Джо Абъркромби
Герои (35)

Бягство

Финри реши, че са в някаква барака. Подът беше гола, отъпкана, влажна земя. Отнякъде духаше и тя трепереше от студ, но въздухът беше спарен и миришеше на мухъл и животни.

Бяха й вързали очите, докато я водеха, залитайки, през влажното поле — стеблата на посевите се оплитаха в краката й, а после бяха влезли в гората — храстите се закачаха в роклята й. Добре, че си беше обула ботушите за езда, иначе сигурно щеше да остане боса. Стори й се, че докато вървяха, чу шум като от битка зад себе си. В началото Алис пищеше, все по-дрезгаво и по-дрезгаво, но накрая се отказа и млъкна. От това нищо не се промени. Прекосиха вода на някаква скърцаща лодка. Вероятно сега бяха северно от реката. Накрая ги натикаха тук, паянтовата врата се затръшна и някой я залости отвън.

И ето ги сега двете, сами в тъмното. Чакат. Кой знае какво.

След като най-после си възвърна нормалното дишане, дойде болката. Скалпът й щипеше, главата й пулсираше, а вратът й я стрелкаше с пронизващи спазми между плешките всеки път когато обърнеше глава настрани. И въпреки това се беше отървала много по-леко от останалите в странноприемницата.

Почуди се дали Хардрик беше успял да се измъкне, или диваците го бяха прегазили с конете си насред полето, оставяйки безсмисленото вече послание до баща й и Яленхорм недоставено. От мислите й не излизаше смаяното лице на майора, докато залиташе с разбита глава. А също Мид, опипващ с разтреперана ръка разпраното си гърло. Всичките мъртви. До един.

Финри потрепери, докато поемаше дъх, и се насили да прогони мислите от главата си. Както въжеиграчът не трябва да мисли за височината, така и тя не трябва повече да мисли за това. „Гледай напред и мисли за бъдещето — й казваше баща й, вземайки поредната й плочка от дъската за квадрати. — Концентрирай се върху онова, което можеш да промениш.“

От момента на затръшването на вратата Алис не беше спряла да хлипа. Финри направо си умираше да й удари един шамар, но ръцете й бяха вързани на гърба. Беше напълно убедена, че нямаше да се измъкнат оттук с хленчене. Не че тя имаше някакви идеи как да го направят.

— Тихо — изсъска й. — Моля те, млъкни, трябва да помисля. Моля те. Моля те.

Хлипането премина в накъсано скимтене. Това беше дори по-зле.

— Ще ни убият ли? — изцвърча през хлипането си Алис. — Ще ни заколят ли?

— Не. Ако искаха, да са го направили вече.

— Тогава какво ще правят с нас?

Въпросът отвори бездънна пропаст между двете. Нямаха с какво да я запълнят. Стискайки зъби при всяко пронизване във врата, Финри се заизвива и успя да се надигне до седнало положение.

— Сега трябва да помислим, разбираш ли? Да гледаме напред. Трябва да се опитаме да избягаме.

— Как? — изскимтя Алис.

— Както и да е? — Алис замълча. — Трябва да опитаме. Ръцете ти свободни ли са?

— Не.

Финри запълзя заднешком по пода, докато гърбът й не опря в стена. Надигна се и опипа с пръсти ронеща се мазилка и мокър камък.

— Тук ли си? — изписка стреснато Алис.

— Естествено, къде другаде да бъда?

— Какво правиш?

— Опитвам се да си освободя ръцете.

Нещо я смушка в кръста, закачи роклята й и разпра плата. Тя плъзна плешки по стената и проследи с пръсти отпраното парче от роклята. Ръждясало парче метал. Зачопли го, ръждата се отрони на трохи и оголи остър ръб. Обзе я надежда. Раздалечи колкото можа китки и затърси с въжето острия ръб.

— И като си освободиш ръцете, тогава какво? — долетя от тъмното изтънелият от страх глас на Алис.

— Ще освободя твоите — изръмжа през стиснати зъби Финри. — После краката.

— Ами после? Ами вратата? Отвън има пазачи, нали? Къде сме? Какво ще правим, ако…

— Не знам! — изсъска й Финри, после понижи глас. — Не знам. Стъпка по стъпка. — Започна да трие въжето в металния ръб. — Стъпка по ст…

Едната й ръка се отплесна, тя залитна и стърчащото от стената парче метал я одра по ръката.

— Ау!

— Какво?

— Порязах се. Нищо. Не се тревожи.

— Да не се тревожа ли? Пленени сме от северняци! Диваци? Видя ли…

— Имах предвид да не се тревожиш, че се порязах! И да, всичко видях. — Но сега трябваше да се съсредоточи върху онова, което можеше да промени. А това и с вързани, и със свободни ръце си беше истинско предизвикателство. Краката й изгаряха от напрежението, което й костваше неудобната поза. Усещаше пръстите си лепкави от кръв, а лицето си плувнало в пот. Главата й щеше да се пръсне, а болката я пронизваше през врата при най-лекото помръдване на раменете. Натисна въжето върху ръждивото парче метал и започна да търка напред-назад, ръмжейки от безсилие при всяко движение. — Проклятие, гадното нещо… ааа!

