Джо Абъркромби
Герои (49)

Ето какво ни чака

Няма голяма разлика във възкачения пред тълпата водач и провесения пред нея на бесилката. Когато Гушата се покачи на празния сандък, за да говори на хората, се чувстваше по-скоро като втория. Кръгът на Героите беше пълен с народ, а отвъд камъните стояха още повече — море от лица. А най-отпред личната дузина на Дау Черния — най-мрачните и страховити физиономии в целия Север. А такива в Севера колкото искаш. Подобни хора се интересуваха предимно от плячкосване, изнасилване и убиване, за кое е редно и кое не почти не се замисляха, нито за това, кой отнася дебелия край.

Намръщените лица на Йон, Прекрасна и Потопа до сандъка бяха донякъде успокоение. Още по-голямо беше да знае, че точно зад него стои Уирън. Мечът предлагаше достатъчно стомана, в подкрепа на кои да са думи. Спомни си какво му каза Три дървета, когато го направи свой втори. Вторият е водач на хората си, не техен любовник. Хората трябва първо да му имат страха, пък после да го харесват.

— Мъже от Севера! — изрева Гушата, надвиквайки вятъра. — В случай че някой не е разбрал, Сцепеното стъпало е мъртъв и Дау Черния сложи мен на мястото му. — Избра един от първата редица, най-големия, най-гадния на вид и с най-начумерената физиономия и се надвеси над главата му. — Сега ще правиш каквото аз кажа! — кресна в лицето му. — Това ти е работата. — Продължи да го гледа право в очите, достатъчно дълго, за да не остави съмнение в това, че не го е страх от никого, нищо че отвътре чувстваше обратното. — А моята е да ви опазя живи. Има голяма вероятност да не успея да го сторя за всички ви. Война е. Но аз няма да се откажа. И мъртвите са ми свидетели, всеки един от вас ще направи същото.

Разнесе се мърморене, но не изглеждаха убедени в думите му. Време бе да се изреждат заслуги. В последно време не го биваше в хвалбите, но със скромничене нямаше да спечели нищо.

— Името ми е Кърнден Гушата и съм именит войн от трийсет години! Някога бях втори на Руд Три дървета. — Името предизвика одобрително кимане. — Скалата от Уфрит. Държах щит за него в дуела му с Кървавия девет. — Това предизвика дори повече. — След това стоях до Бетод, а сега до Дау Черния. Всяка битка, за която вие, шибаняци такива, само сте чували, аз съм се бил в нея. — Той изви презрително устни. — Да няма съмнения, че ставам за работата. — Нищо че той самият се съмняваше, че ще успее още дълго да се удържи да не напълни гащите. Но гласът му не потрепна, гърмеше плътен и дрезгав. Слава на съдбата, че след като му даде слабия стомах, беше решила да му даде силен глас. — Днес искам всеки един от вас да постъпи, както е редно! И преди някой да се изхили и аз да трябва да си вадя ботуша от задника му, не говоря за галене на детски главици, нито искам да делите последния залък с някоя гладна катерица, още по-малко да се правите на по-дръзки от Скарлинг. Не искам от вас геройства. — Той кимна към каменните блокове наоколо. — Оставете ги на тях. Те не кървят. Говоря за това, всеки един да застане зад главатаря си! До дузината си! Рамо до рамо с човека до него! Но най-вече искам от вас да гледате да не ви убият! — Откри Бек в тълпата и го посочи с пръст. — Вижте добре това момче. Името му е Червения Бек. — Очите на Бек щяха да изхвръкнат, когато главорезите от първата редица се обърнаха да го видят. — Вчера той постъпи, както е редно. Не помръдна от една къща в Осранг, докато южняците напираха през вратата. Послуша главатаря си. Остана до своите. Запази хладнокръвие. Прати четирима при пръстта и оживя. — Може би пресилваше леко нещата, но нали затова бяха речите? — Щом едно седемнайсетгодишно хлапе може да удържи Съюза пред вратата на една колиба, мисля, че хора с вашия опит няма да имат никакъв проблем да направят същото с този хълм. Пък и мисля, всеки знае колко богати са южняците… когато хукнат обратно надолу, ще оставят достатъчно след себе си, прав ли съм? — Това дори разсмя неколцина. Нищо не върши повече работа от погъделичкването на алчността им. — Това е! — изрева Гушата. — Сега всички по местата!

