Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на Първия закон (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heroes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Автор: Джо Абъркромби

Заглавие: Герои

Преводач: Александър Ганчев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-150-163-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3579

История

  1. — Добавяне

Дау Черния

Вратите на хамбара се затръшваха зад гърба му с трясъка на секирата на палач, стоварила се върху дръвника, и ако не беше всичката онази арогантност, с която бе печално известен, Калдер сигурно щеше да подскочи във въздуха. Военновременните съвещания открай време не бяха измежду любимите му занимания, особено такива, на които присъстваха само врагове. Трима от главатарите на Дау вече бяха пристигнали и с неговия късмет, точно както беше очаквал, оказаха се именно онези трима, които го мразеха най-много.

Глама Златния беше самото олицетворение на герой от Севера — мускулест здравеняк, с мъжествено, красиво лице. Дългата му коса, гъстите мустаци, дори миглите му бяха с цвета на бледо злато. Носеше повече от жълтия метал, отколкото принцеса в деня на сватбата си — масивен златен обръч около дебелия врат, широки гривни около дебелите китки и две шепи пръстени, поне по един на всеки тлъст пръст. Всяка частица от него лъщеше до блясък и крещеше от помпозност и самодоволство.

Керм Желязната глава представляваше коренно различна гледка. Набразденото му от белези лице беше вечно навъсено и по-непробиваемо от крепостна стена. Под изсеченото, масивно като наковалня чело святкаха две пронизващи очи, а късо подстриганите му брада и коса бяха катраненочерни. Беше по-нисък от Златния, но по-широкоплещест — същинска канара. Носеше ризница и огромно черно наметало от кожата на мечка. Според слуховете, беше я удушил с голи ръце. Най-вероятно защото го погледнала накриво. Нито той, нито Златния изпитваха нещо повече от най-обикновено презрение към Калдер, но за негов късмет, двамата открай време таяха такава ненавист помежду си, че за друг почти не им оставаше омраза.

А като станеше дума за омраза, Брод Десетократния имаше неизчерпаем запас. Беше от онези копелета, които не могат дори да дишат безшумно — всяко издишване беше ръмжене. Беше грозен като буболечка и не пропускаше да навира грозотата си в лицето на всеки срещнат. Хилеше се зловещо, като селски перверзник от някой ъгъл при вида на младо момиче. Имаше пълна с развалени зъби уста, от която бълваха единствено вулгаризми и смрад. На всичкото отгоре кривата му физиономия беше покрита с някакъв отвратителен обрив, с който той очевидно се гордееше особено много. С бащата на Калдер бяха върли врагове, бе му се опълчвал два пъти, загубил битките и принуден да коленичи пред него и сдаде всичко, което притежава. Но това, че сега си бе върнал отново загубеното, с нищо не беше допринесло за по-ведро настроение, точно обратното. Той просто пренасочи събираната с години ненавист от Бетод към синовете му, и най-вече Калдер.

И накрая, главата на това зле скалъпено семейство от главорези — самопровъзгласилият се за защитник на Севера — самият Дау Черния. Седеше на стола на Скарлинг, небрежно подгънал един крак под задника си, а с другия потупваше в такт по пода. На просеченото му от белези и дълбоки бръчки лице имаше нещо подобно на усмивка, но очите му бяха присвити зловещо, като на голям гладен котарак при вида на гълъб. В последно време беше започнал да носи хубави дрехи, а през врата му висеше огърлицата, която някога бе носил бащата на Калдер, но те не можеха да скрият истинската му природа, той не го и искаше. Беше най-обикновен главорез, от пръстите на краката до върха на ушите. В неговия случай, ухото — от лявото беше останало само сбръчкано парче хрущял.

И сякаш усмивката и името му не говореха достатъчно силно за това, каква заплаха е за околните, той се бе подсигурил с подобаващо количество наточена стомана. От едната страна на стола на Скарлинг беше подпрял дълъг меч с матово, сиво острие, а от другата — надрана и очукана от дългогодишна употреба секира, и двете в непосредствена близост до провесените му от подлакътниците пръсти. Пръсти на убиец — надрани, разкривени и белязани от един цял живот, прекаран във вършене на черна работа.

