Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на Първия закон (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heroes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Автор: Джо Абъркромби

Заглавие: Герои

Преводач: Александър Ганчев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-150-163-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3579

История

  1. — Добавяне

Сенки

Твое Кралско Шибанячество,

Истината ли? Под вещото ръководство на злите старчета във Висшия съвет армията ти гние в Севера. Мре, пропиляна с лека ръка, като прахосник бащино богатство. Да бяха съветници на врага, пак нямаше така добре да осуетят плановете на Твое шибанячество в Севера. Спокойно мога да заявя, че щеше да се справиш по-добре без помощта им — на по-сериозно обвинение в момента не мога да се спра. Щеше да ти придаде повече чест просто да беше натоварил войската си на корабите, да им бе помахал просълзен за сбогом от кея, да ги беше запалил и потопил още на пристанището в Адуа.

Истината, значи? Маршал Крой е компетентен командир, който наистина го е грижа за хората му, и аз си умирам да изчукам дъщеря му, но сам човек — толкова. Подчинените му, Яленхорм, Митерик и Мид, драпат със зъби и нокти за званието „най-нескопосан генерал в историята“. Не знам кой го заслужава най-много — приятният некадърен идиот, подмолният лекомислен кариерист или нерешителният педантичен войнолюбец. Последният поне има доблестта да плати с живота си. С малко късмет, скоро всички ще го последваме.

Истината? Всъщност какво ти пука? Стари приятели като нас нямат нужда от преструвки. На мен, за разлика от други, ми е ясно, че си жалко нищожество, безгръбначен фигурант, вайкащо се, самовлюбено и самоненавиждащо се хлапе в мъжка кожа, господар единствено на собствената си суета. Не ти, а Баяз управлява тук. Човек без всякаква съвест, скрупули и милост. Чудовище. По-зловещо от онова, което виждам в огледалото.

Истината, значи? И аз гния тук. Жив погребан, гниещ труп. Ако не бях такъв страхливец, досега да съм се самоубил, но съм и затова убивам други, с надеждата един ден да се облея в достатъчно кръв, че да изляза от нея пречистен. И докато чакам със затаен дъх реабилитацията си, ще съм очарован да поема каквото лайно сметнеш за нужно да изстискаш в лицето ми от кралския си задник.

Най-предадена и очернена изкупителна жертва на Твое Кралско шибанячество,

Бремър дан Горст, наблюдател на северното фиаско

Горст остави писалката и се вгледа намръщено в порязаното, точно на върха на показалеца си. Не помнеше нито кога, нито как го беше направил, но благодарение на него почти всяко движение на пръста му причиняваше болка. Духна леко хартията и изчака и последната лъскава капка мастило да изсъхне, избра последния останал му здрав нокът и бавно го прокара по сгъвките на листа, за да оформи идеално прави ръбове. Взе пръчката восък и притисна замислено език в небцето си. Очите му се извърнаха бавно към подканящо блещукащото пламъче на свещта. Гледаше малката искрица светлина в мрака, както човек, който го е страх от височините, надзърта през перилата на терасата на висока кула. Зовеше го. Примамваше го. Опияняваше го с обещанието за пълната разруха. Просто я вземи и това срамно недоразумение, което с такава насмешка наричаш живот, ще свърши. Трябваше само да запечата писмото, да го изпрати и да чака разразяването на бурята.

Въздъхна и поднесе едното крайче на листа към пламъка. Гледа го как почернява, сгърчва се и изчезва. Последното тлеещо по краищата ъгълче пусна на пода и стъпка с крак. Пишеше поне по едно такова на вечер — яростно издраскани точки, тирета, удивителни и несвързани по смисъл изречения. За успокоение преди сън. Понякога след това дори се чувстваше по-добре. За много кратко.

Дочу шум отвън и се заслуша намръщен. Нещо пак изтропа, доста по-силно и Горст подскочи. Разнесоха се гласове и нещо в тях го накара да посегне към ботушите си. Последваха викове и тропот на коне. Той грабна сабята и отметна покривалото на входа на палатката.

Рюрген беше прекарал вечерта седнал отпред, изчуквайки на светлината на един фенер последните вдлъбнатини от броните му. Но сега се беше изправил, стоеше с един набедреник в едната ръка, малък чук в другата и се надигаше на пръсти да види какво става.

— Какво е това? — извиси фалцет Горст.

— Нямам никаква… уау!

Той се дръпна стреснато назад. Покрай него профуча кон и ги опръска с кал.

