Джо Абъркромби
Герои (5)

Армейски елит

Ваше Кралско Величество,

Преодоляхме напълно последствията от несполуката при Тихия проток и кампанията ни продължава. Независимо колко хитър и коварен противник е Дау Черния, лорд-маршал Крой го изтиква неуморно към столицата Карлеон. В момента сме на не повече от две седмици поход от града. Той не може да отстъпва вечно. Скоро ще е в ръцете ни, Ваше Величество може да разчита на това.

Вчера дивизията на генерал Яленхорм извоюва победа в малко сражение по билата на верига от хълмове на североизток от тук. Лорд-губернатор Мид напредва с дивизията си на юг към Олесанд, в опит да принуди северняците да разделят силите си и да ги въвлече в битка. Аз пътувам с дивизията на генерал Митерик, в близост до щаба на лорд-маршал Крой. Вчера колоната на обоза ни, разтеглена прекалено много заради лошите пътища, попадна на засада близо до село, наречено Барден. Благодарение на бдителността и храбростта на войниците от тила нападението им бе отблъснато с много жертви от тяхна страна. В сражението се отличи лейтенант Керн, който демонстрира изключителна смелост и даде живота си в отбраната на обоза, така оставяйки, доколкото ми е известно, съпруга и малко дете.

В колоните ни цари ред. Времето е добро. Напредваме добре, настроението е ведро, а бойният дух на мъжете — висок.

Ваш най-верен и смирен слуга,

Бремър дан Горст,

кралски наблюдател на военните действия в Севера

В колоните цареше пълен хаос. Дъждът се лееше като из ведро. Армията бе затънала в гнусната лепкава каша на пътя, а бойният дух на мъжете бе направо в калта. А моето настроение по-гнило от всичко гнило насред това море от разложение.

Бремър дан Горст си проби път през скупчината от окаляни, подгизнали от дъжда войници, които се влачеха като червеи, с нарамени, ръчкащи във всички посоки копия. Колоната се точеше като пресечено мляко в тясното гърло на бутилка, но онези отзад продължаваха да напират. Шляпаха крака, блъскаха се в хората пред тях, ругаеха и задръстваха все повече тясната ивица кал, която минаваше за път. Тук-там някой биваше изблъскан с псувня на уста встрани между дърветата. Горст закъсняваше и когато тълпата отпред се сгъсти, на свой ред започна да изблъсква встрани всеки, изпречил се на пътя му. От време на време някой се обръщаше да възрази, но щом видеше кой е зад него, веднага млъкваше. Познаваха го.

Противникът, спрял придвижването на армията на Негово Величество, се оказа един от собствените й фургони. Задните му колела се бяха приплъзнали встрани и вместо в обичайната кал до глезените на пътя, бяха затънали до оста в тресавището покрай него. По силата на онзи всеобхватен закон, че ако съществува вероятност нещо да се обърка, независимо колко малка, то със сигурност ще се обърка, фургонът бе спрял почти напряко на пътя. Кочияшът бичуваше с пяна на устата двата облещени от ужас коня, а половин дузина омърляни с кал войници се суетяха безпомощно и бутаха отзад. Мъжете от колоната се провираха през мокрия храсталак от двете страни на пътя и псуваха при всяко закачено в ниския шубрак копие, при всеки оплел се в краката им трънак и всеки отплеснал се в очите им клон.

Наблизо стояха трима млади офицери с почернели по раменете от дъжда пурпурни униформи. Двама си крещяха в лицата и сочеха с пръсти към фургона, а третият стоеше и гледаше отстрани, отпуснал небрежно ръка на лъскавата дръжка на сабята, все едно беше манекен в ателието на армейски шивач.

И с десет хиляди подбрани бойци, врагът не би успял да спре колоната им по-ефективно.

— Какво става тук? — провикна се настоятелно Горст и въпреки вложеното усилие, се провали напълно в опита си да прозвучи авторитетно.

— Господине, колоната на обоза няма място на този път!

— Глупости, господине! Пехотата трябваше да изчака преди…

Естествено, не разрешението на проблема е по-важно, а кой е виновен. Горст разбута с рамене офицерите и уверено зашляпа през калта. Намърда се сред наредените зад фургона войници, зарови ръце в тинята и напипа задната ос. Намести крака, пое няколко пъти рязко въздух и напрегна мускули.

— Давай! — изписка остро Горст, забравил за опитите да снишава глас всеки път когато говори.

Камшикът изплющя. Мъжете заръмжаха от усилие. Конете изпръхтяха. Калта изжвака под колелата. Горст цял се разтрепери от напрежението. Всичко наоколо се стопи — останаха само той и задачата му да измъкне колелата от калта. Изпъшка, изръмжа, накрая изсъска, цялата насъбрана злоба заклокочи в гърдите му, готова да се отприщи и разкъса на парчета фургона.

