Джо Абъркромби
Герои (50)

Разгадаването на терена

— Идват — обяви равнодушно Бледоликия, сякаш ставаше дума просто за стадо овце. Не че въобще имаше нужда да обявява каквото и да било. Макар и да не ги виждаше в тъмното, Калдер ги чуваше. Първо протяжния вой на тръба, после шумолене в ечемика, първоначално достатъчно отдалече, но с всяка секунда все по-близо. Виковете на офицерите, цвиленето на конете и това дрънчене на сбруите, което сякаш му бъркаше под кожата. Бяха далече, но приближаването им беше неизбежно. Те идваха и Калдер не знаеше да продължи ли да се хили ехидно, или да се поддаде на ужаса, напиращ отвътре. Накрая се спря на нещо по средата.

— Не мога да повярвам, че се вързаха. — Толкова нелепо му се струваше, че му идеше да се разсмее с глас. Или да повърне. — Ама че арогантни копелета.

— Ако има едно, на което винаги можеш да разчиташ, това е, че започне ли битка, човек никога не постъпва разумно. — И беше прав. Ако Калдер имаше поне малко мозък в главата, сега щеше да препуска към някое много далечно място. — Точно затова баща ти беше велик човек. Никога не губеше самообладание. Дори когато ставаше напечено.

— Сега дали е напечено, как мислиш?

Бледоликия бавно се наведе напред и се изплю.

— Мисля, че скоро ще стане. Ще успееш ли да запазиш самообладание?

— Не виждам защо не.

Калдер се огледа нервно насам-натам и проследи с поглед очертаната от факлите редица по протежението на стената. Неговата редица. Издигаше се нагоре, после се спускаше обратно, следвайки гънките на земята. „Теренът е загадка, която трябва да разгадаеш — така казваше баща му, — и колкото е по-голяма армията ти, толкова по-трудна е за разгадаване.“ Той беше ненадминат в това. Трябваше му само един поглед и вече знаеше къде да разположи всеки човек, така че всеки склон, поток, дърво или ограда да работят за него. Калдер беше направил каквото можа. Използва всяка падинка и всяка могила, разположи стрелците си зад Стената на Клейл, въпреки че се съмняваше, че тази ниска каменна преграда ще затрудни един обучен боен кон — нищо повече от леко упражнение по прескок.

Тъжната истина бе, че равният терен не беше от никаква полза. Освен за врага, естествено. Те със сигурност си умираха от щастие.

Не можеше да пропусне и очевидната ирония на съдбата, че собственият му баща беше отговорен за тази равна земя. Именно той беше премахнал отделните малки ферми в тази долина, а също в десетките други като нея из Севера. Изкоренил синорите и запълнил канавките — повече земя за посев, повече реколта. Повече данъци и повече нахранени войници. С две думи, беше постлал златен килим пред неизброимата съюзническа кавалерия.

Калдер вече виждаше на смътния фон на хълмовете в далечината, над черното море на ечемика да се надига тъмна вълна с гребен от наточена стомана. Осъзна, че мисли за Сеф. Лицето й беше така образно в мислите му, че дъхът му секна. Зачуди се дали отново ще види това лице, дали ще доживее да целуне детето си. В този момент южняците преминаха в тръс и тропотът на копита изби всякакви разнежващи мисли от главата му. Чу пронизителните провиквания на офицерите, които се опитваха да спрат разкъсването на формацията, да държат стотиците тонове конска плът в гъста, жива лавина.

Калдер погледна наляво. Недалече теренът се издигаше към Пръста на Скарлинг и посевите плавно преминаваха в зелена трева. Доста по-удобен терен, но се падна на онова пъпчиво копеле, Десетократния. Погледна надясно. По-полегат склон, Стената на Клейл се гушеше в него, после чезнеше от поглед със спускането на склона към потока. А отвъд потока, както вече знаеше, гората гъмжеше от съюзнически войници, готови да изскочат и разкъсат на парчета крехката му редица. Но сега не трябваше да се тревожи за невидимия враг. Имаше по-сериозни грижи в момента, а именно стотиците, ако не хиляди тежковъоръжени и бронирани конници, които се носеха към него. Същите, чиито скъпоценни знамена беше препикал. Идваха да му поискат сметка. Очите му прескочиха към прииждащата вълна. Вече можеше да различи подробностите — загатнати в тъмното лица, щитове, копия, лъсната стомана.

— Стрели? — изръмжа Бялото око, надвесен над рамото му.

Добре беше да изглежда, сякаш има някаква идея в главата за това, колко далече стига една стрела, затова Калдер изчака за момент и щракна с пръсти.

— Стрели.

Бялото око изрева заповедта, тетивите избръмчаха зад гърба на Калдер и миг по-късно над главата му прелетяха стрелите. Прекосиха полето и намериха врага. Но възможно ли е малко парче дърво с метален връх да причини каквото и да било на подобна планина от бронирана плът?

