Джо Абъркромби
Герои (46)

Под крилото

Гушата вървеше надолу по хълма и напрягаше очи в тъмното, докато си гледаше в краката. Коляното го болеше и той мижеше при всяка стъпка. А също заради ръката, скулата, че и челюстта. Но най-вече заради въпроса, загнездил се в главата му, който не му даде мира през цялата нощ. Студена нощ, пълна с тревоги, съжаления, тихите стонове на ранените и недотам тихото хъркане на Уирън-от-проклетия-Блай.

Да каже ли на Дау Черния за Калдер, или не? Зачуди се дали вече е избягал. Познаваше го от дете и никога не би го набедил за голям смелчага, но предишната вечер беше видял нещо различно в очите му. Нещо, което не беше виждал досега. Или по-скоро, нещо, което беше виждал, но не в Калдер, а в баща му. А Бетод не беше много по бягането от неприятности. Точно това му докара края. И Кървавия девет, естествено, когато му разби главата. А това щеше да е най-малкото, което Калдер можеше да очаква, ако Дау научеше какво е казал на Гушата. А също най-доброто, което Гушата можеше да очаква, ако Дау го научеше от друг, а не от него. Той погледна към навъсената физиономия на Дау и десетките белези по лицето му, просветващи в оранжево от факлата в ръката на Тръпката.

Да му каже ли, или не?

— Мамка му — прошепна.

— Така си е — каза Тръпката.

Гушата за малко да се изпързаля на мократа трева от изненада. После се сети, че наоколо беше пълно с хора, които казваха „мамка му“ за едно или друго. Това й беше хубавото на фразата. Означаваше всичко и нищо, зависи кога я кажеш. Ужас, изненада, болка, страх, тревога. И всички те си бяха съвсем на място тук. Предстоеше битка.

Схлупената порутена къщурка изплува от тъмнината, с обраслите си в коприва ронещи се стени, с пропадналия си таван и щръкналите като ребра на труп греди на покрива. Дау взе факлата от ръката на Тръпката.

— Ти чакай тук.

Тръпката спря, сякаш се замисли за момент, после сведе глава и се облегна на стената до вратата. Металното му око проблесна на бледата лунна светлина.

Гушата наведе глава и се шмугна през ниската врата, опитвайки се да не изглежда притеснен. Всеки път когато оставаше насаме с Дау, част от него, при това не малка част, очакваше нож в гърба. Или меч в корема. Не беше сигурен кое ще е, само, че ще има острие. И всеки път оставаше леко изненадан, когато си тръгваше жив и здрав. Не беше се чувствал така с Три дървета, дори с Бетод. Това не говореше добре за човека, когото бе избрал да следва… Усети се, че отново гризе нокът, ако нищожният остатък на върха на пръста му можеше да се нарече така, и се насили да спре.

Дау отнесе факлата до отсрещния край на стаята и сенките по грубо издяланите греди на тавана се размърдаха.

— Няма вест от момичето, нито от баща й. — Гушата реши да не отговаря на това. В последно време всеки път като си отвореше устата, нещата отиваха на много зле. — Май задлъжнях на проклетия великан за едното нищо. — Гушата отново замълча. — Жени, а?

— Не мисля, че мога да ти давам съвети по този въпрос — вдигна рамене Гушата.

— Ти имаше жена за втори, нали така? Как успя да се сработиш с нея?

— Тя се сработи с мен. Никога не съм имал по-добър втори от Прекрасна. Мъртвите са ми свидетели, че съм правил какви ли не грешки, но за това, че я направих втори, не съжалявам. И никога няма да съжалявам. Корава е като магарешки бодил, по-корава от кой да е мъж. Има повече кураж от мен, а и повече мозък. Нищо не й убягва. Освен това е право острие. Доверявам й се напълно. На никого не се доверявам повече.

Дау повдигна учудено вежди.

— Бийте камбаните! Май трябваше на нея да предложа твоето място.

— Може би — промърмори Гушата.

— Човек трябва да може да се довери на втория си. — Дау отиде до прозореца и се загледа в тъмното навън. — Трябва да има доверие.

Гушата се възползва от възможността да смени темата.

— Чернокожата ти приятелка ли чакаме?

— Не съм убеден, че бих я нарекъл приятелка. Но, да.

— Коя е тя?

— От онези, пустинните обитатели е. Черното не я ли издава достатъчно?

— Имах предвид, какво търси тук, в Севера?

— Не съм сигурен какво точно, но от това, което разбрах, има си своя лична война. Много стара война и за момента се оказва, че делим едно и също бойно поле.

— Война между магьосници? — намръщи се Гушата. — Дали искаме да се забъркваме в подобно нещо?

— Ние вече сме се забъркали.

— Къде я намери?

— Тя ме намери.

Това не беше кой знае какво успокоение за Гушата.

— Магьосници. Не знам дали…

— Беше на Героите, нали? Видя Сцепеното стъпало.