Колелата изскърцаха жаловито и макар и с неохота, поддадоха. Миг по-късно изскочиха от блатото и целият фургон политна напред. Горст залитна отчаяно след него и се пльосна по очи в тинята, повличайки със себе си един от войниците. Когато се надигна, видя фургона да се отдалечава с тропот по пътя, а кочияшът да опъва юздите, за да овладее подплашените коне.

— Благодаря за помощта, господине. — Един от войниците протегна разтреперена ръка и опита да изтрие калта от униформата на Горст, но в резултат само я размаза още повече. — О, съжалявам, господине, много съжалявам.

— Дръжте колелата и осите си добре смазани, малоумна сган такава. Карайте проклетите си каруци по пътя, кретени такива. Вършете си проклетата работа, мързеливи влечуги. Толкова много ли искам? Няма проблем — отвърна Горст, отстрани ръката на войника и се впусна в безуспешен опит да изпъне куртката си. — Аз благодаря.

Тръгна след фургона и почти чу присмехулния кикот на войниците и офицерите зад гърба си.

 

 

За своя временна щабквартира лорд-маршал Крой бе реквизирал най-представителната постройка в радиус от мили наоколо, а именно схлупена каменна къщурка, така обрасла с мъх, че приличаше на огромна купчина оборски тор. Една беззъба старица и още по-престарелият й мъж, най-вероятно изселените й собственици, седяха на прага на прилежащия й хамбар. Бяха се сгушили под протрито наметало и не изпускаха от очи Горст, докато крачеше към вратата на доскорошния им дом. И явно не бяха впечатлени от вида му. Същото можеше да се каже и за четиримата постови, които се шляеха отпред, загърнати в непромокаемите си мушами. А също и за офицерите с все още влажни от дъжда униформи, скупчени в малката всекидневна. Те едновременно извърнаха обнадеждени лица към вратата и също така едновременно посърнаха при вида на прегърбения при влизането си, окалян до уши Горст.

— Горст — промърмори ехидно един, сякаш бе очаквал появата на краля, но вместо него се бе появил прислужник с нощното гърне на Негово Величество.

Стаята се пръскаше от войнско великолепие. Естествено, централно място в него заемаше лорд-маршал Крой — самото олицетворение на военната дисциплина. Седеше начело на масата, както винаги в безупречно чиста и сякаш току-що изгладена черна униформа, с права колосана яка с извезани със сребърна метална нишка листа. Всяко късо подстригано косъмче от посивялата му коса стърчеше право нагоре, като застанал мирно войник. Началник-щабът му, полковник Фелниг, дребен, чевръст, с шарещи очи, които не пропускаха и най-малка подробност, стоеше изпънат като струна до него. Беше вирнал до скъсване врат, но тъй като беше мъж със забележителна двойна брадичка, шията му образуваше отвесна стена, от ноздрите на гърбавия нос чак до ръба на яката. Надут самовлюбен лешояд в очакване на поредния труп за вечеря.

В този ред на мисли, този на генерал Митерик би бил същинско пиршество. Той беше огромен мъж с масивна глава, чиято предна част, въпреки просторната си площ, едва побираше неудобно сбутаните една в друга черти на лицето му. И колкото брадичката на Фелниг се губеше в двойната гуша, толкова тази на Митерик стърчеше на показ, прорязана от неимоверно дълбока трапчинка в средата. Като задник, провесен под рунтавия мустак. Беше надянал дълги до лактите ръкавици от мека, бледожълта кожа, явно в стремежа си да си придаде вид на човек на действието. Според Горст обаче приличаше повече на фермер, готвещ се да прави клизма на крава със сериозни стомашни проблеми.

Митерик повдигна с насмешка вежда при вида на окаляната униформа на Горст.

— Нови геройства, полковник? — попита под акомпанимента на хихикането на останалите офицери.

Набий си го в задника, че и в подобната на задник брадичка, пълен до пръсване суетен мехур, кравешки гъзобъркач такъв.

Думите погъделичкаха приятно устните на Горст, но той не им даде глас — с жалкия си фалцет каквото и да каже, все той щеше да стане за посмешище. Предпочиташе да се изправи сам пред хиляда северняци, отколкото да проведе кратък разговор. Затова вместо отговор просто се усмихна и се остави на унижението, както винаги. Избра най-сумрачния ъгъл на всекидневната, скръсти ръце отпред на мърлявата си куртка и удави надигналия се в гърдите му гняв с мисълта за главата на Митерик, набучена на копие до знамето на Дау Черния. Естествено, далече не патриотична мисъл, но такова удовлетворение за душата.

Обърнат надолу с главата свят, в който мъже като тези, ако въобще може да се нарекат мъже, гледат отвисоко на човек като мен. Струвам повече от всички ви, взети заедно. И това е армейският ни елит? Заслужаваме да загубим.

— Не можеш да спечелиш война, без да си изцапаш ръцете.

— Моля?

Горст извърна смръщено лице. Кучето стоеше подпрян на стената до него, с опърпано палто и изражение на безкрайна досада на изпитото му от умора лице.