Шумът на препускащите коне го блъсна като буря в лицето и продължи да го притиска, докато те набираха все повече скорост, устремени на север, право към стената на Клейл и рядката редица на хората му зад нея. Копитата тресяха отъпканата земя, късаха стръкове ечемик и ги хвърляха високо нагоре. Калдер изпита острата нужда да побегне. Премина като неочаквана тръпка през тялото му. И осъзна, че неволно отстъпва назад. Да се изправиш пред това, беше, като да си стоиш спокойно, докато планината се срива на главата ти.

Но откри, че с всеки следващ момент ставаше все по-лесно. Страхът постепенно отстъпваше на трепетно вълнение. Цял живот бе бягал от това, измисляйки какви ли не оправдания. А сега се изправяше лице в лице с него и откриваше, че не беше толкова страшно, колкото си го бе представял. Оголи зъби, почти се усмихна. Аха, да се разсмее. Той води мъже в битка. Той лице в лице със смъртта. Без да съзнава какво прави, се изпъна в цял ръст, разпери ръце, сякаш приветстваше съюзническата кавалерия, и закрещя с пълно гърло. Той, Калдер лъжецът, страхливецът, се прави на герой. Човек никога не знае в каква роля може да се окаже утре.

Колкото повече приближаваха, толкова повече се привеждаха над седлата. Масивните копия се спуснаха надолу. Набраха скорост и преминаха в галоп, но колкото по-бързо приближаваха, сякаш толкова по-бавно се точеше времето. На Калдер му се прииска да бе слушал баща си, докато говореше за разчитането на терена. Всеки път когато го правеше, имаше онзи отнесен, замечтан поглед, с който човек говори за изгубена любов. Прииска му се да се бе научил да го използва, както скулпторът използва камък. Само дето тогава беше прекалено зает с перчене, чукане и трупане на нови врагове, които по-късно щяха да направят живота му черен. Ето защо, когато вчера беше огледал терена и се беше убедил, че е изцяло срещу него, реши да направи онова, в което го биваше най-много.

Да хитрува.

Ездачите нямаха никакъв шанс да забележат първия изкоп, не и в тъмнината и насред посевите. Беше плитка траншея, не повече от фут дълбока и толкова широка, криволичеща на зигзаг през нивата. Повечето коне я преминаха, без дори да усетят нещо нередно. Но неколцина не извадиха късмет, стъпиха право нея и се сгромолясаха на земята. Здравата при това, в плетеница от ритащи във въздуха крака, усукани юзди, натрошени оръжия и летящи буци пръст. А където падна един, след него падаха нови и внасяха своя принос в какофонията.

Вторият изкоп беше два пъти по-широк и дълбок от първия. Той отнесе назад още коне, докато челната редица продължи напред. Един ездач излетя високо нагоре, с размахани крака, но стиснал здраво копието си в ръце. Строят на останалите, който благодарение на нетърпението им да стигнат колкото може по-бързо до врага вече беше започнал да се разкъсва, сега съвсем се разпадна. Едни препуснаха с всички сили напред. Други, усетили, че нещо не е наред, забавиха темпото и внесоха допълнително смут в строя. В този момент отгоре им се изсипа вторият залп стрели и ги превърна в щураща се тълпа, по-сериозна заплаха за самите тях, отколкото за Калдер и хората му. Ужасяващият грохот на копитата се стопи до жалка тупурдия, стържене на метал и шум от сгромолясващи се коне, крясъци, цвилене и отчаяни писъци.

Третият ров беше най-големият от трите. Всъщност бяха два, абсолютно прави, дотолкова, колкото можеше един северняк да ги изкопае прави в тъмното, и се събираха под ъгъл в средата на нивата. Оформяха отворена фуния, принуждаваща хората на Митерик да се насочат от краищата към просеката в средата, където бяха поставени двете им откраднати скъпоценни знамена. И където сега стоеше Калдер. Зяпнал връхлитащата насреща му конница, той се замисли дали не беше избрал погрешно място да застане, но сега май вече беше прекалено късно да си променя решението.

— Копия! — изрева Бялото око.

— Ъхъ — смотолеви Калдер и отстъпвайки предпазливо назад, извади меча си. — Добра идея.

Подбраните от Бялото око ветерани измежду хората на Скейл, преди това хора на баща му, мъже, били се в битките при Уфрит и Дънбрек, при Кумнур и Височините, строени в пет редици, излязоха напред сред разлюляния от вятъра ечемик. Нададоха пронизителен боен вик и дългите им копия щръкнаха като смъртоносна гора насреща на съюзническата конница. Върховете им проблеснаха на първите слънчеви лъчи, пропълзели над долината.

Конете зацвилиха, запързаляха копита, запремятаха се презглава, нанизваха се на копията, притискани от напиращите отзад. Извиси се ужасяващ хор от стържене на метал, предсмъртни писъци, пращене на дърво и разкъсвана плът. Дългите копия се огънаха и изпращяха сред облаци трески. Вдигна се облак от прахоляк и полетели във въздуха ечемични стебла, а насред мътилката му, Калдер стоеше с увиснал в ръка меч.

И се чудеше кои злощастни стечения на съдбата бяха довели до тази лудост. А също кои биха могли да го измъкнат жив от нея.