— Да.

Не беше от спомените, които му повдигаха настроението.

— Южняците имат магия и са готови да я използват. На огъня трябва да отговорим с огън.

— А какво, ако се опарим?

— Мисля, че е много вероятно — сви рамене Дау. — Война е.

— Поне можеш ли да й вярваш?

— Не.

Ишри се беше облегнала на стената, до вратата, преметнала крак връз крак. Погледна Гушата, сякаш можеше да прочете мислите му, но не беше много впечатлена от тях. Зачуди се, дали знае, че мислеше за Калдер, опита се да го пропъди от главата си, но това само повече го накара да мисли за него.

Междувременно Дау дори не се обърна. Просто заглави факлата в една ръждива скоба на стената и се загледа в пламъка.

— Май предложението ни за мир удари на камък — подхвърли през рамо.

Ишри кимна.

— Никой не ме иска за приятел — нацупи устни Дау.

Ишри го погледна учудено и едната й тънка вежда се повдигна неестествено високо.

— Е, то пък кой иска да стисне ръката на човек, чиито ръце са видели толкова кръв, като моите.

Ишри сви рамене.

Дау погледна към ръката си, после я сви в юмрук.

— Май ще трябва да ги намажа с още малко кръв. Някаква идея откъде ще дойдат утре?

— Отвсякъде.

— Знаех си, че така ще кажеш.

— Защо питаш тогава?

— Поне те накарах да проговориш. — Настана тишина, после Дау се облегна на лакти на перваза на прозореца. — Давай, кажи ми още.

Ишри се отблъсна от стената, протегна назад глава и я завъртя в бавен, широк кръг. Нещо в движенията й всеки път караше Гушата да потреперва от погнуса, все едно гледаше пълзяща, гърчеща се змия.

— На изток командването пое човек, на име Брок. Готви се да атакува моста в Осранг.

— И що за човек е? Като Мид ли е?

— Точно обратното. Млад, красив и смел.

— Обичам млади, красиви смелчаци! — Дау хвърли поглед на Гушата. — Затова си избрах такъв за втори.

— Нито едно от трите не е лошо постижение.

Гушата осъзна, че отново гризе нокти и дръпна рязко ръка.

— В средата — продължи Ишри — Яленхорм събира огромна пехота и се готви да мине плитчините.

Дау се ухили с вълчата си усмивка.

— Ето нещо, което ще чакам с нетърпение. Обичам да съм на някой хълм и да гледам как някой друг се катери по него.

Гушата не можеше да каже, че споделя радостта му, колкото и теренът да беше на тяхна страна.

— На запад Митерик направо изгаря от нетърпение да използва скъпоценната си конница. Също така има хора от другата страна на малката рекичка, в гората на западния ви фланг.

— Ха — повдигна учудено вежди Дау. — Калдер е бил прав.

— Калдер работи здраво през нощта.

— Проклет да съм, ако не му е за пръв път.

— Открадна две от знамената на Съюза и сега ги използва да им се подиграва.

— Няма да намериш по-добър в подигравките от него — изкикоти се под мустак Дау. — Винаги съм го харесвал това хлапе.

— Така ли? — погледна го невярващо Гушата.

— А ти защо мислиш продължавам да му давам шанс? Имам предостатъчно хора, които, за да влязат, къртят вратата с ритник. Но от време на време ми се ще да имам някого, който ще се сети да опита с дръжката.

— Така да бъде — съгласи се Гушата, но не беше убеден, че Дау би останал доволен, ако разбереше, че Калдер опитва дръжката на вратата към убийството му. Не, когато разбереше. Никакво „ако“, „когато“. Нали?

— А това ново оръжие, което имат. — Дау присви свирепо очи. — Какво е?

— Баяз. — Ишри на свой ред присви леко очи. Гушата се замисли дали някъде по света имаше други двама, които да умеят да гледат по-злобно от тях двамата. — Първия магус. Той е с тях. И има нещо ново.

— И само това ли можеш да ми кажеш, че има нещо ново?

Тя вирна брадичка и го изгледа през присвити очи.

— Баяз не е единственият, който може да подготвя изненади. И аз съм приготвила една, за по-късно днес.

— Знаех си, че има причина да те взема под крилото си — каза Дау.

— Твоето крило се простира над целия Север, о, могъщи Защитнико. — Ишри извърна бавно очи към тавана. — Пророкът намира подслон под крилото на Бог. А аз — под крилото на Пророка. А, какво е това, което пази главата ти от дъжда? — Тя вдигна ръка и дългите й пръсти се заизвиваха и загърчиха, сякаш нямаха кости, като червеи за стръв в буркан. Устните й се разтеглиха в широка, искрящо бяла усмивка. — Големи или малки, всички ние имаме нужда от подслон.

Факлата изпращя, пламъкът се люшна и в следващия миг тя беше изчезнала.

— Помисли добре — чу гласа й в главата си Гушата.