Слезе от сандъка и залитна леко на болното коляно, но поне успя да се задържи на крака. Нямаше скандиране и аплодисменти, но реши, че беше спечелил достатъчно от тях, за да не се тревожи за нож в гърба по време на битката. А от подобна компания човек повече не можеше да иска.

— Хубава реч — каза Прекрасна.

— Мислиш ли?

— Само за това с редното нещо не съм сигурна. Трябваше ли да го казваш?

— Все някой трябва — вдигна рамене Гушата.

 

 

— Може би по-рано през нощта сте чули шумотевицата. — Полковник Валимир обходи със строг поглед събраните наоколо офицери и сержанти от Първи полк на Негово Величество. — Това, което сте чули, беше шумът от нападение на северняците.

— По-скоро шумът от нечие осиране — промърмори Тъни.

Знаеше го, от момента, в който чу тупурдията от изток. Нощ, армия и изненада — идеалната комбинация за едно хубаво осиране.

— Имаше известно объркване по предните постове…

— Поредно осиране — промърмори Тъни.

— За момент настана паника…

— Още едно-две.

— И… — лицето на Валимир се изкриви в горчива гримаса. — Северняците избягаха с две полкови знамена.

Тъни понечи да добави коментар към това, но не намери думи. Понесе се недоумяващо мърморене, достатъчно ясно, въпреки шума на вятъра в клоните. Валимир въдвори ред.

— Знамената на Втори и Трети бяха пленени от врага! Генерал Митерик… — полковникът явно се замисли сериозно над подбора на думи — не е доволен.

Тъни изсумтя. Генерал Митерик по рождение не беше от доволните. За ефекта от кражбата на знамената на два от полковете му можеше само да се гадае. Предполагаемо, ако сега някой го мушнеше с карфица, щеше да експлодира и отнесе половината долина във въздуха. Тъни осъзна, че беше стиснал до болка знамето на Първи и отпусна леко юмрук.

— Но има и друго, още по-лошо — продължи Валимир, — очевидно вчера следобед са ни били изпратени заповеди да атакуваме, но те така и не са стигнали до нас. — Форест изгледа косо Тъни и той вдигна рамене. От Ледерлинген още нямаше следа. Сигурно се беше отдал на поредното си доброволно начинание, този път — дезертьорство. — Когато пристигнаха нови, вече се беше стъмнило. Затова генерал Митерик иска днес да се реваншираме. С изгрева генералът ще тръгне в мащабно настъпление към стената на Клейл, с превъзхождаща численост.

— Хм.

В последно време Тъни все това чуваше, мащабни настъпления, превъзхождаща численост, но северняците все още бяха на хълма, все така несломени.

— Западния край на стената той оставя на нас. Веднъж започнала атаката, врагът просто няма как да подсигури толкова дълга отбранителна линия. Видим ли ги да напускат стената, прекосяваме потока и ги удряме по фланга. — Валимир подкрепи думите си, като стовари юмрук в отворената си длан. — И ги довършваме. Просто така. Тръгнат ли от стената, нападаме. Въпроси?

Естествено, първият въпрос, който Тъни беше готов да зададе, беше: „Ами ако не напуснат стената?“, но той не беше вчерашен и знаеше, че не е добра идея да изглеждаш подозрително пред тълпа офицери.

— Добре — усмихна се Валимир, явно убеден, че мълчанието беше знак за това, колко превъзходен бе планът му, а не колко тъпи, надъхани или нерешителни бяха хората му, за да изтъкнат пропуските му в негово присъствие. — Числеността ни е намалена наполовина, нямаме коне, но това няма да спре Първи полк на Негово Величество, прав ли съм? Ако днес всеки изпълни дълга си, ще има предостатъчно време да се докажем като истински герои.

Тъни сподави напушилия го смях и проследи с поглед тъпите, надъхани и нерешителни офицери, които започнаха да се разотиват, за да подготвят хората си за атаката.

— Чу ли това, Форест? Ще станем герои.

— На мен ми стига да оцелея още един ден, Тъни. Слушай сега, искам те в края на гората, да държиш под око каменната стена. Трябват ми опитни очи.

— О, моите са видели всичко на този свят.