— Стой тук — постави ръка на рамото му Горст. — Тук си в безопасност.

Тръгна към Стария мост, стиснал здраво сабята в една ръка, докато с другата загащваше ризата в панталона си. В тъмнината отпред се носеха гласове, просветваха газови фенери, стрелкаха се осветени за миг лица, размазани и примесени със светлите петна от пламъка на свещта, които още виждаше пред очите си.

Един задъхан вестоносец изникна тичешком от тъмното. Половината му лице и цялата страна на униформата му бяха почернели от кал.

— Какво става? — викна насреща му Горст.

— Северняците нападат! — отвърна запъхтяно той, докато подминаваше. — Прегазиха предните постове! Идват!

Ужасът в очите му изпълни Горст с радост. Вълнението пареше, почти болезнено, в гърлото му. Дребните несгоди от синините по тялото и болките в мускулите се стопяваха с всяка следваща крачка към реката. Ще трябва ли отново да си пробивам път с бой през моста? Два пъти в един ден? Толкова нелепо, че чак го досмеша. Нямам търпение.

Някои от офицерите приканваха към спокойствие, други просто бягаха и си спасяваха живота. Част от хората трескаво търсеха оръжия, други ги хвърляха, преди да побегнат. В очите на Горст всеки тъмен силует на пътя му беше северняк или цяла орда от тях. Ръката го сърбеше да изтегли острието от ножницата. Но всеки път измамните сенки се оказваха объркани войници, полуоблечени прислужници или уплашени коняри.

— Полковник Горст? Вие ли сте, господине?

Горст не спираше да върви. Мислите му бяха другаде. Отново се луташе сред дима и ужаса по коридорите на Къщата за развлечения „Кардоти“. Търсеше краля в мрака и задушливия дим. Но този път няма да се проваля.

Някакъв прислужник клечеше с окървавен нож в ръка над проснато на земята тяло. Стават грешки. От една палатка изскочи мъж, видимо сънен и с щръкнала от едната страна коса. Бореше се с ножницата на парадната си сабя. Ако обичате. Горст го изблъска безцеремонно с ръка от пътя си и той се просна с вик на земята. Някакъв пълничък капитан седеше на земята, притискаше превръзка към главата си, въртеше объркано окървавено лице и не спираше да повтаря: „Какво става, какво става?“. Паника. Ето това става. Невероятно колко бързо една стегната армия се срива до пълен безпорядък. Колко бързо героят в светлото се превръща в страхливеца в тъмното. И хората тръгват като стадо животни.

— Насам! — извика някой зад него. — Той знае!

Отзад се разнесе шумът от пляскащи в калта крака. Ха, вече си имам собствено стадо. Не си направи труда да се обърне. Да знаете обаче, аз отивам там, където се лее кръв.

От тъмнината изскочи кон с облещени от ужас очи. Малко по-нататък някой лежеше на земята прегазен, въргаляше се в калта и пищеше. Горст го прекрачи и пред очите му се разкри неестествена гледка — следа от пръснати по земята рокли и стъпкани в калта дантели и разноцветна коприна. Тръгна по нея и скоро тълпата отпред се сгъсти — множество пребледнели лица, обезумели очи, блеснали на светлината на пламъците. Реката се появи отпред с танцуващи по повърхността на водата стотици отражения на факли и фенери. На Стария мост цареше същата суматоха, каквото и през деня, когато бяха изтласкали северняците от него. Дори повече. Нощта беше изпълнена с какофония от надвикващи се гласове.

— Виждал ли си моя…

— Това Горст ли е?

— Идват!

— Дайте път! Дайте…

— Няма ги вече!

— Той е! Той ще знае какво да правим!

— Всички назад! Назад!

— Полковник Горст, може ли…

— Имам нужда от заповеди! Заповеди! Умолявам ви!

Молбите не помагат тук. Тълпата се разрасна и току се разтваряше пред него, току го смазваше в прегръдката си. Някой го сръга с лакът, той замахна настрана с юмрук и ожули кокалчетата си в броня. Нещо го сграбчи за крака, но той го срита набързо, отскубна се и продължи напред. Разнесе се писък, Горст се обърна и зърна за миг нечии ботуши да ритат във въздуха зад парапета на моста. Миг по-късно се чу плясъкът, с който собственикът им се стовари в бързите води на реката.