Севернякът отпусна назад глава върху лющещата се стена.

— Е, някои предпочитат да си пазят ръчичките чисти. И да губят.

Горст намери идеята за сближаване с единствения по-голям аутсайдер в стаята за крайно непрепоръчителна, надяна износената, но надеждна и удобна броня на мълчанието и се съсредоточи върху нервния брътвеж на офицерите.

— Кога ги очакваме?

— Скоро.

— Колко?

— Аз чух, трима.

— Само един. И един член на Висшия съвет ни е достатъчен.

— Висшият съвет? — изписка Горст и гласът му се извиси почти до границата, достъпна на човешко ухо.

Стомахът му се сви на топка от ужас, същият, който изпита в деня, в който онези страховити старци го свалиха от поста му. И стъпкаха мечтите ми с лекотата и пренебрежението, с които хлапе стъпква бръмбар. — И накрая… — В главата му изплува споменът за това, как го изкараха в онзи коридор и как тежките черни врати се затръшнаха зад гърба му като капака на ковчег. Вече бивш рицар и командир на Дворцовата стража. Едно нищо, писукащо посмешище, нарицателно за позор и провал. До ден-днешен виждаше сбръчканите, провиснали лица и презрителните усмивки. А начело на масата, кралят седи, извърнал глава. Не си дава труда дори да срещне погледа на Горст. Все едно опозоряването на най-предания му поданик е просто банално, досадно задължение…

— Кой ще бъде? — питаше Фелниг. — Знаем ли?

— Няма никакво значение. — Крой извърна поглед към прозореца. Зад притворените щори дъждът се усилваше. — Знаем какво ще каже. Кралят иска бляскава победа. Дважди по-бърза и на двойно по-ниска цена.

— Типично! — изкряска Митерик като наперен петел. — Проклетите политици не спират да си врат носа в нашата работа! Кълна се, онези мошеници във Висшия съвет ще ни костват повече загуби, отколкото врагът някога…

Топката на вратата изтрака силно и в стаята влезе набит възрастен мъж. Беше напълно плешив, с къса посивяла брада. Нищо във вида му не издаваше власт. Дрехите му бяха почти толкова подгизнали от вода и опръскани с кал, колкото тези на Горст. Носеше обикновен дървен жезъл с обкован със стомана долен край — по-скоро бастун, отколкото символ на власт или могъщество. И въпреки това, независимо от факта, че двамата с пристъпилия зад гърба му, непретенциозен на вид, прислужник се озоваха превъзхождани десет към едно от най-наперените армейски пуяци, именно офицерите затаиха дъх. В походката на стареца имаше непоколебима увереност, а от осанката му лъхаха надменност и сила. Като касапин пред нова партида свине за заколение.

— Лорд Баяз.

Лицето на Крой бе пребледняло. Може би за пръв път в живота си Горст виждаше маршала, хванат неподготвен. И не беше единствен. Офицерите зяпнаха така стъписани, сякаш някой току-що бе внесъл трупа на Харод Велики, за да държи реч пред тях.

— Господа. — Баяз хвърли с небрежен жест жезъла си в ръцете на къдрокосия прислужник, обърса с длан водата от плешивото си теме и я изтръска на пода. За такава легендарна фигура от историята на Съюза държанието му бе изненадващо непретенциозно. — Ама какво време, а? На моменти истински обичам Севера, друг път… не чак толкова.

— Не очаквахме…

— Естествено, че не сте — подсмихна се Баяз сърдечно, но въпреки това успя да прозвучи заплашително. — Аз се оттеглих! За пореден път опразних стола си във Висшия съвет и се отдадох на старческо слабоумие и книгите в библиотеката, далече от досадата на политика и власт. Но тъй като тази война се разрази буквално на прага ми, реших, че ще е доста небрежно от моя страна да не се отбия лично да видя как вървят нещата. Освен това нося пари — чувам, че плащанията закъсняват напоследък.

— Малко — съгласи се Крой.

— Но малко повече и току-виж войникът вземе, та съвсем забрави и чест, и дисциплина, прав ли съм? Без златна смазка колелата на огромната машина, наречена армията на Негово Величество, ще запецнат и тя ще спре, нали така, почти като и всичко друго на този свят.

— Грижата за хората ни е от първостепенна важност за командването — каза неуверено маршалът.

— И моя също! — продължи Баяз. — Тук съм единствено да помогна. Да смажа колелата, ако щете. Да наблюдавам и евентуално, ако възникне нужда, да ви предоставя някой и друг дребен съвет. Разбира се, командването е изцяло във ваши ръце, маршале.