В сянката зад едното му рамо стоеше Сцепеното стъпало — неговият втори, разбирай личен телохранител и главен гъзоблизец. Както винаги сянка на господаря си, беше пъхнал палци от двете страни на сребърната катарама на колана на меча си. Двама от войниците му стояха зад него — в пълна броня, щитове на гърба и извадени мечове в ръце. Други бяха наредени покрай стените, а двама стояха от двете страни на вратата. Вонята на застояло сено и запотени коне се стелеше над мръсния хамбар като смрадта на гнилоч над блато, но тя не успяваше да покрие миризмата на предстоящо насилие.

И сякаш всичко това не бе достатъчно за Калдер да напълни хубавите си, добре ушити панталони, до него застана Тръпката — последната подправка в ужасяващата рецепта.

— Я гледай ти, и това ако не е храбрият принц Калдер. — Дау го огледа от глава до пети, както куче храста, който смята да препикае. — Добре дошъл обратно във войната, момче. Този път ще правиш ли каквото ти се казва?

— Най-покорен слуга. — Калдер се поклони превзето. Дори се усмихна ехидно, въпреки паренето, което оставиха думите по езика му. — Златен. Желязна глава. — Той удостои двамата с почтително кимане. — Баща ми винаги казваше, че няма други две по-корави сърца в целия Север. — Баща му всъщност казваше, че няма две по-корави глави в целия Север, но истината в този случай щеше да е като пари, хвърлени в кладенеца — полза никаква. Златния и Желязната глава не му обърнаха никакво внимание и продължиха да се гледат навъсено. Калдер изпита острата нужда да зърне поне едно дружелюбно лице. Или поне такова, което не бе на човек, готов да го убие. — Къде е Скейл?

— Брат ти е на запад оттук — отвърна Дау. — Бие се, върши работа.

— Знаеш ли какво е това работа, момче?

Брод Десетократния извърна глава и се изплю през дупката, зееща между два кафяви предни зъба.

— Чакай… не беше ли онова с мечовете? — Калдер се огледа обнадежден, но в хамбара не откри така желаното приятелско лице. Вместо това погледът му спря на обезобразеното лице на Тръпката — беше още по-зле от усмивката на Дау. С всеки следващ път белегът му изглеждаше все по-ужасяващ. — Ами Коул Ричи?

— Татенцето на жена ти е на ден път на изток — каза Дау. — Събира войска.

— Хм — изсумтя Златния. — Ще се изненадам, ако е останало и едно момче в Севера, годно да държи меч, което вече да не е прибрано.

— Е, хубаво де, обира остатъците. Когато се стигне до битка, ще се нуждаем от всяка ръка. — Дау се обърна към Калдер. — Може би дори твоята.

— О, само опитай да ме спреш! — Калдер плесна длан на дръжката на меча си. — Нямам търпение да започна!

— Някога вадил ли си въобще проклетото парче желязо от ножницата? — ухили се ехидно Десетократния и изпъна врат за поредната плюнка.

— Само веднъж. Трябваше да окастря космите на дъщеря ти, така беше обрасла между краката, че не можех да я почна.

Дау прихна. Златния се изхили. Желязната глава се усмихна едва-едва. Десетократния се задави и слюнката се проточи по брадичката му, но Калдер не даваше пет пари за последствията. Сега беше по-добре да трупа актив с онези, които все още не бяха напълно загубена кауза. Трябваше някак да успее да привлече на своя страна поне един от копелетата.

— Не мислех, че някога ще го кажа — Дау въздъхна дълбоко и изтри избилите от очите му сълзи, — но ми липсваше, Калдер.

— И ти на мен. Предпочитам да рия конски лайна в обора, отколкото да стоя в Карлеон и да целувам жена си. Какво има за вършене?

— Ами знаеш. — Дау хвана с два пръста топката на дръжката на сивия меч и я завъртя наляво-надясно. Голямата сребриста буква под гарда на острието проблесна. — Война. Битка тук, нападение там. Ние откъснем част от колоната им, те запалят някое село. Война. Брат ти им раздава здрав пердах на южняците. Полезен човек, умее да ги жегва, дето най боли.

— Жалко, че баща ти няма друг син — озъби се Десетократния.

— Говори си колкото искаш, старче — отвърна Калдер. — Ако реша, мога цял ден да те правя на глупак.

Десетократния се наежи, но Дау го спря с махване на ръка.

— Достатъчно сте си ги мерили. Имаме война за водене.

— И колко победи имаме досега?