— Че и повече. В момента, в който северняците тръгнат, даваш сигнала. А, Тъни? — Тъни се обърна. — Няма да си единственият, който ще наблюдава, така че не си и помисляй да въртиш номера. Не съм забравил какво стана с онази засада при Шрикта. Или по-точно, какво не стана.

— Няма доказателства за злонамерена умисъл, сержант, цитирам военния съд.

— Цитираш военния съд, ама и ти си един образ.

— Старши сержант Форест, потресен съм от мисълта, че колега и боен другар може да поставя под съмнение репутацията ми.

— Каква репутация бе, Тъни? — провикна се след него Форест, докато той вървеше през дърветата нагоре по хълма.

Жълтен клечеше в храстите, горе-долу на същото място, където го беше оставил Тъни предишната вечер, и наблюдаваше стената през далекогледа му.

— Къде е Уорт? — Жълтен понечи да отговори, но Тъни го прекъсна. — Всъщност забрави, глупав въпрос. Някакво раздвижване? — Жълтен отново понечи да отговори. — Освен в стомаха на кавалерист Уорт, ми е мисълта?

— Никакво, ефрейтор Тъни.

— Надявам се, не възразяваш да проверя лично. — Без да дочака отговор, Тъни измъкна далекогледа си от ръцете му и проследи стената по цялата й дължина, на изток от потока, нагоре по склона, чак до мястото, където изчезваше зад билото на една могила. — Не че подлагам на съмнение компетентността ти…

Пред стената нямаше нищо, но зад нея се виждаха копия, много копия, които вече се открояваха на фона на просветляващото небе.

— Няма раздвижване, нали, ефрейтор Тъни?

— Не, Жълтен. — Тъни свали далекогледа и се почеса по врата. — Няма.

 

 

Цялата дивизия на Яленхорм, подсилена с два полка от наборна войска, беше строена на полегатия склон, пред чакълестия бряг на плитчините. С лице на север. С лице към Героите. С лице към врага. Е, поне с това нямаме грешка.

Горст за пръв път виждаше толкова много войска, строена за битка на едно и също място, по едно и също време. Краят на редиците се губеше в далечината от двете му страни. Над гъстия строй се издигаше гора от копия, алебарди и знамената на отделните роти. Съзря наблизо, плющящо под напорите на вятъра и извезано със златни конци, знамето на Осми полк, което гордо провъзгласяше имената на битки, спечелени от няколко поколения служещи в редиците му. Газовите фенери разливаха светлината си на големи петна, в които сред съзвездия от проблясъците на брони и оръжия се открояваха сериозните лица на мъжете. Тук-там се виждаха възседнали коне офицери, с извадени за почест пред гърдите саби, готови да предадат заповедите по редиците на частта си. Опърпаната дружина на Кучето стоеше на чакъла, току пред водата, и зяпаше с изумление огромната войска пред себе си.

За случая генералът беше избрал нещо по-близко до произведение на изкуството, отколкото до броня: нагръдник от лъскава като огледало стомана, с инкрустирани на предницата и гърба златни слънца. Многобройните им лъчи преминаваха в остриета на мечове, копия и стрели и се преплитаха с изкусно гравирани лаврови венци и дъбови клонки.

— Пожелайте ми успех — промърмори Яленхорм и смушка коня си нагоре по чакълестия склон, към първата редица на дивизията си.

— Успех — прошепна Горст.

Възцари се пълна тишина, в която ясно се чу звънтенето на сабята на Яленхорм, когато я изтегли от ножницата.

— Мъже от Съюза! — прогърмя гласът му, докато вдигаше острието право нагоре. — Преди два дни мнозина от вас претърпяха погром от врага! Мнозина от вас бяха изтласкани от хълма, който виждате пред себе си. Вината за този ден е изцяло моя! — Горст чу думите му да се понасят като ехо по редиците, повторени от офицерите за онези, които бяха прекалено далече да ги чуят. — Надявам се и вярвам, че днес с ваша помощ ще изкупя грешката си. Естествено, за мен е огромна чест и привилегия да командвам хора като вас. Смели мъже от Мидърланд, Старикланд и Англанд. Смели мъже от Съюза!