— Разбира се — повтори Крой, но никой от присъстващите не остана убеден в думите му. В края на краищата това бе самият Баяз, Първия магус. Човек на предполагаема възраст няколкостотин години, предполагаемо притежаващ магически сили, предполагаемо създателят на Съюза — човекът, качил краля на престола, прогонил сам-самичък гуркулите и по време на това опустошил почти цял Адуа. Предполагаемо. Известен с всичко друго, но не и със склонността да стои отстрани, без да се бърка. — Ъ… ако позволите да ви представя генерал Митерик, командващ втора дивизия на Негово Величество.

— Генерал Митерик, историите за храбростта ви достигнаха дори до мен, затрупан сред книгите си. За мен е чест.

— Не, не! — пръхна от щастие генералът. — Честта е изцяло моя!

— Така е — отвърна безцеремонно Баяз.

Настъпи неловко мълчание и Крой побърза да се притече на помощ на генерала.

— Това е моят началник-щаб, полковник Фелниг, а това е водачът на северняците, които се противопоставят на Дау Черния и се бият на наша страна, Кучето.

— А, да! — повдигна многозначително вежди Баяз. — Вярвам, че в лицето на Логън Деветопръстия имахме общ приятел.

Кучето го изгледа равнодушно, беше единственият в стаята, който не даваше признаци на притеснение от присъствието на Първия магус.

— Аз съм далече от мисълта, че е мъртъв.

— Ако някой е способен да измами Големия изравнител, това беше — или е — той. При всички положения обаче е голяма загуба за Севера. За целия свят. Велик мъж, липсва на всички ни.

— Мъж като мъж — вдигна рамене Кучето. — Като всички други, в него и добро, и лошо. Колкото до това, дали липсва на някого, зависи кого питаш, нали така?

— Вярно — съгласи се Баяз с горчива усмивка и добави на безупречен северняшки: — Човек трябва да е реалист за тези неща.

— Трябва — съгласи се на свой ред Кучето.

Горст се усъмни, че друг освен него разбра последната размяна на реплики между двамата. Всъщност въпреки доброто си владеене на езика, той самият не бе сигурен, че схвана всичко.

— А това е… — побърза да продължи с представянето Крой.

— Бремър дан Горст, разбира се! — Баяз успя да хване Горст напълно неподготвен с последвалото енергично ръкостискане. За човек на неговата възраст имаше невероятно здрава ръка. — Гледах дуела ви с краля, преди колко време беше? Пет години? Шест?

Горст можеше да посочи с точност не само годините и месеците, но и дните, и часовете от онзи ден. Красноречив пример за това, колко точно мижав е животът ми, щом най-знаменателният ден в него е онзи, в който бях посрамен пред цялото кралство.

— Девет.

— Девет, да не повярва човек! Как само си летят годините, като есенни листа, понесени от вятъра. Заслужавахте да спечелите Турнира повече от всеки друг.

— Загубих честно и справедливо.

— Да кажем просто, че загубихте — наведе се към него Баяз. — Всъщност това е от значение, нали така? — Той го плесна по рамото, сякаш бяха отдавнашни познати, току-що споделили шега от доброто старо време, но Горст очевидно не разбра къде е смешното. — Не служехте ли в Дворцовата стража? Бяхте личен телохранител на краля в битката за Адуа, нали така?

Горст усети как се изчервява. Бях, както е известно на всички в тази стая, но сега съм само низвергната изкупителна жертва, използван и захвърлен, като фриволна прислужница от безпардонния й господар. Сега съм…

— Полковник Горст е кралски наблюдател на бойните действия — притече се отново на помощ Крой.

— Ама разбира се! — щракна с пръсти Баяз. — След онази случка в Сипани.

Лицето на Горст пламна още повече, сякаш Първия магус го зашлеви с името на града. Сипани. В следващия миг мислите му вече бяха другаде, на мястото, където прекарваше по-голямата част от времето си: преди четири години, обратно в онзи кошмар — къщата за развлечения „Кардоти“. Лута се слепешката, залита, отчаяно търси краля. Стига до стълбището, вижда маскираното лице, после се търкаля дълго надолу, по стъпалата и към незаслужения позор. Лицата на офицерите в стаята се сляха в стена от ярки размазани петна, но усмивките по тях ясно личаха. Той отвори пресъхнала уста, но както обикновено, от нея не излезе нищо полезно.

— Е, какво пък. — Първия магус потупа успокоително рамото на Горст, както човек потупва по главата сляпо от старост куче пазач, след като му е подхвърлил кокал, разнежен от спомени за доброто старо време. — Може пък да успеете да си върнете отново благоволението на Негово Величество.

— Можеш да се обзаложиш, че ще го направя, хитър шибаняк такъв, та ако ще да се наложи да изколя всичко живо в целия Север. Може — успя да промълви едва Горст.

Когато вдигна очи, Баяз вече се наместваше на един от столовете на масата.

— Така! — сплете пръсти Първия магус. — Каква е ситуацията, маршале?

Крой изпъна отривисто предницата на униформата си и тръгна към картата — беше толкова голяма, че се бе наложило да прегънат страните й, за да я съберат на най-широката стена в жалката всекидневна.