— Никаква битка досега — изръмжа Желязната глава след кратко, неловко мълчание.

— Тоя Крой — презрително подметна Златния от другия край на хамбара, — оня, дето води Съюза.

— Маршал го наричат.

— Както щат да го наричат, предпазливо копеле е.

— Пъзльо, пълзи едва-едва, шибаното копеле — изръмжа Десетократния.

— Нищо лошо не виждам в предпазливото пълзене — сви рамене Дау. — Ако имах толкова войска, колкото той, не бих се мотал така, но… — Той се усмихна на Калдер. — Баща ти казваше навремето: „Във войната само победата е от значение. За останалото глупаците пеят песни край огъня“. Та така, Крой пристъпя лека-полека, надява се да ни изкара от нерви. В края на краищата ние, северняците, не сме известни с търпение. Разделил е армията си на три части.

— Бая големи части — каза Желязната глава.

— Десет хиляди всяка — съгласи се с него като никога Златния. — При това само войниците, без да броим носачи и тям подобни.

Дау се наведе напред от стола и заговори кротко, като дядо, който учи внуците си.

— На запад имаме Яленхорм. Смел, но муден и нескопосан. В средата е Митерик. Най-умен от тримата, спор няма, но прибързва и не му мисли много. Чувам, че държал много на конницата си. На изток е Мид. Този дори не е войник, просто мрази северняците като свинята касапина. Лесно можем да му хвърлим прах в очите. И накрая, Крой има свои северняци, предимно пръснати на дузини като съгледвачи, но немалко в редиците. Има кадърни момчета сред тях.

— Хората на Кучето — каза Калдер.

— Шибан предател е тоя — изсъска Десетократния и понечи да се изплюе.

— Предател ли? — подскочи на стола Дау и стисна с всичка сила подлакътниците. — Ти, тъп, пъпчив шибаняк! Той е сигурно единственият човек в Севера, който винаги е стоял на една и съща страна! — Десетократния вдигна глава, преглътна внимателно насъбраната в устата плюнка и се покри в сянката покрай стената. Дау се отпусна отново на стола. — Жалко само, че е на грешната страна.

— Е, ще се наложи да потегляме скоро — каза Златния. — Тоя Мид може и да не е войник, но е обсадил Олесанд. Градът има висока ограда, но не знам колко дълго може да…

— Вчера сутринта Мид вдигна обсадата — прекъсна го Дау. — Тръгна на север. И Кучето е с него.

— Вчера? — изгледа го намръщен Златния. — Откъде знаеш…

— Имам си начини.

— Аз нищо не съм чул.

— Ето защо аз давам заповедите, а ти ги изпълняваш. — Желязната глава прие с доволна усмивка скастрянето на върлия си враг. — Мид върви на север и бърза с всички сили. Предполагам, че ще обедини сили с Митерик.

— Защо? — попита Калдер. — Всичките тези месеци напредваха едва-едва, защо изведнъж се разбързаха така?

— Може би им е писнало от предпазливост. Може на онзи, дето им дърпа конците, да му е писнало. При всички положения идват насам.

— Сега имаме шанс да ги спипаме със свалени гащи.

Очите на Желязната глава проблеснаха като на прегладнял просяк при вида на печено.

— Ако наистина са се наточили за битка — продължи Дау. — Не ми се ще да им отказвам. Имаме ли някой на Героите?

— Кърнден Гушата е там с дузината си — обади се изотзад Сцепеното стъпало.

— Сигурен човек — промърмори Калдер.

Почти му се прищя да бе на върха на Героите с Гушата, отколкото тук с копелетата на Дау. Далече от властта и командването, но много по-забавно.

— Всъщност, като стана дума, получих вест от него преди час-два — каза Желязната глава. — Натъкнал се горе на съгледвачи на Кучето и ги разкарал от хълма.

Дау заби поглед в земята и остана за момент така, потривайки замислено с пръст устни.

— Тръпка? — каза накрая.

— Главатар? — дрезгаво прошепна Тръпката.

— Иди до Героите и кажи на Гушата, че искам да държи хълма на всяка цена. За всеки случай, ако на ония копелета от Съюза им хрумне да наминат натам и прекосят реката при Осранг.

— Добър терен за битка — отбеляза Десетократния.