Най-после стигна другия бряг. Ризата му беше скъсана и студеният вятър духаше през разпраното. Един сержант с почервеняло от викане лице държеше факла над главата си и се дереше пресипнало, приканвайки към спокойствие. По-нататък викаха други, препускаха коне, размятаха се остриета, но до ушите на Горст не достигаше онзи омаен звън на стомана. Той стисна още по-здраво сабята и продължи да върви намръщен.

— Не! — Генерал Митерик стоеше насред част от щабните си офицери. Горст не беше виждал по-пълно олицетворение на фразата „да почервенееш от яд“. — Искам Втори и Трети незабавно готови за атака!

— Но, господине — умоляваше един от заместниците му, — остават още няколко часа до зазоряване, хората са в пълен безпорядък, не можем…

Митерик размаха сабята си пред лицето му.

— Аз заповядвам тук! Без значение, че е прекалено тъмно да възседнеш кон, камо ли да препускаш в галоп към невидим враг, сред стотици други ездачи. Сложете охрана на моста! Всеки, който се опита да мине обратно, ще бъде обесен за дезертьорство! Обесен!

Полковник Опкър, началник-щабът му, стоеше на безопасно разстояние, извън обсега на гнева на генерала, и наблюдаваше представлението с мрачно изражение.

— Къде са северняците? — стовари ръка на рамото му Горст.

— Ометоха се! — кресна ядосано Опкър и се отърси от ръката му. — Не бяха повече от трийсетина! Откраднаха знамената на Втори и Трети и изчезнаха в тъмното.

— Негово Величество няма да търпи врагът да краде знамената му, генерале! — крещеше някой.

Фелниг. Налетял на позора на Митерик като ястреб на заек.

— Напълно ми е ясно какво ще търпи и какво не Негово Величество! — кресна насреща му Митерик. — Проклет да съм, ако не си върна знамената! Ще докопам тия крадливи копелета, това може да кажеш на лорд-маршала! Настоявам да му го кажеш!

— О, всичко ще му кажа, не бери грижа!

Митерик не дочака отговор и вече крещеше на другата страна.

— Къде са съгледвачите? Не ти ли казах да разпратиш съгледвачи, Димбик? Къде е Димбик? Теренът, човече, докладвай за терена!

— Аз ли? — заекна един пребледнял млад офицер. — Ами, ъ, да, но…

— Върнаха ли се вече? Искам да съм сигурен, че теренът е добър! Мамка му, кажи ми, че е добър!

Човекът се огледа отчаяно за помощ, после сякаш се окопити, стегна се и отдаде чест.

— Да, генерале, разпратихме съгледвачи, върнаха се, да, точно така, върнаха се и теренът изглежда… идеален. Гладък като тепсия, господине. Като тепсия… с ечемик отгоре…

— Отлично! Не искам повече изненади! — Митерик тръгна нанякъде, с развята зад гърба разкопчана риза. — Къде се дяна проклетият майор Хокелман? Искам кавалерията готова за езда в момента, в който просветне малко! Разбираш ли? Малко да просветне!

Гласът му заглъхна, а с него и ропотът на Фелниг. Офицерите ги последваха, отнесоха фенери и факли и Горст остана сам в тъмнината, задавен от разочарование, като зарязан пред олтара младоженец.

Атака, все пак е нещо. Всичко е било просто импровизиран набег, провокиран от жалкото перчене на Митерик със знамената. И няма да има ни слава, ни изкупление. Само глупост, малодушие и прахосничество. Горст се замисли колко ли бяха умрели тази нощ заради паниката и хаоса. Десет пъти повече, отколкото са убили северняците? Да не повярваш, врагът май наистина ще се окаже най-малката опасност по време на война.

Как се оставихме да ни спипат така неподготвени? Ами как, не си и помислихме, че ще имат наглостта те да нападнат. И ако само бяха натиснали малко повече, сега като нищо щяха да са ни изтикали обратно през моста и да са пленили два полка, не само знамената им. Петима мъже и едно куче можеха да се справят. Но не са могли да предположат, че ще бъдем толкова неподготвени. Провалихме се всички. И най-вече аз.

Обърна се и се озова пред солидна група войници и прислужници, въоръжени кой с каквото намерил. Хората, последвали го към реката и после през моста. Изненада се от това, колко много бяха. Овце. Което ме прави, какво? Овчарското куче? Бау-бау, глупаци такива.

— Какво да правим, господине? — попита онзи най-отпред.

Горст вдигна рамене. И тръгна бавно към моста, с наведена глава, точно както по-рано днес. От изгрева още нямаше следа, но не беше далече.

Значи, е време да слагам бронята.