— Дивизията на генерал Яленхорм е тук, западно от нас. — Офицерската му палка изсъска по шумолящата хартия. — Напредва на север, изгарят ниви и села в опит да въвлекат северняците в битка.

— Мм.

На лицето на Баяз се изписа отегчение.

— Междувременно дивизията на лорд-губернатор Мид и болшинството от северняците на Кучето се придвижват на юг, за да обсадят Олесанд. Дивизията на генерал Митерик се намира в средата. — Палката на Крой отбеляза с почукване съответните позиции на картата с отработени, прецизни движения. — Готова да окаже подкрепа на коя да е от фланговите дивизии. Снабдителната ни линия се простира на юг, към Уфрит, обозът се придвижва по доста лоши пътища, на места просто кални пътеки, но все пак успяваме…

— Разбира се, разбира се — махна пренебрежително с ръка Баяз. — Не съм дошъл да се занимавам с подробностите.

— Но тогава…

Офицерската палка увисна във въздуха пред картата.

— Представете си, маршале, че сте зидар, натоварен със задачата да построи една от кулите на огромен дворец. Зидар, чиито умения и отдаденост на начинанието не подлежат на съмнение.

— Зидар? — зяпна Митерик.

— А сега си представете Висшия съвет като архитектите на строежа. Ние не се интересуваме от това, как ще нагласяте един камък върху друг, това не ни е работа, интересува ни цялостният облик на замъка. Политиката, не тактиките за постигането й. Армията е просто инструмент на управлението. И инструмент, който трябва да се използва според интересите на това управление. Иначе каква полза от него? Просто безобразно скъпа машина за… леене на медали.

Офицерите запристъпяха неловко на място. Да, точно каквото искат да чуят малките оловни войничета.

— Политиката на управлението подлежи на промени — отбеляза хладно Фелниг.

Баяз го изгледа като недоволен учител глупака, отговорен за ниския успех на целия клас.

— Светът е подвижен като река. И ние трябва да сме готови да се насочваме според течението. А предвид развоя на последните събития, боя се, че нещата потичат в нежелана посока. У дома селячеството отново е неспокойно. Военновременни данъци и така нататък. От неспокойни, по-неспокойни. — Той забарабани с пръсти по масата. — Новата сграда на Камарата на лордовете най-после е завършена и сега аристокрацията отново има къде да се събира и недоволства. И го прави. Роптаят надлъж и нашир. Очевидно недоволни са от липсата на напредък в Севера.

— Проклети празнодумци — възнегодува Митерик, потвърждавайки за пореден път максимата за това, че човек най-много мрази у другите това, което ненавижда в себе си.

— Понякога се чувствам като човек, строящ пясъчни замъци на пътя на прибоя. Гуркулите не спят, интригите им край нямат. Досега поне бяха само те. А сега имаме отново Змията от Талинс. Муркато. — При произнасянето на името лицето на Баяз се сбърчи, сякаш бе вкусил нещо горчиво. — Докато армията ни е ангажирана тук, проклетницата затяга позициите си в Стирия. Фактът, че Съюзът с нищо не може да й попречи, подхранва наглостта й. — Из офицерите се понесе вълна от патриотичен ропот. — Казано накратко, господа, цената на тази война, измерена в злато, престиж и пропуснати възможности, става прекалено висока. Затова Висшият съвет иска бързото й приключване. Естествено, бидейки войници, за вас военните действия са едва ли не от сантиментална стойност. Но не забравяйте, че от войната има полза единствено и само ако е по-евтина от алтернативите й. — Той внимателно щипна с два пръста прашинка от ръкава си, огледа я смръщено и я хвърли настрана. — Говорим за Севера все пак. Така де… какво толкова струва тази земя?

Във всекидневната се възцари пълна тишина. Накрая лорд-маршал Крой се покашля.

— Висшият съвет настоява за бързо разрешение на конфликта… имат предвид до края на есента ли?

— Краят на есента? Не, не. — Офицерите като един въздъхнаха шумно от облекчение. Което обаче се оказа доста прибързано. — Говорим за много по-кратък срок.

— Това е невъзможно…! — избухна Митерик и удари с юмрук по масата, после бързо се опомни. — Искам да кажа, извинете, но не можем…

— Господа, господа — взе да успокоява Крой възмутените офицери, призовавайки за разум и спокойствие. А маршалът е самото олицетворение на човек на разума и спокойствието. — Лорд Баяз… Дау Черния непрекъснато ни се изплъзва. Все се оттегля, маневрира частите си. — Той посочи картата, сякаш на нея бяха изписани до един неоспоримите факти от обяснението му. — Заобиколен е от предани съмишленици и командири на хората му. Те познават терена, имат подкрепата на местното население. Владее до съвършенство тактиките за светкавично маневриране и оттегляне, както и за изненадващо прегрупиране и нападение. Веднъж вече ни хвана неподготвени. Ако се впуснем прибързано в битка, почти сигурно ще…

Крой замълча, със същия успех можеше да спори с прилива. Първия магус не показа никакъв интерес към думите му.