Строгата армейска дисциплина не позволяваше овации, но по редиците премина одобрително мърморене. Дори Горст почувства известен прилив на гордост и патриотизъм от думите на генерала. Патриотична сълза в ъгълчето на окото. Аз, дето уж имам повече мозък в главата и не вярвам в подобни глупости.

— Войната е ужасно нещо! — Конят на Яленхорм изтропа в копито в чакъла и той го укроти с едно рязко подръпване на юздата. — Но войната е прекрасна! На война човек открива истинската си същност. Целия си потенциал. Войната изважда на показ най-лошото в човека — алчност, малодушие и диващина! Но наред с тях изважда на показ и най-доброто — кураж, сила и великодушие! Искам днес да ми покажете най-доброто в себе си! Но най-вече искам да го покажете на врага!

Яленхорм изчака последните му думи да стигнат до крайните редици, предадени от офицерите, после щабът му се раздвижи, давайки знак, че това е краят на речта. Мъжете в строя вдигнаха като един оръжия и над редиците се понесе гръмогласен рев. В един момент Горст осъзна, че чува собственото си пронизително викане, и моментално спря. Генералът прие последните овации с високо вдигната сабя, после се обърна и подкара обратно коня си. Докато приближаваше, усмивката му бавно се стопи.

— Хубава реч. Доколкото е възможно.

Кучето седеше отпуснато върху протритото седло на дългокосместия си кон и си духаше в шепите.

— Благодаря — отвърна генералът, докато извръщаше коня си до него. — Опитах просто да кажа истината.

— Истината е като солта. Човек иска малко от нея, от многото му се догажда. — Кучето им се ухили, но те замълчаха. — Прилична броня също така.

Яленхорм погледна сконфузено към нагръдника си.

— Подарък от краля. Досега не намирах удобен повод да я сложа… Е, ако да предвождаш обречена на гибел атака не е удобен повод, кой е, питам аз?

— Та какъв е планът? — попита Кучето.

Яленхорм посочи строената зад гърба му дивизия.

— Осми, Тринайсети пехотен и Старикският полк ще водят. Как само го каза, все едно става дума за танци. Защо ли обаче подозирам, че ще има повече жертви, отколкото на танцова забава. Дванайсети и Адуанският доброволчески полк оформят втората вълна. А вълните, както знаем, се разбиват в брега, попиват в пясъка и скоро биват забравени. Остатъците от Ростодския полк и Шести ще следват най-отзад като подкрепления. Остатъци, остатъци. Скоро всички ще бъдем само остатъци.

Кучето изпуфтя с издути бузи, докато оглеждаше огромната армия зад генерала.

— Е, поне хора имаш в изобилие. Разбира се, а също пръст, в която да ги погребеш.

— Първо прекосяваме при плитчините. — Яленхорм посочи със сабята си виещите се около пясъчните навлаци потоци вода. — Предполагам, са скрили хора на отсрещния бряг, които ще ни пресрещнат още там.

— Естествено — каза Кучето.

Върхът на сабята се отмести по посока на редиците плодни дръвчета, чиито върхове се подаваха между билата на могилите покрай брега и склона на Героите.

— Очакваме малка съпротива при овощните градини. Предполагам, ще е повече от малка.

— Ние може би ще успеем да ги прогоним оттам.

— Но ти нямаш и сто души.

— Бройката не е всичко във войната — смигна му Кучето. — Част от хората ми са вече от другата страна и чакат. Минете ли реката, просто ми дай малко време. Ако успеем да ги изметем оттам, хубаво, ако ли не, нищо не губите.

— Така да бъде — каза Яленхорм. — Готов съм да опитам всичко, щом ще означава спасени животи. Интересно, аз си мислех, че работата ни е да отнемаме животи. — Овладеем ли овощните градини… — Върхът на сабята се стрелна решително нагоре по склона, първо към малкия каменен кръг на билото на южното продължение на хълма, после към Героите на върха, грейнали с бледата оранжева светлина на догарящите в кръга огньове. Той сви рамене и върхът на сабята увисна надолу. — Изкачваме хълма.

— Изкачвате хълма? — повдигна вежди Кучето.

— Точно така.