Тръпката се поколеба, незабележимо за другите, но не и за Калдер. Не му убягна фактът, че той явно не остана доволен от това, да разнася заповеди — работа за момчета. Погледна го само за миг, но достатъчно дълго, за да му напомни за казаното в коридора, на тръгване от Карлеон. Да полее засетите семена.

— Дадено, главатар — каза Тръпката, преди да изчезне през вратата.

Златния потрепери.

— От тоя тръпки ме побиват.

— Затова го държа — ухили се до уши Дау. — Желязна глава?

— Главатар.

— Тръгваш пръв за Яус. Искам те с момчетата ти най-отпред.

— Смятай, че утре вечер сме пристигнали в Яус.

— Гледай да е по-рано. — Керм Желязната глава прие скастрянето с още по-навъсена физиономия и това предизвика моментална усмивка на лицето на Златния. Сякаш двамата бяха като двете блюда на везни — не можеш просто да натиснеш едното надолу, без да повдигнеш другото. — Златен, ти хващаш пътя за Бротън и се присъединяваш към Ричи. Веднага след като свърши с набирането на войската, го подкарваш, старчето напоследък се нуждае от малко пришпорване.

— Дадено, главатар.

— Десетократен, момчетата ти да спрат със събирането на продоволствие. Тръгваш най-отзад, заедно с мен.

— Готово.

— И за тримата се отнася, пришпорвайте здраво момчетата си, но си дръжте очите на четири. Ще е добре ние да стреснем южняците, не те нас. — Дау се ухили до уши. — И ако досега не сте наточили остриетата, сега му е времето.

— Дадено — отвърнаха в хор тримата главатари, надпреварвайки се кой ще прозвучи по-кръвожадно.

— О, ъ, дадено — обади се накрая Калдер и се усмихна ехидно.

Може и да не го биваше много с меча, но малцина бяха хората в Севера, които можеха да му се опънат на ехидниченето. Оказа се напразно — никой не му обърна внимание. Сцепеното стъпало се беше надвесил над рамото на Дау и шепнеше нещо в ухото му.

Защитника на Севера се облегна назад със сърдита физиономия.

— Хубаво де, кажи му да влезе!

Вратите се отвориха и вятърът нахлу със свистене в хамбара, разпръсквайки сламата по пода. Калдер напрегна очи в здрача навън. Явно светлината му играеше номера — човекът на прага не можеше да запълва цялата врата и главата му със сигурност не стигаше чак до дебелата греда отгоре. И тогава онзи пристъпи напред. И се изправи. Беше истинско зрелище. Докато вървеше към средата на хамбара, единствено протестното скърцане на дървения под нарушаваше възцарилата се тишина при появата му. „Е — помисли си Калдер, — когато си с размерите на хълм, драматичната поява не ти е никакъв проблем. Просто вървиш и в един момент спираш.“

— Аз съм Странник-на-портата.

Калдер знаеше името. Странник-на-портата наричаше себе си главатар на Стоте племена, всичко отвъд Крина — негова земя, а всички родени на нея — негова собственост. Естествено, беше чувал и това, че бил великан, но не го бе взел на сериозно. Северът като цяло бе пълен с надути до пръсване мъже, с напомпани самомнения и превъзнесена слава. В повечето случаи се оказваше, че човекът не е и наполовина толкова голям, колкото името му. Ето защо срещата със Странник-на-портата го свари напълно неподготвен.

Той напълно отговаряше на представата за гигант, беше като излязъл от легендите за героите от отминали времена. Стърчеше над Дау и страховитите му главатари, с глава почти завряна между гредите на покрива. Черната му тук-там прошарена коса се спускаше покрай масивни брадясали челюсти. В сравнение с него, Глама Златния беше джудже, а Сцепеното стъпало и хората му — оловни войничета.

— Мътните го взели — прошепна едва доловимо Калдер. — Е, тоя наистина е голям.

Дау Черния не изглеждаше дори изненадан. Седеше си отпуснат лениво на стола на Скарлинг, с провесени покрай дръжките на оръжията си ръце и вълча усмивка на уста.

— Чудех се кога ли ще дойдеш на… моята порта. Естествено, не очаквах, че ще биеш целия този път и ще се появиш лично.

— Съюзник се става лице в лице, мъж с мъж, желязо с желязо и кръв с кръв.

Калдер очакваше гигантът да изреве всяка дума като чудовище от приказките, но се оказа, че гласът му бе някак тих и дори приятен. Говореше бавно, сякаш всяка дума го затрудняваше.