— Ето че отново се спускате в подробности, маршале. Зидари, архитекти и така нататък, не обясних ли достатъчно ясно? Кралят ви изпрати тук да се биете, не да марширувате насам-натам. Убеден съм, че ще намерите начин да въвлечете северняците в последна, решителна битка. Ако пък не… е, войната е просто прелюдия към преговори, нали така?

Баяз се изправи. Позакъснелите с реакцията си офицери наскачаха на крака сред хаоса от дрънчене на ножници и скърцане на столове.

— Благодарим и… сме поласкани от посещението ви — успя да смотолеви Крой, въпреки че по лицата на офицерите му се четеше точно обратното.

— Чудесно — отвърна Първия магус, явно неподатлив на ирония. — Защото смятам да поостана. Да погледам как вървят нещата. Водя със себе си и двама господа от Университета на Адуа. Носят едно изобретение, което нямам търпение да изпитам в действие.

— Изцяло на ваше разположение.

— Отлично — усмихна се до уши Баяз. Единствената усмивка в стаята. — Оставям дялането и подредбата на камъните във вашите… — той повдигна многозначително вежда към ръкавиците на Митерик — способни ръце. Господа.

Офицерите останаха на място, в пълна тишина, докато стъпките от протритите ботуши на Първия магус и прислужника му не заглъхнаха в тясното антре. Приличаха на сложени в леглата дечурлига, готови да отметнат завивките в момента, в който родителите им се отдалечат достатъчно.

Гневният ропот изригна секунда след звука от затръшването на входната врата.

— Какво, мамка му…

— Как смее?

— Преди края на есента? — пенеше се Митерик. — Тоя е напълно побъркан!

— Смехотворно! — кресна Фелниг. — Направо смехотворно!

— Проклети политици!

А Горст се усмихваше, не само на смаяните физиономии на Митерик и останалите. Сега наистина щяха да тръгнат на битка. Не знам вие защо сте тук, но аз съм дошъл да се бия.

Крой въдвори ред сред изнервения си щаб, като стовари офицерската палка върху масата.

— Господа, моля! Висшият съвет си каза думата. Чухте желанието на краля. Ние можем само да се подчиним. В края на краищата сме просто зидари. — Той се обърна към картата и в стаята отново настъпи тишина, всички очи се впериха в пътищата, хълмовете и реките на Севера. — Боя се, че ще се наложи да изоставим всякаква предпазливост, да насочим всички части на север и преминем към пълно настъпление. Куче?

Севернякът пристъпи към масата и отривисто отдаде чест.

— На вашите заповеди, лорд-маршале! — добави шеговито той.

Можеше да си го позволи, беше единственият от присъстващите, който беше съюзник, не подчинен на Крой.

— Ако тръгнем с всички части към Карлеон, мислиш ли, че Дау най-после ще изправи на пътя ни цялата си армия?

— Може би. — Кучето почеса брадясалата си буза. — Непредсказуемо копеле е Дау Черния, открай време е такъв. — За момент лицето му посърна, сякаш го налегна лош спомен. — Едно мога да кажа само, ако реши да ни излезе насреща, няма да остави нищо на случайността. Ще ви го набие здраво в задниците. Но си заслужава да опитаме. — Той се ухили на офицерите. — Особено ако си падате по това, да ви го набиват отзад.

— Определено не ми е по вкуса, но както се казва, добрият генерал винаги трябва да е подготвен за най-лошото. — Крой проследи един път с върха на офицерската си палка и спря на пресечката му с друг път. — Как се казва този град?

Кучето се наведе през масата и примижа към картата, като за целта разбута здраво двама от щаба на Крой, но не му пролича да е кой знае колко притеснен от факта.

— Това е Осранг. Стар град насред полето, с мост, мелница и колко да са, триста, четиристотин жители в мирно време. Тук-там някоя каменна постройка, иначе предимно дърво. И висока ограда около всичко това. Едно време имаше страшна таверна, ама знаете как е, нищо вече не е като преди.

— Ами този хълм? Край кръстопътя на пътищата за Олесанд и Уфрит?

— Героите.

— Странно име за хълм — промърмори Митерик.

— Кръстен е на кръга от камъни на върха му. Някакви герои от старите времена били погребани под тях, или нещо такова, така поне се говори. Но гледката отгоре си я бива. Всъщност точно там пратих една от дузините си, да хвърлят по едно око за Дау и момчетата му.

— И?

— Засега нищо не са видели, но няма и причина да са. Има и кой да им дойде на помощ, ако ги натиснат отнякъде.

— Това е мястото. — Крой доближи лице до картата и натисна решително върха на палката към точката на хълма, сякаш можеше да струпа и трите си дивизии там само със силата на волята си. — Героите. Фелниг?

— Господине?

