочи. Зърна реката и покрития с мъх каменен парапет през множеството изкривени от злоба и напрежение лица. Чу през общия шум на какофонията отчетливия звън на метал и сърцето му подскочи като на влюбен, дочул гласа на любимата в шумотевицата на многолюдната тълпа. Като полъх от лулата с хъск за пристрастения. Всички имаме пороци. Страстите, които обсебват живота ни. Пиене, жени, карти. А ето я и моята.

Тук тактики и техники за боравене с оръжието бяха напълно безполезни. Искаха се просто сила и ярост, а малцина можеха да се мерят с Горст по отношение и на двете. Той наведе глава и натисна с всички сили напред, точно както когато буташе онзи затънал в калта фургон. Изпъшка, изръмжа, накрая просто съскаше от напрежение, но се вряза сред войниците като рало в пръстта. Блъскаше безогледно с рамо и щит, газеше през тела — мъртви, ранени. Без всякаква церемонност. Без извинения. Без излагане и срам.

— Разкарай се от пътя ми! — изкрещя той, просна по очи някакъв войник и без да му мигне окото, го прегази.

Зърна с периферното си зрение проблясък и усети върхът на копие да се отплесва от щита му. Първоначално си помисли, че някой от своите се беше засегнал от грубостта му, но тогава видя, че човекът на другия край на копието беше северняк.

Привет, друже! Горст тъкмо се опитваше да отскубне сабята си от хватката на тълпата и да си освободи място за замах, когато получи едно здраво блъскане в гърба и се озова почти опрял нос в този на северняка с копието. Онзи беше брадясал и имаше белег на горната устна. Горст го фрасна с глава право в устата, после пак и пак, свали го на земята и не спря да стоварва ботуш върху главата му, докато не усети черепа му да омеква. Осъзна, че крещеше с пълно гърло, в най-високия фалцет, на който беше способен. Не беше сигурен какво точно крещеше, нито дори дали това бяха думи, или просто кряскане. Всички наоколо правеха същото, крещяха един на друг в лицата неразбираеми за човека от другата страна ругатни.

Пред Горст се изпречи гъста гора от копия и той заби сабя в мелето под нея. Един северняк се преви настрани и последният му дъх изсвистя през широко отворена от изненада, проточила лиги уста. Беше прекалено тясно за добър замах, затова Горст стисна зъби и продължи да ръга безразборно в живата маса отпред. Острието на сабята стържеше в брони, пронизваше плът, разпори нечия ръка от лакътя до рамото.

Той зърна за секунда над ръба на щита една озъбена физиономия, вдигна крак и изрита човека назад. Блъсна го в гърдите, удари го в лицето, рита го в краката. И с всеки следващ удар го изтикваше все по-назад и по-назад, докато онзи не се преметна с писък през парапета на моста. Копието му полетя и изчезна в бързите води на реката. Незнайно как севернякът успя да се хване с една ръка за парапета. Горст надникна отгоре — побелели от напрежението пръсти на камъка, бликаща от подутия му нос кръв, умолителен поглед. Милост? Помощ? Поне малко снизхождение? Нима не сме всички просто хора? Братя по криволичещия път на живота? Ако се бяхме срещнали при други обстоятелства, щяхме ли да бъдем сърдечни приятели?

Горст стовари щита си и пръстите на северняка изхрущяха под металния ръб. Проследи го с поглед, докато се премяташе презглава към водата.

— Да живее Съюзът? — изкрещя някой. — Да живее Съюзът!

Той ли крещеше? Усети масата от съюзнически войници да тръгва стремително напред. Набра инерция и го понесе със себе си, като треска на гребена на огромна, неустоима вълна. Той посече някого с дългото острие, разцепи нечия глава с ръба на щита си, ремъкът се изплъзна от ръката му и щитът се извъртя накриво. Лицето го болеше — толкова широка бе усмивката му. И всеки дъх изгаряше дробовете му от радост. Това е живот! Това е живот! Е, не и за тях, но…

Изведнъж пред него се отвори пространство и той залитна в него. Пред очите му се ширнаха поля. Вятърът люлееше на вълни златисти нивя, огрени от топлата светлина на залязващото слънце. Същински рай, точно какъвто Пророкът обещаваше на праведните гуркули. Северняците тичаха. Някои бягаха от моста, но повечето тичаха към него. Контраатака. Предвождаше я огромен здравеняк, облечен в тежка черна броня върху черна ризница. В единия си брониран юмрук стискаше дълъг меч, а в другия — тежък боздуган. Стоманата блестеше приветливо на топлата светлина на отиващия си ден. Войниците му — страховит клин от тъмни ризници и ярко боядисани щитове зад гърба му — го следваха по петите. „Скейл! Скейл!“, отекна гръмогласното скандиране на стотици гърла.