Изведнъж, просто ей така въжето се скъса. Финри свали превръзката от очите си и я хвърли на пода. Оказа се, че и без нея не виждаше кой знае колко. През процепите покрай вратата се процеждаха тънки снопове светлина. Напуканите стени лъщяха от влага. Подът беше покрит с окаляна слама. Алис стоеше на колене, на крачка-две от нея. Роклята й беше омазана с кал, а вързаните й около китките ръце лежаха отпуснати в скута й.

Глезените на Финри все още бяха вързани, затова тя отиде с подскоци до нея и клекна. Свали превръзката от очите на Алис и стисна ръцете й в шепи.

— Ще избягаме — каза й бавно, спокойно, без да откъсва поглед от зачервените й от плач очи. — Трябва да избягаме. Ще успеем.

Алис кимна и устните й се разтеглиха в отчаяна, но същевременно обнадеждена усмивка. Финри огледа въжето около китките й и изкривила от напрежение уста, зачопли с нащърбените си нокти по възела…

— Откъде знае, че са при мен?

Финри се вцепени от ужас. Гласът дойде отвън. Човекът говореше на северняшки. Шумът от тежките му стъпки приближаваше. Усети как Алис застина неподвижно и затаи дъх.

— Очевидно си има начини.

— Начините му да вървят в най-тъмните кътчета на света, казвам аз. — Финри позна тихия бавен говор. Гигантът. Говореше със същия онзи мек тембър, но сега определено звучеше гневно. — Жените са мои.

— Той иска само едната.

Другият говореше, сякаш гърлото му беше пълно със ситен чакъл, и почти шептеше.

— Коя?

— Тъмнокосата.

Гигантът изръмжа сърдито.

— Не — отсече той. — Искам тя да ми даде деца.

Финри ококори очи. Дъхът й секна. Двамата говореха за нея. Прехапа устни и се нахвърли върху възела на китките на Алис с двойно повече настървение.

— Колко още деца искаш? — чу се отвън дрезгавият шепот.

— Цивилизовани деца. Отгледани като в Съюза.

— Какво?

— Чу ме. Искам цивилизовани деца.

— Такива, дето ядат с вилица и така нататък, такива ли? Бил съм в Стирия. Бил съм в Съюза. Цивилизацията не е това, каквото я изкарват, повярвай ми.

Гигантът замълча.

— Вярно ли е — поде отново той след малко, — че там имат дупки, в които, като се изсереш, и лайното изчезва, отива някъде другаде?

— И какво от това? Лайното си е лайно. Всички лайна свършват все някъде.

— Аз искам цивилизация. Искам цивилизовани деца.

— Използвай русокосата.

— Тя по-малко радва очите ми. Освен това е страхливка. Само реве. Тъмнокосата уби един от хората ми. Тя е куражлийка. А децата вземат куража от майка си. Аз няма да имам страхливи деца.

Дрезгавият шепот се сниши съвсем и Финри не чу нищо след това. Продължи да чопли с нокти възела и да ругае наум.

— Какво казват? — прошепна с пресипнал от страх глас Алис.

— Нищо — прошепна й Финри. — Нищо.

— Дау Черния ми се налага — чу се отново гласът на гиганта.

— На мен също, на останалите, на всички. Това е положението. Той носи огърлицата.

— Аз сера на огърлицата му. Странник-на-портата няма други господари освен небето и земята. Дау Черния не може да ми заповядва…

— Той не заповядва. Просто моли учтиво. Ти можеш да откажеш. Аз ще му предам, че си отказал. И тогава ще видим.

Отвън настъпи мълчание. Финри притисна език в зъбите си, възелът започна да поддава, разхлаби се…

Вратата се отвори и двете с Алис замигаха срещу нахлулата светлина. На прага стоеше мъж. Едното му око беше странно светло. Прекалено светло. Той наведе глава под горния праг на вратата и когато влезе, Финри видя, че това въобще не беше око, а метално топче, блестящо насред огромен, сгърчен белег. Досега не беше виждала човек с по-чудовищен вид. Алис се разтрепери и издаде някакво странно скимтене. Като никога не изпищя, явно беше прекалено изплашена за това.

— Отвързала си е ръцете — прошепна мъжът през рамо.

— Казах ти, че е куражлийка — отвърна отвън гигантът. — Кажи на Дау Черния, че ще си плати за това. За жената и за обидата, която ми нанася.

— Ще му кажа.

Мъжът с металното око тръгна към тях и извади нещо от колана си. Финри забеляза проблясъка на острие. Нож. Алис също го видя, защото изскимтя тихо и се вкопчи в пръстите й. Финри стисна нейните. Не знаеше какво друго да направи. Мъжът клекна пред тях. Облегна ръце на коленете си, с провесени надолу юмруци, в един от които държеше небрежно ножа. Очите на Финри се стрелкаха от лъщящото острие към лъщящото око и обратно — не знаеше кое от двете я ужасяваше повече.

— Човек си плаща за всичко на този свят, прав ли съм? — прошепна й той.

Ножът се стрелна напред и с едно рязко клъцване преряза въжето около глезените й. Мъжът се пресегна зад гърба си, извади един платнен чувал, нахлупи го на главата й и той я обгърна с тъмнина и спарен въздух с мирис на лук. Усети как я хващат под мишница и я вдигат на крака. Скованите пръсти на Алис се отскубнаха от ръката й.

— Чакай! — чу Алис да крещи някъде отзад. — Ами аз? Ами…

Вратата изтропа.