— Предай заповед на лорд-губернатор Мид да изостави незабавно обсадата на Олесанд и да се придвижи максимално бързо към Осранг, за да ни пресрещне там.

Думите му предизвикаха няколко шумни възклицания.

— Мид няма да остане доволен — обади се Митерик.

— Той и бездруго почти никога не е. Нищо не може да се направи по въпроса.

— Аз тръгвам обратно по този път — каза Кучето. — Ще събера момчетата и потегляме на север. Мога да отнеса вестта.

— Ще е по-добре полковник Фелниг лично да отнесе заповедта. Лорд-губернатор Мид… не се слави с топли чувства.

— За разлика от вас, момчета, а? — Кучето се ухили с два реда пожълтели зъби на армейския елит на Съюза. — Тогава тръгвам право натам. С малко късмет ще се срещнем отново при Героите, след колко… три, четири дни?

— Пет, ако времето се оправи.

— Това е Северът. Да кажем, пет.

Кучето се отправи към вратата и излезе.

— Е, може би не стана точно както го планирахме — Митерик стовари един масивен юмрук в месестата си длан, — но сега ще им дадем да се разберат, нали? Ще ги изкараме на открито, изпокрилите се копелета, и ще им дадем добър урок! — Краката на стола му изстъргаха силно по пода, докато ставаше. — Тръгвам с дивизията си и няма да губя нито секунда. Ще напредваме ден и нощ, маршале! Ще спипам най-после врага!

— Не. — Крой седна на писалището си и потопи писалка в мастилницата. — Нощем ще спирате. По тези пътища и в това време бързането с нищо няма да помогне.

— Но, лорд-маршале, ако…

— Аз също не смятам да губя време, генерале, но не смятам да се хвърлям слепешката в поредния погром. Не бива да пришпорваме прекалено хората. Мъжете трябва да са отпочинали и готови за битка.

Митерик опъна рязко ръкавиците си.

— Проклети пътища!

Горст отстъпи, за да даде път на генерала и щаба му. Докато минаваха покрай него, си представи, че ги изпровожда в колона по един към ръба на бездънна яма.

Крой сключи вежди, без да вдига очи от писалището.

— Разумният… страни… от битките. — Перото на писалката му продължи да дращи по хартията. — Някой ще трябва да отнесе заповед на генерал Яленхорм. Да тръгне незабавно към Героите, да завземе позиция на хълма, да окупира Осранг и подсигури всички мостове и бродове през реката…

— Аз ще я отнеса — пристъпи напред Горст.

Стигнеше ли се до битка, дивизията на Яленхорм щеше да е в центъра на действията. А аз точно в средата, в първата редица. В щаба няма да измия срама от Сипани.

— Няма друг, на когото бих я поверил с по-голяма радост. — Горст стисна края на хартията, но Крой не пусна другия. — Не забравяйте обаче, че сте тук като кралски наблюдател, не шампион в Турнира.

— Всъщност не съм нито едно от двете. Сега съм просто момче за всичко, а съм тук, защото никой не ме иска никъде другаде. Секретар в униформа. Мръсна, при това. Мъртвец, който още приритва с последен дъх. Ха-ха! Ето го, идва огромният идиот със смешния гласец! Да го накараме да потанцува! Разбрано, господине.

— Тогава наблюдавайте и докладвайте, полковник. Но ако обичате, без повече геройства. Не като онзи ден в Барден. Войната не е време за геройства. Най-малко тази.

— Да, господине.

Крой пусна листа със заповедта и се обърна към картата на стената. Започна да отмерва разстоянията с разтворени палец и показалец.

— Кралят никога няма да ми прости, ако нещо стане с вас.

— Кралят ме изостави на това място, на никого няма да му пука, ако бъда накълцан на парчета и мозъкът ми разпилян из целия Север. Най-малкото на мен самия. Да, господине — повтори Горст и тръгна към вратата.

Не беше направил и крачка в дъжда, когато закова на място като ударен от гръм.

Ето я. Върви право към него, гледа си в краката и заобикаля локвите в калния двор. А усмихнатото й лице грее като ярко слънце насред посърналото море от кал. Радостта от гледката почти го повали на колене, накара кожата му да настръхне и дъха му да спре. Месеците, прекарани далече от нея, не бяха свършили никаква работа. Все още беше влюбен до уши. Умопомрачително, отчайващо, безпомощно влюбен.

— Финри — прошепна името й с тона, с който магьосникът от глупавите детски приказки произнася заклинание. — Какво правиш тук? — попита, почти убеден, че тя ей сега ще изчезне като видение, плод на бурното му въображение.

— Идвам да видя баща ми. Вътре ли е?

— Пише заповеди.

— Както винаги.

Тя изгледа униформата му и повдигна една подчертана с черно вежда, сега леко размита от дъжда.

— Виждам, че още си играеш в калта.