Устремът на Съюза се стопи. Войниците на гребена на вълната запристъпяха неохотно напред, блъскани от напиращите зад тях. А най-отпред стоеше Горст, с широка усмивка към залязващото слънце. Не смееше да помръдне, за да не изгуби усещането. Върховно изживяване. Като сцена от историите, които беше чел като дете. Като онази смехотворна картина в бащината библиотека, изобразяваща сблъсъка на Харод Велики с Ардлик Келнски. Сблъсък на първенци! Скърцащи зъби и изпъчени гърди! Славен живот, славна смърт и славна… слава?

Севернякът с черната броня достигна моста и тежките му ботуши задумкаха върху каменните плочи. Острието му изсвистя отстрани на височината на раменете на Горст и той се извърна да парира. Ударът беше чудовищен и ръката му изтръпна. Части от секундата по-късно се стовари боздуганът и той го пое с щита си. Масивната стоманена топка остави дълбока вдлъбнатина в щита и задният й край почти докосна носа му.

Горст отвърна с два яростни посичащи замаха, един високо и един ниско. Севернякът се шмугна под първия, а втория спря с дръжката на боздугана. Замахна с меча и Горст трябваше да се извърти толкова рязко, за да го избегне, че загуби равновесие. За късмет, подпря гръб в щита на един съюзнически войник отзад.

Силен беше този северняшки първенец, и смел, но само сила и смелост не стигат. Той не беше изчел и изучил в подробности всеки един напечатан на хартия наръчник по фехтовка. Не беше тренирал по четири часа дневно от четиринайсетгодишна възраст. Не беше пробягал десетки хиляди мили в пълна броня. Не беше прекарал години в тягостно, вбесяващо унижение. И най-лошото, на него не му е все едно дали ще спечели, или загуби.

Остриетата им се срещнаха във въздуха с оглушителен звън, но този път замахът на Горст беше преценен и съвършено насочен. Сега севернякът изгуби равновесие, вероятно щадейки лявото си коляно. Горст нападна мигновено, но преди да нанесе удар, нечие заблудено оръжие го удари в бронята на рамото и го запрати в обятията на северняка с черната броня.

Двамата се люшнаха в неловка прегръдка. Севернякът веднага опита да го удари с дръжката на боздугана, да го спъне, да се отърси от него, но Горст се беше вкопчил здраво. Почти не забелязваше сражението около себе си, не виждаше другите мъже, всеки впуснат в своя собствена битка на живот и смърт, почти не чуваше стърженето на метал и отчаяните писъци. Беше изцяло погълнат от момента, притворил блажено очи.

Кога за последно ме прегърна някой? Баща ми прегърна ли ме, когато спечелих полуфиналния дуел в Турнира? Не. Здраво ръкостискане. Неловко потупване по рамото. Може би, ако накрая бях победил, щеше да ме прегърне, но аз се провалих, точно както ми беше казал, че ще стане. Кога, тогава? Жените, на които плащам за това? Непознатите в таверните, в изблик на пиянско дружелюбие? Не, нищо не може да се мери с това. Прегръдка от равен, от човек, който ме разбира напълно. Ех, да можеше да продължи…

Той отскочи назад и дръпна глава от пътя на летящия боздуган. Севернякът с черната броня мина, залитайки покрай него. Докато се изправяше, сабята на Горст вече свистеше към главата му, но той успя някак да парира удара. Въпреки това мечът излетя от ръката му, издрънча на камъка и изчезна сред краката на биещите се. Онзи изрева с пълно гърло, изви се и изнесе боздугана силно назад, готов да го стовари с всичка сила върху противника си.

Прекалено много сила и недостатъчно прецизност. Горст предвиди посоката, остави стоманената топка да се плъзне едва по щита му, промъкна се зад летящото оръжие и нанесе рязък, добре премерен удар със сабята в лявото коляно на северняка. Острието закачи ръба на бронята по бедрото, попадна в ризницата, обвиваща коляното, и се вкопа в нея. Севернякът залитна силно и успя да се задържи на крака единствено благодарение на това, че в последния момент се хвана за парапета. Боздуганът му задра обраслия с мъх камък.

