Джо Абъркромби
Герои (12)

Тишина

Ваше Кралско Величество,

Лорд Баяз, Първия магус, предаде на маршал Крой Вашето настоятелно желание да се сложи бърз край на военните действия. Ето защо маршалът изготви нов план за въвличане на Дау Черния в една-единствена, решителна битка и сега цялата армия кипи от дейност.

Дивизията на генерал Яленхорм води похода и напредва от здрач до зори. Само на час-два път я следва авангардът на дивизията на генерал Митерик. Човек ще рече, че двамата са се впуснали в дружеска надпревара кой пръв да влезе в схватка с врага. Междувременно лорд-губернатор Мид бе отзован от Олесанд. Планът е трите дивизии да се съберат при град, на име Осранг, откъдето да поемат заедно на север, към Карлеон и победа.

Аз пътувам с щаба на генерал Яленхорм, в челната редица на похода. Напредъкът ни е донякъде затруднен от лошите пътища и променливото време — слънцето се обръща в порой за секунди. Генералът обаче не е човек, който ще спре пред усилията ни на природа, ни на враг. Разбира се, в случай че се натъкнем на северняците, веднага ще уведомя Ваше Величество за изхода от сражението.

Ваш най-верен и смирен слуга,

Бремър дан Горст,

кралски наблюдател на военните действия в Севера

Трудно можеш да го наречеш зора. Онова едва забележимо, траурно сиво просветляване на хоризонта, преди слънцето да тръгне пълзешком нагоре и да оцвети небето. Почти без жива душа наоколо, а малцината мярнали се — само призрачни силуети в мрака. Празно поле, превърнато в земя на мъртвите. Любимото време от деня на Горст. Човек почти може да си повярва, че никога повече няма да се наложи да говори.

Той тичаше вече от почти час. Тичаше с тежки стъпки в издълбаните коловози в калта. А черните клони на дърветата и избеляващото небе се отразяваха в дългите локви на дъното им. Щастливи огледални светове, в които той има всичко полагащо му се. Тежките му ботуши безмилостно се стоварваха отгоре им и плискаха мръсна вода по бронята на прасците му.

Естествено, тичането в пълна броня щеше да е истинска лудост, затова той носеше само най-важното. Нагръдника и пластините на гърба, завършващи с къса пола над горната част на бедрата, а надолу само бронята под коленете и прасците. На дясната ръка — само бронята за предмишницата и металната ръкавица, за по-леко боравене с дългото острие. На лявата, париращата ръка — цял ръкав от най-яката стомана, чиито припокриващи се пластини я предпазваха от върха на пръстите до рамото, където завършваше с масивна плоскост. Нагоре носеше дебел подплатен с вълна жакет, а надолу — кожени панталони, подсилени със стоманени ленти по бедрата. Полезрението му бе силно ограничено от тесния процеп на стоманения шлем.

Едно куче с гротескно подут корем и козина на петна го погна и джафка известно време по петите му, преди да се откаже от него в полза на огромна купчина боклук покрай пътя. Само това ли ще оставим в тази страна, с което да се запомни присъствието ни, боклука си? И труповете си? Той навлезе тичешком в потъналия в блажена тишина брезентов лабиринт на лагера на генерал Яленхорм. По отъпканата трева пълзеше мъгла, опасваше близките шатри, а на по-далечните придаваше призрачен вид. Вързаните в редица коне го изгледаха печално над привързаните на муцуните им торби с овес. Край един грейнал в сумрака като яркооранжево цвете мангал, сред облак от искри, стоеше самотен постови и протягаше към жаравата две бледи длани. Той се извърна към запъхтяния Горст, после го изгледа, зяпнал, как се отдалечава.

Пред шатрата му го чакаха двамата прислужници. Рюрген донесе кофа вода и Горст пи на огромни глътки, оставяйки студената течност да потече по изгарящата кожа на шията му. Млад с усилия донесе сандъчето и Горст извади отвътре тренировъчните оръжия — тежки, масивни и чукани. Топките на дръжките им бяха почти с размерите на малки тухли — отчаян опит за балансиране тежестта на остриетата. Бяха сигурно три пъти по-тежки от бойните му оръжия, а те самите превишаваха значително армейския стандарт.

