Джо Абъркромби
Герои (37)

Странни дружки

Свалиха чувала от главата й и Финри примижа и замига от светлината. Колкото и оскъдна да беше. Стаята беше мрачна и прашна, с два малки прозореца на едната стена, с нисък таван, който на всичкото отгоре беше провиснал в средата. От гредите висяха огромни паяжини.

На няколко крачки от нея стоеше северняк, разтворил крака, сложил ръце на хълбоците си и вирнал леко глава — позата на човек, свикнал да му се подчиняват безпрекословно. Късата му коса беше леко прошарена, а чертите му остри и груби, като изсечени с длето. Лицето му беше нашарено от белези. Изучаваше я с поглед, а на устните му играеше ехидна усмивка. На гърдите му блещукаше златна огърлица с едри бримки. Важен човек. Или поне, който се смяташе за такъв.

Зад него стоеше възрастен мъж, пъхнал палци в колана си, на който висеше меч с очукана дръжка. Лицето му беше обрасло с нещо средно между къса сива брада и сериозно брадясване. На едната му буза имаше прясна рана — тъмночервена резка с розовеещи ръбове — затворена с няколко груби шева. Гледаше решително пред себе си, но изглеждаше някак унил, като човек, на когото предстоеше нещо неприятно, но неизбежно, поради което беше решил да приключи веднъж завинаги с него, пък каквото ще да става. Очевидно — дясната ръка на онзи със златната огърлица.

Когато очите й се настроиха към сумрака, Финри забеляза в сянката край едната стена трета фигура. За нейна изненада, това беше жена, при това тъмнокожа. Беше слаба, висока и носеше дълго палто, под което се виждаше, че цялото й тяло беше увито в бинтове. Каква беше точно нейната роля в тази сбирка, Финри не можа да прецени.

Превъзмогна изкушението и не извърна глава да погледне зад себе си. Знаеше, че зад нея стои четвърти човек — чуваше тежкото му гърлено дишане. Онзи с металното око. Зачуди се дали държи в ръка малкия нож и колко далече е върхът му от гърба й. Мисълта за него накара цялото й тяло да настръхне под мръсната рокля.

— Това ли е тя? — ухили се саркастично онзи с огърлицата към тъмнокожата жена и когато извърна глава, Финри видя, че на мястото на ухото му имаше само сгърчени остатъци от хрущял.

— Да.

— Не изглежда като отговора на всичките ми проблеми.

Жената изгледа Финри, дълго и продължително, без да мигне нито веднъж. Очите й бяха като на гущер, черни, лъскави, празни.

— Предполагам, че е видяла и по-добри дни — каза накрая.

Севернякът с огърлицата пристъпи напред и Финри трябваше да положи огромно усилие да не трепне и извърне глава. Имаше нещо заплашително в позата му, в държанието му, нещо, което я навеждаше на мисълта, че постоянно бе на ръба да избухне и излее гнева си върху всичко наоколо. Сякаш всяко негово движение беше просто прелюдия към удар с юмрук или глава в лицето, че дори и по-лошо. Изглеждаше така, сякаш нещо отвътре го подтикваше да я удуши с голи ръце, и това, да надделее над него и да продължи да говори, му костваше неимоверни усилия.

— Знаеш ли кой съм аз?

Финри вирна брадичка и опита да прикрие уплахата си, но вътрешно знаеше, че не успява.

— Не — отговори тя на северняшки.

— Но ме разбираш.

— Да.

— Аз съм Дау Черния.

— О. — Финри не знаеше какво повече да каже. — Очаквах да си по-висок.

Дау повдигна една прорязана от белег вежда и погледна въпросително възрастния мъж. Той вдигна рамене.

— Какво да ти кажа, главатар? Определено не си толкова голям, колкото е славата ти.

— Отнася се за повечето хора. — Дау се обърна пак към Финри и я изгледа изпитателно през присвити клепачи. — Ами баща ти? По-висок ли е от мен?

Те знаеха коя е. И кой е баща й. Нямаше представа откъде, но знаеха коя е. И това беше или добре, или много зле. Финри погледна възрастния мъж и той се усмихна едва, някак извинително, после примижа, когато явно шевовете на бузата му се опънаха. Мъжът с металното око явно се размърда зад гърба й, защото една от дъските на пода изскърца. Това не беше група, от която можеше да очаква нещо добро.

— Баща ми е горе-долу твой ръст — прошепна Финри.

Дау се усмихна, но в усмивката му нямаше нищо весело.

— Е, това е доста добър ръст, казвам аз.

— Ако смяташ, че чрез мен ще постигнеш нещо от него, ще останеш много разочарован.

— Мислиш ли?

— Нищо няма да го отклони от дълга му.