— А, личното отношение — каза Дау. — Винаги съм бил за него. Значи, имаме сделка?

— Имаме.

Странник-на-портата разпери една огромна длан и захапа опънатата кожа между палеца и показалеца. После я протегна на Дау с потеклата по нея от дупките от зъбите му кръв.

Дау плъзна длан по острието на меча си и остави алена следа по ръба. Скочи от стола и стисна ръката на гиганта. Двамата останаха за момент един срещу друг, стиснали ръце, със стекла се до лактите кръв. Калдер изпита смесица от малко страх и много презрение при вида на това мъжкарско представление.

— Готово. — Дау пусна ръката на гиганта и седна обратно на стола, оставяйки един кървав отпечатък от длан по подлакътника. — Сега можеш да преведеш хората си през Крина.

— Вече го направих.

Златния и Желязната глава се спогледаха явно обезпокоени от мисълта за тълпа диваци, минаващи реката и напредващи през земите им. Дау го погледна през присвити клепачи.

— Направил си го, казваш?

— От другата страна на Крина не могат да се бият с южняците. — Странник-на-портата огледа бавно хамбара, като спря за достатъчно дълго черните си очи на тези на всеки един от присъстващите. — А аз съм дошъл да се бия!

Последната дума изрева с всичка сила и гласът му отекна в гредите на тавана. През тялото му премина гневна тръпка, стисна юмруци, изду гърди и вдигна чудовищните си рамене — сякаш стана още по-голям.

Калдер се замисли какво ли бе усещането да се биеш с подобен дивак. Как се спира такова нещо, веднъж тръгнало срещу теб? Такова огромно количество плът. С какво оръжие се спира? Сигурен беше, че в момента всеки един от останалите си мислеше същото и отговорите на въпросите определено не ги радваха.

С изключение на Дау Черния.

— Хубаво! — отсече той. — Точно затова си ми нужен.

— Искам да се бия със Съюза.

— Ще има колкото искаш от тях.

— Искам да се бия с Уирън-от-Блай.

— Това не мога да ти го обещая. На наша страна е, освен това е особняк, но мога да го питам дали няма да иска да направите един дуел.

— Искам да се бия с Кървавия девет.

Космите по тила на Калдер настръхнаха. Странно, дори в такава компания, дори мъртъв от осем години, името все още тежеше. Усмивката беше слязла от лицето на Дау.

— Изпусна си шанса. Деветопръстия е обратно при пръстта.

— Чух, че е жив и се бие на страната на Съюза.

— Грешно си чул.

— Чух, че е жив, и аз ще го убия.

— Ще го убиеш, а?

— Аз съм най-великият боец в Кръга на света — обяви Странник-на-портата.

Не се перчеше и надуваше като Златния. Не заплашваше и не гледаше кръвнишки като Желязната глава. Каза го просто ей така, както се съобщава очевидното.

Дау се почеса замислено по остатъка от ухото си.

— Тук е Северът. Много корави мъже има в него. Някои от тях са пред очите ти. Доста сериозни претенции имаш.

Странник-на-портата развърза наметалото си, остави го да се плъзне по гърба му и остана гол до кръста, сякаш се готвеше да се бори с някого. Две неща в Севера не слизаха от популярност — оръжията и белезите, и всеки, нарекъл се мъж, трябваше да има и от двете. Но въпреки огромната си площ, мускулестото тяло на Странник-на-портата бе покрито предимно от белези и почти никаква здрава кожа. Имаше следи от разкъсвания, пронизвания, посичания — достатъчно за двайсетина мъже със завидно минало в битките.

— При Йеуелд се бих с Кучешкото племе и бях пронизан със седем стрели. — Той посочи няколкото петна по ребрата си с дебел като тояга показалец. — Но продължих да се бия. Направих планина от телата на мъртвите им, земите им станаха мои земи, а жените и децата им — сега са мои жени и деца.

Дау въздъхна, сякаш на почти всяко от военните си съвещания виждаше по един такъв дивак и това вече започваше да отегчава.

— Може би е време да помислиш за щит.

— Щитовете са да се крият зад тях страхливците. Белезите ми разказват историята за силата ми. — Гигантът посочи с палец нагънатата на бразди като кора на дърво кожа, чието звездовидно очертание заемаше цялото му рамо, отиваше към гърба и се спускаше до половината му лява ръка. — Страховитата вещица Ваниан ме заля с течен огън, но дори горящ, аз я носих чак до езерото, където я удавих.