Без да продумат, двамата прислужници нападнаха едновременно. Рюрген с щит и тежка дървена палка, а Млад с дълъг прът. Горст започна да отбива атаките. Не беше лесно, предвид тежестта на тренировъчната стомана, а и двамата не щадяха усилия. Не му оставяха време за реакция, не проявяваха капка милост или уважение като към господар — никакви шансове. Но той не го и искаше. Преди Сипани получи своя шанс, но това го направи мекушав. Притъпи разсъдъка му. И когато настъпи решителният момент, той не беше готов. Никога повече. Следващия решителен момент ще посрещне изкован от стомана, наточен и безмилостен като острието на бръснач. Затова всеки ден, в продължение на вече четири години, всеки ден след Сипани, в дъжд, жега или студ, без изключение, започваше така.

Със звън, стържене и удари на стомана в дърво. А от време на време и по някое глухо „туп“, последвано от ръмжене, когато прътът или палката приплъзваха по бронята и попадаха на незащитена плът. И това в ритъма на накъсано дишане и тежките удари на сърцето му — нечовешко усилие. Потта пропиваше дебелия подплатен жакет и косата му, хвърчеше на едри капки през тесния визьор на шлема. Паренето във всеки мускул на тялото бе все по-силно и все по-приятно, сякаш успяваше да изгори срама и върне обратно живота.

Той спря, задъхан, с притворени очи. Рюрген и Млад започнаха да разкопчават катарамите и свалят бронята му. Когато свалиха тежкия стоманен нагръдник, му се стори, че ще полети. Високо в небето и никога повече няма да стъпи обратно на земята. А, какво е това, дето се рее над главите ни? Как какво, изкупителната жертва, самият Бремър дан Горст, най-после свободен от оковите на земята!

Той свлече с мъка подгизналите и вмирисани на пот дрехи — усещаше ръцете си подути и немощни. Остана гол, покрит със синини, а от кожата му се вдигаше пара като от току-що изваден от фурната хляб. Лиснатата отгоре му леденостудена кофа вода накара дъха му да секне. Млад му хвърли една голяма кърпа и той се подсуши. Рюрген донесе чисти дрехи и докато той ги обличаше, се присъедини към Млад, който вече лъскаше броните и им връщаше обичайния матов блясък. Слънцето пропълзя над хоризонта и Горст видя през пролуките между дърветата най-ранобудните пехотинци от Първи полк на Кралската гвардия да излизат от палатките си в мразовитото утро. Навличаха и притягаха брони, ръчкаха обнадеждено угасналата жарава от вчерашните огньове, стягаха се за поредния поход. Една групичка от прозяващи се войници бе отведена настрани, за да присъства на бичуването на техен провинил се в нещо другар. Острият пукот по покрития с червени резки гол гръб на войника достигаше със закъснение до ушите на Горст, миг по-късно последван от стоновете. Не знае какъв късметлия е. Да беше и моето наказание така краткотрайно, директно и заслужено.

Бойните оръжия на Горст бяха изработени от Калвес — най-великият оръжейник в Стирия. Бяха подарък от краля, в знак на признателност за това, че му спаси живота в битката за Адуа. Рюрген изтегли рапирата от ножницата и я завъртя, за да огледа Горст и двете безупречно излъскани страни на острието. Той кимна одобрително. После прислужникът направи същото с кинжала, по чиито ръбове на острието пробяга хладен блясък. Горст кимна отново, пое колана с оръжията си и го препаса. Постави една ръка на рамото на Рюрген, другата на това на Млад, стисна ги одобрително и се усмихна.

— Генерал Яленхорм помоли да ви предам да се присъедините към него начело на колоната в момента, в който дивизията е готова да потегли — каза тихо Рюрген, стараейки се да не нарушава тишината наоколо.

Млад вдигна поглед и примижа към зазоряващото небе.

— Само шест мили до Осранг, господине. Мислите ли, че ще има битка?

— Надявам се да няма. О, слава на съдбата, дано да има. Моля, моля, само за едно моля, само това. Нека има битка.