— И няма да съжалява, ако те изгуби, така ли?

— Ще съжалява, но това само ще го накара да се бие още по-настървено с теб.

— О, разбирам го напълно човека! Лоялен, силен, преизпълнен с добродетели. Желязо отвън… — Дау удари с юмрук гърдите си и стисна устни. — Но чувства. Чувства всичко право тук. И когато остане насаме със себе си, плаче.

— Описа го доста добре.

Финри изгледа Дау право в очите.

Усмивката грейна отново на лицето на Дау.

— Значи, сме като близнаци с него. — Възрастният мъж прихна зад гърба му. Жената се усмихна, разкривайки два реда неестествено бели зъби. Мъжът с металното око не издаде нито звук. — В такъв случай имаш късмет, че не се налага да разчиташ на проява на милост от страна на баща ти. Не смятам нито да се пазаря с него за теб, нито да искам откуп, дори не смятам да му изпращам главата ти в кутия. Но за това може и да размисля, да видим първо как ще потръгне разговорът ми с теб.

Дау замълча и продължи да я гледа изпитателно. Финри отвърна със същото. Приличаха на осъден и съдия, в очакване на присъдата.

— Реших да те пусна да си вървиш — каза накрая Дау. — Искам да отнесеш съобщение на баща ти. Да му кажеш, че не виждам смисъл да леем повече кръв за тая безполезна, шибана долина. Да му кажеш, че съм готов да говорим. — Той пое бавно дъх и завъртя език из устата си, все едно нещо му загорча. — Да говорим за… мир.

— Да говорите — повтори Финри и примига неразбиращо.

— Точно така.

— За мир.

— Точно така.

Зави й се свят. Мисълта, че ще види отново съпруга и баща си, я опияняваше от щастие. Но сега трябваше да остави това настрана, да помисли логично. Пое дълбоко дъх през носа, за да успокои нервите си.

— Това няма да е достатъчно.

— Няма, казваш?

Изненадата, изписала се на лицето на Дау, й донесе истинска радост.

— Не. — Не беше лесно да изглеждаш властно и достойно, когато си насинен, пребит, омърлян с кал и заобиколен от страховити врагове, но Финри вложи всички сили в начинанието. Нямаше да се измъкне оттук с мекушавост и покорство. Хората като Дау обичаха да си имат работа с властни, силни личности. Това им придаваше увереност, че те самите са такива. И колкото повече авторитет си придадеше сега Финри, толкова по-сигурно й бе измъкването оттук. — Ще трябва да направиш жест на добра воля. Нещо, с което да докажеш пред баща ми, че предложението ти е сериозно. Че наистина си склонен на преговори. Да му докажеш, че си човек на разума.

— Чуваш ли бе, Гуша? — прихна Дау развеселен. — Добра воля. Аз.

— Да докажеш, че си човек на разума — сви рамене възрастният мъж.

— Повече доказателство от това, че му връщам дъщерята без дупка в главата, така ли? — изръмжа Дау и я изгледа от глава до пети. — Или с глава в дупката й, в този ред на мисли?

Финри се престори, че не го чу.

— След вчерашната битка държите пленници.

„Освен ако вече не са ги избили“, помисли си Финри, но нещо в погледа на Дау й подсказваше, че това не беше много вероятно.

— Естествено, че имаме пленници. — Дау наклони глава на една страна и се наведе към нея. — Ти за какъв ме вземаш, за някакво животно ли?

„Именно“, каза си наум Финри, но не го каза.

— Искам да бъдат освободени.

— Искаш, значи? Всичките ли?

— Да.

— В замяна на нищо?

— Като жест на…

Той се стрелна напред и почти опря нос в този на Финри. Вените на шията му се издуха до пръсване.

— Не си в положение да се пазариш с мен, ти малко…

— В момента не преговаряш с мен! — кресна в лицето му Финри и оголи зъби. — Преговаряш с баща ми, а той е в положение да преговаря. Иначе не би му изпращал шибаните си предложения за преговори!

През лицето на Дау премина вълна от нервни тикове и за момент Финри беше напълно убедена, че ще я смаже от бой. Или ще даде знак на главореза с металното око и онзи ще я разпори с ножа си от задника до тила. Ръката на Дау подскочи нагоре и тя си помисли, че й остават само секунди живот. Но Дау само се ухили до уши и размаха пръст пред лицето й.

— О, сече ти пипето на тебе. Не ми каза, че е такава умница.

— Аз самата съм потресена от изненада — отвърна равнодушно жената, но външно не изглеждаше по-потресена или изненадана от стената зад гърба й.

— Хубаво. — Дау изду нашарените си от белези бузи. — Ще пусна част от ранените. И бездруго не са ми притрябвали да ме будят с хленченето си. Да кажем, пет дузини.