— Аз първо бих угасил пламъците, но… — отбеляза Дау, зает да чопли нещо изпод ноктите си.

Дивакът повдигна рамене и обезобразената кожа се нагъна на бразди.

— Когато умря, огънят сам изгасна. — Той посочи едно грапаво петно, голо насред кечето от черни косми на гърдите си — нагъната розова кожа на мястото на едното му зърно. — Братята Смирту и Уеорк ме предизвикаха на двубой. Казаха, че понеже са делили една утроба, се броят за един.

— И ти им се върза? — изсумтя, развеселен, Дау.

— Аз не търся причини да не се бия. Разсякох Смирту на две със секирата ми, а черепа на брат му смазах с голи ръце.

Гигантът бавно стисна юмрук. Кокалчетата побеляха, а мускулите на предмишницата му се издуха.

— Мърлява работа — отбеляза Дау.

— По моите земи хората се впечатляват от мръсната смърт.

— Да ти кажа честно, и тук е така. Слушай какво, когото нарека мой враг — можеш да го убиеш, когато ти скимне. Когото нарека приятел… първо ми кажи, преди да му смажеш черепа с голи ръце. Ще е срамота да очистиш погрешка нашия принц Калдер например.

Странник-на-портата извърна очи.

— Ти ли си Калдер?

Последва кратко, неловко мълчание, по време на което Калдер обмисля трескаво дали да признае, или да отрече.

— Аз съм.

— Вторият син на Бетод?

— Същият.

— Бетод беше велик човек — кимна бавно гигантът.

— Биваше го да кара другите да се бият за него. — Десетократния изсмука нещо от изгнилите си зъби и се изплю на пода. — Той самият не беше кой знае какъв боец.

— Защо всички от тази страна на Крина са толкова кръвожадни? — Гласът на гиганта изведнъж отново бе омекнал. — В живота има толкова много други неща освен битките. — Той се наведе и вдигна наметалото си от пода. — Ще бъда на уреченото място, Дау Черния. Освен… ако някой от малките ти хора не иска първо да се поборим?

Златния, Желязната глава и Десетократния един по един извърнаха очи към тъмните ъгли на хамбара.

Калдер от своя страна, бидейки всеизвестен страхливец, беше свикнал да бъде сплашван и понесе с усмивка погледа на великана.

— С удоволствие, но съм дал дума да не се събличам без присъствието на жени. Жалко наистина, защото имам едно страхотно петно на гърба, което със сигурност ще впечатли всички ви.

— О, не мога да се бия с теб, син на Бетод. — На Калдер му се стори, че видя загадъчна усмивка на устните на гиганта, докато се обръщаше да си върви. — Ти си създаден за други неща.

Той преметна наметалото през изгореното си рамо и наведе глава под горния праг на вратата, после двамата войници я затвориха след него.

— Изглежда ми свестен — обяви непринудено Калдер. — Мило от негова страна, че не ни показа белезите по оная му работа.

— Шибани диваци! — изсумтя Десетократния.

Смешно, предвид, че именно той го казваше.

— Най-великият боец в Кръга на света — подхвърли ехидно Златния, възползвайки се от възможността да се върне в разговора с ехидните си забележки, от които се бе въздържал в присъствието на Странник-на-портата.

Дау разтри замислено брадичка.

— Мъртвите са ми свидетели, че не съм никакъв дипломат, но приемам съюзниците каквито са и когато дойдат. Човек с подобни размери ще спре немалко стрели. — Златния и Желязната глава се изкикотиха угоднически, но Калдер прозря повече в шегата. Ако беше жив Кървавия девет, човек с подобни размери би могъл да спре дори него. — Всички си знаят задачите, нали? Вървете и си вършете работата.

Златния и Желязната глава си размениха кръвнишки погледи на излизане. Десетократния се изплю в краката на Калдер, но той го подмина с усмивка и обещанието един ден да се смее последен.

Дау стана от стола и проследи с поглед затварянето на вратата. От средния пръст на ръката му продължаваше да капе кръв. Накрая въздъхна дълбоко.

— Вражди, вражди и пак проклети вражди. Ех, Калдер, защо не може хората просто да се разбират помежду си?