Горст замахна, издишвайки тежко през носа. Острието му тръгна отдолу, описа дъга настрани, докато се издигаше високо, и накрая се стовари почти отвесно — това го нямаше в наръчниците по фехтовка. Стоманата преряза с лекота предмишницата на ръката. Мина през броня, плът, кост и издрънча остро в древния каменен парапет, сред пръски кръв, халки от ризница и парченца натрошен камък.

Мъжът в черно се надигна с гневно ръмжене и с мощен рев замахна с боздугана към главата на Горст — окончателен, довършващ удар. Или по-скоро, щеше да е, ако ръката му беше, където си мислеше, че е. За най-голямо разочарование и на двама им — за себе си Горст знаеше, за него предполагаше — юмрукът на северняка и половината му предмишница висяха надолу, крепящи се на няколко останали здрави халки от ризницата му. Боздуганът се полюшваше като марионетка на кожената връв около китката му. Горст не виждаше лицето му, но можеше да се досети какво огромно недоумение е изписано на него.

Той заби ръба на щита си в шлема му и главата му се лашна назад. Шуртящата от отсечената му ръка кръв описа дъга от едри черни капки във въздуха. Севернякът заопипва дръжката на кинжала на колана си, но дългото острие на Горст издрънча в черния му шлем и остави напряко една светла резка. Той се завъртя настрани, разпери ръце и се стовари по гръб като огромно отсечено дърво.

Горст вдигна високо щита и окървавената си сабя, разтресе ги дивашки към малцината останали наоколо смаяни северняци и нададе пронизителен крясък. Аз печеля, шибаняци! Аз печеля! Аз печеля!

Като по команда, те се извърнаха на пети и побягнаха. Хукнаха с всички сили през полето в отчаян опит да се отдалечат колкото може повече от него. Но дългите им ризници ги препъваха, а умората и паниката ги теглеха надолу. И Горст ги погна, вряза се сред тях като лъв сред стадо кози.

В сравнение със сутрешното му тичане, това се оказа като лека разходка. Един северняк се шмугна покрай него, изписквайки от ужас при вида му. Горст отскочи, прецени движението на тялото си, премери добре замаха на ръката си и преди да докосне отново земята, отряза с един-единствен удар главата му. Усети я да се блъска в коляното му, докато хукваше по черния път. Един младеж извърна назад изкривено от страх лице и запрати копие през рамо. Сабята на Горст се вряза дълбоко в гърба му и той изчезна по очи сред посевите.

Беше толкова лесно, че чак му стана смешно. Подсече през краката един тичащ северняк, настигна друг и го посече напряко през гърба, на трети отсече ръката и след няколко залитащи крачки го пресрещна с щита си в лицето и го просна по гръб.

Това все още ли се брои за битка? Славен сблъсък на мъже от двете страни? Или е просто убийство. Беше му все едно. Не ме бива да забавлявам хората с шеги, не мога да водя изискани разговори, но това го умея. За това съм роден. Бремър дан Горст — господар на света!

Продължи да сече отляво, отдясно, остави след себе си следа от кървящите им изпотрошени тела. Неколцина се обърнаха и го посрещнаха, готови за бой, но той съсече и тях. Накълца ги. И продължи напред, млатейки като касапин, задъхан от въодушевление. Подмина някаква ферма отдясно. Беше на половината път между моста към каменната стена отпред. Не беше останал жив северняк в близост до него. Хвърли бърз поглед през рамо и забави крачка.

Никой от хората на Митерик не го следваше. Бяха спрели пред моста, няколкостотин крачки по-назад. Беше сам насред полето. Съвсем сам в атаката към позицията на северняците при стената. Спря. Почувства се като корабокрушенец в ечемично море.

Един млад северняк, когото явно беше изпреварил, дотича отнякъде. Чорлав, облечен в кожен елек, с един окървавен ръкав на ризата отдолу. Нямаше оръжие. Изгледа го, докато минаваше покрай него, и продължи запъхтян през полето. Мина толкова близо, че Горст можеше да го наръга, без дори да помръдва от място, но изведнъж вече не виждаше смисъл да го прави.