— Имаш повече?

— Много повече, но добрата ми воля е дребно и крехко създание. Стига само за пет дузини.

Само допреди час не можеше дори да си помисли за спасение. Коленете й се подгъваха от вълнение при мисълта, че ще се измъкне от този ужас, при това спасявайки шейсет души. Но трябваше да опита.

— Има още една жена…

— Не мога.

— Не си чул какво искам.

— Чух. Не мога. Странник-на-портата, сещаш се, онова огромно копеле, дето ви плени? Луд за връзване. Не отговаря пред мен. Пред никого не отговаря. Нямаш представа какво ми струваше да измъкна теб. Не мога да си позволя да откупвам никого повече.

— В такъв случай няма да ти помогна.

— Да ти сече пипето, е хубаво — цъкна с език Дау. — Но повярвай ми, не искаш да сече дотолкова, че да ти пререже гърлото. Щом няма да ми помогнеш, значи, няма полза от теб. Тогава по-добре да те върна на Шибаняк-на-портата, какво ще кажеш? Както аз ги виждам нещата, имаш две възможности. Връщаш се при баща ти и се радваш на мира. Или се връщаш при приятелката ти и се радваш на… каквото те чака там. Кое избираш?

Финри си спомни запъхтяното от ужас дишане на Алис в тъмното. Как изхлипа, когато пръстите й се отскубнаха от ръката й. Видя отново обезобразения от белези гигант да размазва главата на един от своите в стената. Прииска й се да имаше смелостта поне да види дали Дау просто не блъфира. Но кой би имал толкова смелост?

— Баща ми — промълви Финри, на ръба да се разплаче от облекчение.

— Не си го слагай на сърцето. — Свирепата усмивка отново се появи на устните на Дау. — И аз бих направил същия избор. Лек път и майната ти.

Нахлупиха чувала на главата й.

 

 

Гушата изчака, докато Тръпката изкара момичето през вратата, приближи се до Дау, вдигна предпазливо ръка и зададе въпроса, който се въртеше из главата му.

— Ъ… какво точно става, главатар?

— Ти си ми втори, старче — изгледа го смръщено Дау. — Последният човек, който да подлага на съмнение думата ми.

— Така е — вдигна извинително длани Гушата. — Твърдо съм за мир, вярвай ми, но ще е добре да знам защо така изведнъж ти се прииска на теб.

— Приискал ми се е? — кресна Дау и се извърна рязко към него, като хрътка, надушила кръв. — На мен да ми се е приискал? — Тръгна към него и Гушата отстъпи заднешком към стената. — Ако зависеше от мен, щях да избеся целия шибан Съюз, да задуша тая долина с дима от изгорелите им трупове, да потопя под Кръгло море Англанд, Мидърланд и каквито там още проклети земи имат. Какво ще кажеш за това?

— Дадено — каза Гушата, покашля се и съжали, че въобще беше попитал. — Дадено, главатар.

— Но това е то да си главатар, нали? — Озъби се насреща му Дау. — Цяла шибана върволица от неща, които не искаш да правиш! Ако, като слагах проклетата огърлица, знаех, че ще е така, щях да я изхвърля в реката с Кървавия девет. Три дървета ме предупреждаваше, но аз не исках да чуя. Няма по-голямо проклятие от това, да получиш каквото си искал.

— Тогава… защо? — попита Гушата и примижа в очакване на следващия изблик на Дау.

— Защото мъртвите са ми свидетели, че не съм никакъв миротворец, но не съм и идиот. Приятелчето ти Калдер може и да е жалък страхливец, но имаше право. Само пълен идиот ще рискува всичко за нещо, което може да получи просто с питане. Не всички жадуват битки колкото аз. Хората са уморени, южняците са прекалено много, за да бъдат победени, а в случай че не си забелязал, сме със смъкнати гащи в дупка на змии. Желязната глава? Златния? Фукльо-на-портата? Повече вяра имам, че ще се изпикая без ръце и няма да си намокря краката, отколкото на тия копелета. По-добре да приключим тук, сега, докато още може да мине за победа.

— Прав си — отвърна дрезгаво Гушата.

— Ако зависеше от мен, никакви разговори нямаше да има. — Лицето на Дау потрепери и той погледна към Ишри, която стоеше, подпряна небрежно на стената, и наблюдаваше с безизразна физиономия. Завъртя език в устата си и се изплю. — Но хладният разум надделя. Ще пробваме мира, пък да видим ще сърби ли, или ще боли. А сега върни кучката на баща й, преди да размисля и не й тегля кървавия кръст, просто ей така, за удоволствие.

Гушата запристъпя настрани към вратата.

— Тръгвам, главатар.