— Мамка му. — Горст нямаше как да не се съгласи с този коментар. — Там са от вече два дни. Дау Черния може и да е всякакъв, но не е глупак. Ще бъде подготвен. Побити заострени колове, изкопани траншеи и хора на каменната стена, и ще ви засипе със стрели, и…

— Целта ни не е на всяка цена да ги изтласкаме от хълма — прекъсна го Яленхорм с изкривено в такава горчива гримаса лице, сякаш стрелите вече се сипеха отгоре му. — Целта ни е да ги притиснем и държим ангажирани, докато генерал Митерик и полковник Брок пробият по двата фланга.

— Хубаво — съгласи се Кучето, но не даваше вид на убеден в плана.

— Но все пак се надяваме да постигнем повече от това.

— Хубаво, но исках да кажа… — Кучето пое дълбоко въздух и обърна очи към Героите. — Мамка му. По-добре не бих го казал. Сигурен ли си?

— Мнението ми не е от значение. Планът е на маршал Крой, съставен съобразно изискванията на Висшия съвет и волята на краля. Моята отговорност е изпълнението му.

— Е, щом си решил да потегляш, хубаво, но на твое място не бих се бавил. — Кучето им кимна за довиждане и извърна коня си. — Чака ни дъжд. Много дъжд!

Яленхорм вдигна глава към навъсеното небе, което вече беше достатъчно изсветляло, че да се покажат препускащите по него облаци, и въздъхна.

— Изпълнението на плана е изцяло в мои ръце. Минаваме реката, пресичаме овощните градини и тръгваме нагоре по склона. Просто вървим на север. Това, предполагам, е по силите ми. — Той замълча за момент. — Много исках да постъпя както трябва, но се доказах като… не като най-големия тактик в армията на Негово Величество. — Въздъхна отново. — Е, днес поне ще командвам от първата редица, ако не друго, това го мога.

— При цялото ми уважение, мога ли да предложа да размислите и останете в тила?

Яленхорм извърна стреснат глава и го погледна учудено. От това, какво казах, или от това, че казах повече от три думи на кръст? Обикновено в мое присъствие хората говорят като на стена и явно очакват подобаващо поведение от слушателя си.

— Загрижеността ви за моята сигурност е трогателна, полковник Горст, но…

— Бремър. Така, като умра, ще има поне един, с който сме на малко име.

Яленхорм се ококори от изненада. После се усмихна натъжено.

— Наистина съм трогнат, Бремър, но се боя, че не мога да го допусна. Негово Величество очаква…

— Майната му на Негово Величество. Ти си свестен човек. Отчайващо некомпетентен, но свестен. Войната не е място за свестни хора.

— Боя се, че не си прав по отношение и на двете. Войната е превъзходна възможност за изкупление. — Яленхорм присви очи към Героите. Изглеждаха толкова близо, на една ръка разстояние от реката. — Ако се изправиш лице в лице опасността и не трепнеш, ако го направиш подобаващо и не отстъпиш нито за миг, тогава, жив или мъртъв, биваш прероден. Битката… пречиства, прав ли съм? Не. Когато се облееш в кървища, излизаш окървавен, нищо повече. Виж теб например. Ти може и да си, може и да не си свестен човек, но в едно няма съмнение, ти си герой.

— Кой, аз?

— Ами кой друг? Преди два дни, на същото това място ти се втурна съвсем сам срещу врага и спаси цялата ми дивизия. Неоспорим факт, видях част от това с очите си. А вчера беше на Стария мост, нали? — Горст погледна намръщено пред себе си. — Ти осъществи пробива в момент, в който хората на Митерик бяха на крачка от пореден провал. Пробив, който днес може да ни осигури победа. Ти си вдъхновение за останалите, Бремър. Ти си доказателството, че човек може да постигне нещо със собствени усилия, насред… всичко това. Ти не е нужно да се биеш днес, но ето те, готов да дадеш живота си за краля и страната. Искаш да кажеш, да го хвърля на вятъра за крал, който не го е грижа за мен, и страна, която дори не може да я е грижа за някого. Героите са къде по-голяма рядкост от свестните хора.

— Героите са набързо скалъпени от каквото има подръка. Бързо издигнати като такива и бързо забравени и сменени с нови. Ако аз минавам за такъв, значи, от тях полза никаква.

— Не съм съгласен.

— Недей, но моля те… остани в тила.

Яленхорм се усмихна натъжено, пресегна се и тупна с юмрук очуканата броня на рамото на Горст.