Горст дори не се почувства засрамен. Беше потънал в очите й. Прищя му се да се беше удавил там. Едно кичурче коса беше залепнало за мокрото й лице. Не мислех, че нещо някога може да бъде по-красиво от теб, такава каквато те помнех, а ето че сега си още по-красива от всякога. Едва дръзваше да я погледне, но не можеше и да откъсне очи от нея. Ти си най-красивата жена на света, не, не на света — в цялата история на света — не, ти си най-красивото нещо, съществувало някога. Искам да умра сега, за да бъде лицето ти последният ми спомен.

— Изглеждаш добре — промърмори едва Горст.

Тя огледа подгизналата си пелерина, опръскана до кръста с кал.

— Мисля, че не си напълно откровен с мен.

— Винаги съм откровен. Обичам те, обичам те, обичам те, обичам те, обичам те, обичам те, обичам те…

— Как си, Бремър? Мога да те наричам Бремър, нали?

— Можеш да забиеш тока на ботуша си в окото ми, само кажи още веднъж името ми. Разбира се. Аз съм… съсипан, психически и физически, със смазана репутация и погубено бъдеще. Ненавиждам света и всичко в него, но нищо от това не е от значение, когато си до мен… добре.

Тя поднесе ръката си и той се наведе да я целуне, с благоговението на селски свещеник, удостоен с честта да се докосне до крайчеца на робата на Пророка.

На пръста й имаше златна халка с искрящ син камък.

Стомахът на Горст се сви и коленете му почти омекнаха. Коства му нечовешко усилие да остане на крака. Едва намери дъх да промълви.

— Това да не е…

— Брачна халка, да!

Можеше ли да знае, че същия ефект щеше да постигне, ако беше завряла прясно отрязана човешка глава в лицето му?

Горст се вкопчи в престорената усмивка като удавник за сламка. Усети, че устните му се движат, и чу пискливия си глас. Този отвратителен, жалък, момичешки гласец.

— Кой е щастливецът?

— Полковник Харод дан Брок.

В гласа й Горст ясно долови нотка на гордост. И любов. Какво не бих дал да чуя моето име, изречено така? Всичко, което имам. С две думи, нищо, като изключим хорското презрение.

— Харод дан Брок — повтори той и името изскърца като пясък в устата му.

Познаваше го, естествено. Дори бяха далечни роднини, четвърти братовчеди или нещо подобно. Преди години бяха говорили, отдавна, докато Горст още служеше в личната гвардия на баща му, лорд Брок. После лорд Брок се впусна в надпреварата за короната и загуби. В резултат бе изпратен в изгнание, заклеймен като най-долен предател. Но въпреки това, ето че най-големият му син бе получил кралска милост. Естествено, беше лишен от всички земи и титли, но бе запазил главата си. На Горст му се прииска кралят да не беше така милостив.

— Той служи в щаба на лорд-губернатор Мид.

— Да.

На всичкото отгоре, Брок беше отвратително красив, приветлив и възпитан. Копеле такова. И образован, и харесван от всички, независимо от позора на баща си. Коварна змия. Беше си извоювал мястото в обществото с доблест и доброта. Шибана гад. Беше всичко, което Горст не беше.

Той стисна до болка юмрук и си представи как размазва с него ведрата усмивка на красивото лице на Харод дан Брок.

— Да — повтори.

— Двамата сме много щастливи заедно.

Браво на вас. Аз пък искам да умра. По-малко щеше да го заболи, ако му бе смазала оная работа с чук върху наковалня. Можеше ли да е толкова глупава, че да не вижда какво става в душата му? Сигурно дълбоко в себе си осъзнава какво му причинява, може дори частица от нея да се наслаждава на унижението му. О, колко те обичам. О, как само те мразя. О, как те желая.

— Поздравления и на двама ви — промърмори Горст.

— Благодаря, ще предам на съпруга ми.

— Да. Да, да, кажи му да пукне, да се пържи на бавен огън и колкото по-скоро, толкова по-добре. — Той продължи да се усмихва, докато стомахът му се надигаше да избълва съдържанието си навън. — Да.

— Трябва да вървя да видя баща ми. Може пак да се видим, скоро.

— О, скоро ще е. Много скоро. Още довечера, докато лежа буден в леглото, стиснал в ръка оная ми работа, преструвайки се, че това не са пръсти, а устните ти… Надявам се.

Тя мина покрай него и продължи нататък. За нея просто среща със стар познат. За Горст сякаш нощта се спусна и го обви в тъмнина. Пръстта ме затрупа и устата ми се напълни с калта на собствения ми гроб. Чу вратата да изтропва зад гърба й и остана за момент насред двора. Искаше да плаче, да вие, да крещи от болка заради пропилените си надежди. Искаше да коленичи в калта и да скубе и бездруго оредялата си коса. Искаше да убие някого, без значение кой. Мен самия може би?

Но вместо това пое дълбоко въздух и тръгна през здрача и дъжда.

Все пак чакаше го заповед за отнасяне. И без повече геройства.