— Баща ми казваше: „Сложи трима северняци в една редица и само гледай как ще почнат да се избиват помежду си, преди дори да си заповядал атака към врага“.

— Ха! Умно копеле беше Бетод, независимо от всичко друго. Само дето, след като започна битките, не успя да ги спре. — Дау се загледа в омазаната си с кръв длан и размърда пръсти. — Веднъж изцапаш ли си ръцете с кръв, не можеш ги изчисти така лесно. Кучето ми го каза. А на мен ръцете ми цял живот са все в кръв. — Сцепеното стъпало хвърли нещо и Калдер примижа стреснато, но това се оказа просто парче плат. Дау го сграбчи във въздуха и го уви около дланта си. — Май е малко късно тепърва да ги мия, а?

— Значи, просто ще има още кръв — каза Сцепеното стъпало.

— Така мисля. — Дау се отправи с небрежна походка към едно от празните заграждения за конете, килна глава назад и примижа към тавана. Секунда по-късно Калдер чу шуртенето на пикнята по пода. — А… така…

Ако целта на Дау бе да го накара да се почувства още по-незначителен, определено постигна своето. Беше очаквал да го убият, не че до такава степен на никой не му пука за него, че да не си даде зора дори. А от това гордостта страда.

— Някакви заповеди за мен? — троснато попита Калдер.

Дау извърна глава и го изгледа през рамо.

— Има ли смисъл? Или ще осереш всичко, или по-вероятно ще се направиш, че не си ме чул.

„Вероятно беше прав“, помисли си Калдер.

— Защо тогава ме извика?

— Ако може да се вярва на брат ти, имаш най-острия ум в Севера. Писна ми да го слушам как се жалва, че не можел да се справя без теб.

— Мислех, че Скейл е някъде при Устред.

— На два дни езда, но в момента, в който чух, че Съюзът идва, пратих да го повикат да идва насам.

— Значи, няма много смисъл да тръгвам натам.

— И аз така мисля… — Шуртенето на пикнята заглъхна. — А, айде пак!

Шуртенето започна наново.

Калдер изскърца със зъби.

— Може да отида при Ричи. Да видя как става това с набирането на войска. — „Или по-скоро да го увещавам да ми помогне да оцелея още месец-два“, мислеше си Калдер.

— Свободен човек си, нали така? — И двамата знаеха отговора. Свободен като гълъб… оскубан и сложен в тенджерата. — Нещата са си все същите като едно време, докато баща ти беше жив. Всеки е свободен да прави каквото си поиска. Нали така, Стъпало?

— Точно така, главатар.

— Стига да прави точно каквото съм му казал, мамка му. — Войниците се изхилиха, сякаш по-остроумна шега не бяха чували. — Прати много поздрави на Ричи.

— Добре.

Калдер се обърна да си върви.

— Ей, Калдер! — Дау тъкмо изтръскваше последните капки пикня. — Няма да ми създаваш повече главоболия, нали?

— Главоболия? Дори не знам как се прави това, главатар.

— Щото, нали разбираш, с всичките тия южняци… с непредсказуеми шибаняци като Уирън-от-Блай… с Фукльо-на-портата, дошъл чак от Крина… със собствените ми хора, които си газят по краката… ми се събират почти толкова грижи, колкото може да ми понесе задникът. Няма да търпя когото и да било да ми играе игрички. В такъв момент опита ли човек да ми излезе с подмолни номерца, повярвай ми, не се шегувам, как само, мамка му, ще загрубеят нещата! — Дау изкрещя последното с облещени очи и изхвръкнали вени на врата. Избликът на ярост бе така непредсказуем, че всички в хамбара примижаха стреснати. Секунда по-късно от него не бе останала следа. — Ясен ли съм?

Настръхнал, Калдер преглътна тежко и опита да скрие страха в гласа си.

— Май схванах.

— Добро момче. — Дау разкърши задник, докато връзваше панталоните си, и се огледа с гладната усмивка на лисица пред отворен курник. — Ще е жалко да се стигне дотам, да нараня жена ти. Малка хубавица е тя. Е, не колкото ти, разбира се, си.

— Че кой е?

Калдер едва успя да замаскира гнева си с поредната усмивка.

Докато минаваше покрай двамата войници на вратата, в главата му бе само едно, как един ден ще убие Дау Черния и ще си върне всичко откраднато от баща му.