— Наистина съм трогнат от загрижеността ти, Бремър. Но се боя, че не мога. Не мога да остана, точно колкото не можеш и ти самият.

— Уви. — Горст погледна към тъмния силует на хълма на фона на просветляващото небе. — Жалко.

 

 

Калдер погледна през бащиния далекоглед. Отвъд границата на осветения от фенерите кръг нивята чезнеха в тъмна мътилка. При Стария мост като че ли зърна тук-там някое светло петънце, блед проблясък на метал, но нищо повече.

— Мислиш ли, че са готови?

— Виждам коне — отвърна Бледоликия. — Много коне.

— Така ли? Аз, мамка му, не виждам нищо.

— Там са.

— Мислиш ли, че гледат към нас?

— Мисля, че да.

— Митерик, той гледа ли?

— Аз бих.

Калдер вдигна очи към небето. Започваше да сивее между бързо движещите се облаци. Само непоправим оптимист би нарекъл това зора, но Калдер не беше от тях.

— Тогава май е време.

Сръбна от манерката, разтри подутия си корем и я подаде на Бледоликия. Мехурът му напираше да се пръсне. Покатери се на натрупаните един върху друг сандъци и примижа към светлината на фенера. Хвърли поглед през рамо към редицата от тъмни фигури, застанали пред стената. Не разбираше тези хора, нито ги харесваше, те изпитваха същото към него, но с тях имаше много общо. Бяха това, което са, защото се бяха докоснали до славата на баща му. Това бяха големи мъже просто заради онзи, комуто служиха. Защото бяха седели на почетните места в тронната зала на Скарлинг. Но със смъртта на баща му бяха паднали много ниско. Както изглеждаше, по-ниско нямаше накъде, а това си беше успокоение за него, защото главатар без войници е просто един самотен човек насред огромно, проклето поле.

Осъзнаваше колко очи бяха вперени в него, докато развързваше връзките на панталона си. Очите на хиляди от хората му, значителна част от тези на Десетократния, няколко хиляди съюзнически конници, сред които се надяваше да е и самият генерал Митерик, готов да се пръсне от яд.

Нищо. Отпусни се или напъвай? Типично за него, всички тези усилия, а сега не можеше да го направи. Като капак на всичко, вятърът беше студен и духаше право в оная му работа. Човекът, който държеше знамето отляво — прошарен войник с дълъг белег през едната скула, — наблюдаваше с известно озадачение усилията му.

— Не може ли да гледаш другаде?

— Извинявай, главатар.

Мъжът се покашля и почти тържествено извърна очи.

Може би това, че го нарече главатар, свърши работата. Калдер усети паренето в мехура си, изчака да се засили, усмихна се, килна глава назад и погледна към навъсеното небе.

— Аа.

Пикнята шурна и поръси едно от знамената. Капките заблестяха на светлината на фенерите и затрополиха по плата като дъжд по покрито с цветя поле. Зад гърба му, по протежението на стената се понесе гръмогласен смях. Радват се на малкото, помисли си той, но от друга страна, многобройната войска по принцип не можеше да оцени една тънка шега. На нея й дай лайна, пикня и пребиващи се хора.

— Ето малко и на теб. — Калдер отправи една тънка струя към другото знаме и се нахили до уши с лице към редиците на Съюза. Зад него мъжете заподскачаха, затанцуваха, настана истинско веселие насред ечемика. Може и да не ставаше за боец, нито за водач на хората си, но определено го биваше в това, да разсмива околните, да ги вбесява също. Той вдигна свободната си ръка към небето, провикна се колкото му глас държи и разкърши задник, пръскайки навред. — Бих се изсрал отгоре им — провикна се през рамо, — но съм се запекъл ужасно от проклетата яхния на Бледоликия!

— Аз ще се изсера отгоре им! — изкрещя някой от редицата и мъжете се изкискаха пронизително.

— Запази го за Съюза, на тях се изсери, като дойдат!

Хората му продължиха да се смеят, да подвикват бодро, да размахват оръжия и блъскат по щитовете си, вдигайки радостна глъч. Неколцина дори се качиха на стената и започнаха да пикаят срещу Съюза. Може би им беше толкова смешно именно защото за разлика от него те знаеха какво идва от другата страна на ечемичната нива. Но въпреки това Калдер беше доволен. Поне веднъж в живота си беше постъпил правилно. Остана и направи поне едно нещо, достойно за песните. Поне разсмя хората на баща си. Хората на брат си. Неговите хора.