Въодушевлението от битката го напускаше и познатият товар започваше постепенно да се натрупва на раменете му. Така бързо потъвам обратно в блатото на отчаянието. Зловонната вода покрива лицето ми. За секунди съм отново онзи окаян идиот, презрян и осмиван от всички. Горст погледна назад към авангарда на Съюза пред моста. Следата от трупове, която беше оставил в полето, вече не му носеше нито радост, нито гордост.

Стоеше, стиснал зъби, подгизнал от пот, задъхан от тичането. Гледаше каменната стена и щръкналите отгоре й копия, победените северняци, които се прибираха зад нея. А може би трябва да ги нападна сам. Ето го, идва славният Горст! Стоварва се върху врага като падаща звезда! Тялото му умира, но името ще живее вечно! Прихна, развеселен, при мисълта. Тъпакът Горст, пропиля си живота, пискливият глупак. Изтърси се в гроба като лайно в канала и също като него вече е забравен. Горст извади ръка от ремъците на очукания щит и го остави да падне на черния път. Измъкна с два пръста писмото изпод нагръдника си, смачка го на топка и го хвърли в ечемика. И без това беше просто жалко хленчене. Засрами се от себе си.

Обърна се и увесил глава, затътри крака по черния път към моста.

Незнайно защо, един съюзнически войник преследва дълго хората на Скейл по черния път. Едър здравеняк, с черна броня и меч в ръка. Застанал на пътя, съвсем сам насред полето, не изглеждаше особено щастлив от победата. Всъщност имаше толкова пораженски вид, колкото и самият Калдер. След като поседя малко, той се обърна и тръгна обратно към моста. Към траншеите, изкопани миналата нощ от хората на Скейл, в които сега се настаняваха войниците на Съюза.

Не всички трагедии на бойното поле са в резултат от славните действия на един или друг участник в битката. Някои идват именно от всеобщото им бездействие. Десетократния не беше изпратил помощ. Калдер не беше помръднал от стената. Не беше стигнал дори дотам, да реши да тръгне на помощ на брат си. Просто беше стоял с изписани на лицето объркване и нерешителност, загледан през далекогледа в нищото, когато изведнъж онези от хората на Скейл, които все още можеха да тичат, хукнаха обратно към стената и южняците завзеха моста.

За щастие, те като че ли за момента се бяха задоволили само с толкова. Сигурно не искаха да рискуват с атака по тъмно. В края на краищата за никого не беше тайна, че утре щяха да тръгнат отново напред. Вече държаха добра позиция на северния бряг на реката и въпреки цената, която Скейл ги бе накарал да платят за нея, не страдаха от недостиг на войска. Както изглеждаше, цената, която Калдер беше платил с бездействието си, беше още по-висока.

Последните от оцелелите се довлачиха до стената, прехвърлиха се от другата й страна и се натръшкаха сред посевите, изтощени, съкрушени, омазани с кал и кръв.

Калдер спря един, като сложи длан на рамото му.

— Къде е Скейл?

— Мъртъв! — изкрещя онзи и отърси ръката му от себе си. — Мъртъв! Защо не дойдохте, копелета такива? Защо не помогнахте?

— От другата страна на потока има южняци — започна да обяснява Бледоликия, отвеждайки мъжа настрана, но Калдер не чу останалото.

Стоеше пред портата, загледан над смрачаващите се полета по посока на моста.

Обичаше брат си. За това, че остана на негова страна, когато всички се обърнаха срещу него. Защото нищо не е по-важно от семейството.

Мразеше брат си. За това, че беше толкова глупав. И толкова силен. За това, че стоеше на пътя му. Защото нищо не е по-важно от властта.

Сега брат му беше мъртъв. Калдер го остави да умре. С бездействието си. Това брои ли се за убийство?

Сега всички мисли в главата му се завъртяха около това, колко по-тежък ставаше оттук нататък животът му. Толкова много за вършене, и чакаше само него. И толкова много отговорности, които не беше готов да поеме. Сега той беше наследникът на безценния бащин завет от безброй вражди и куп хорска омраза. Вместо съжаление изпита раздразнение и това го озадачи. Всички го гледаха. Гледаха и чакаха да видят какво ще направи. Преценяваха го що за човек е. Засрами се от това, какво чувстваше от смъртта на брат си. Не изпитваше вина, нито тъга, само хлад в душата. И после се ядоса.

Много се ядоса.