Поне докато не ги избият до крак.

 

 

На Бек му се стори, че чува смях да се носи по вятъра, само дето не можеше да си представи кой и на какво би могъл да се смее в момент като този. Вече беше просветляло достатъчно. Достатъчно да види колко бяха южняците от другата страна на реката. Първоначално не можа да повярва, че едва забележимите в тъмното, подредени от другата страна на плитчините, квадрати са плътни редици от мъже. После се беше опитал да си внуши, че не са. Но вече нямаше място за съмнение.

— Хиляди са — прошепна той.

— Знам! — Уирън направо подскачаше от радост. — А колкото повече са, толкова повече слава за нас, прав ли съм, Гуша?

Гушата спря за момент да гризе ноктите си.

— О, да. Ще ми се да бяха двойно повече.

— Мътните го взели, на мен също! — Уирън пое дълбоко въздух и издиша, все така нахилен до уши. — Пък кой знае, може отзад да има още, но ние просто не ги виждаме!

— Да се надяваме — процеди гърлено Йон.

— Мамка му, как обичам войната! — изписка от вълнение Уирън. — Направо я обожавам, ами ти, момче?

Бек не отговори.

— Мириса й. Усещането й. — Той прокара бавно ръка по мърлявата ножница на Меча и дланта му изсъска тихо по кожата. — Войната е справедлива. В нея няма лъжа. В нея няма нужда от извинения. Няма нужда да се криеш. Не можеш. Ако умреш? Какво пък? Умираш сред приятели. Сред достойни врагове. Умираш, гледайки Големия изравнител право в очите. Ако оживееш? Ех, на това, момче, му казвам аз живот, така ли е? Човек не е истински жив, ако не стои очи в очи със смъртта. — Уирън тупна тежко с крак по пръстта. — Обичам войната! Жалко само, че Десетократния е там, долу на Децата. Мислиш ли, че въобще ще стигнат дотук, горе, Гуша?

— Не мога да кажа.

— Аз мисля, че да. Надявам се да стигнат. Ама по-добре да дойдат преди дъжда. Това небе изглежда като вещерско творение, а? — И беше прав. Зората имаше необичаен цвят, а от север, над хълмовете се носеха огромни кълба тъмни облаци. Уирън заподскача на пръсти. — О, мамка му, нямам търпение!

— Те не са ли също хора? — промълви Бек. Мислено още виждаше лицето на мъртвия съюзнически войник в къщата в Осранг. — Също като нас?

Уирън го прогледна през присвити клепачи.

— Най-вероятно са. Но ако почнеш да мислиш така… е, няма да убиеш никого.

Бек понечи да отговори, после затвори уста. Нямаше отговор на това. В него виждаше по-малко смисъл от всичко останало, случило се през последните дни.

— Лесно ти е на теб — изръмжа Гушата. — Шоглинг ти е казала деня и мястото на смъртта ти и те не са днес и тук.

— Е — ухили се още повече Уирън. — Това си е така и признавам, помага за куража, но ако ми беше казала, че е днес и тук, мислиш ли, че щеше много да ме е грижа?

Прекрасна изсумтя.

— Може би нямаше да плямпаш толкова много.

— О! — Уирън въобще не я чу. — Вече тръгват, гледайте! Подраниха! — Той протегна ръка и посочи с Меча на запад, към Стария мост, а другата преметна през рамото на Бек. Силата й беше невероятна, без дори да го иска, почти го повдигна от земята. — Погледни тези хубави кончета! — Бек не виждаше нищо повече от притъмняла земя, искряща повърхност на водата и ситни светлинки отстрани. — А, ама колко хубаво от тяхна страна, а? Хитреци такива! Още не е съмнало, а те тръгват!

— Прекалено тъмно е за езда — поклати глава Гушата.

— Явно и те като мен са толкова нетърпеливи. Мисля, че днес няма да се шегуват, а, Гуша? О, мътните го взели — Уирън разтресе Меча във въздуха и размята Бек напред-назад, — какви песни ще се пеят за този ден!

— Така си е — процеди Прекрасна, — някои хорица са готови да пеят за какви ли не простотии.