Джо Абъркромби
Герои (51)

Напред и нагоре

— Как мислиш, можем ли да наречем това зазоряване? — попита генерал Яленхорм.

Полковник Горст сви огромни рамене и очуканата му броня тихо издрънча.

Генералът погледна надолу към Ретър.

— Ами ти, момче, би ли нарекъл това зазоряване?

Ретър вдигна поглед към небето и примига. На изток, където предполагаше, че бе Осранг, никога не беше стъпвал там, краищата на облаците тъкмо порозовяваха.

— Да, генерале — проскимтя той, засрами се и веднага се покашля.

Генералът се наведе от седлото и го потупа по рамото.

— Няма нищо срамно в това, да те е страх. Смелост означава да продължиш, въпреки че те е страх.

— Да, господине.

— Просто стой близо до мен. Изпълни дълга си и всичко ще е наред.

— Да, господине — повтори Ретър, но не можеше да си представи как изпълнението на дълга ще спре стрела. Или копие. Или секира. Намираше идеята за катеренето на този хълм за истинска лудост, най-вече предвид това, че по целия склон щяха да ги причакват северняците, алчни за нови роби. Всички така казваха, че те хващат хората и ги правят роби. Но какво знаеше той, беше едва на тринайсет и беше в армията само от шест месеца. Освен лъскане на ботуши и свирене на различните маневри, друго не знаеше. Всъщност не беше съвсем сигурен, че разбираше напълно какво е маневра, но се преструваше, че знае. Поне беше на сигурно място, няма по-сигурно място от това зад генерала и герой като полковник Горст, нищо че на вид хич не го докарваше на герой, на глас — още по-малко. Нямаше нищо бляскаво в него, за сметка на това, потрябва ли ти таран и той е наблизо, не търси повече.

— Добре тогава, Ретър — Яленхорм измъкна сабята си. — Свири за потегляне.

— Да, господине.

Ретър навлажни внимателно устни и вдигна тръбата. Разтрепери се при мисълта, че ще се изплъзне в потните му ръце и ще изсвири погрешна нота. Или, че ще се окаже пълна с пръст и ще изкара просто една протяжна пръдня и пръски кал. Непрекъснато сънуваше кошмари за това. Може би това беше просто поредният лош сън. Как само се надяваше да е така.

Но тръбата изсвири ясно и вярно, гордо и тържествено, като на парад. „Напред“ изсвири тя и дивизията на Яленхорм тръгна, а най-отпред — самият генерал. Полковник Горст и офицерите от щаба му го последваха под плющящите знамена. С известна неохота, Ретър смушка с пети понито си, цъкна с език и също тръгна напред. Копитата на животното изскърцаха в чакъла и нагазиха бавната вода.

До известна степен беше късметлия — яздеше. Така поне щеше да опази панталоните си сухи. Ако не се подмокреше, естествено. Или не го раняха в краката. Бяха еднакво вероятни, като се замислеше.

От отсрещния бряг се вдигнаха няколко стрели. Откъде точно, Ретър не видя. Много повече го интересуваше къде щяха да паднат. Няколко пльоснаха във водата отпред, останалите изчезнаха в редиците войници отзад, без очевиден ефект. Една отскочи със звън от шлема на един войник и Ретър подскочи. Всички имаха брони. Тази на генерал Яленхорм изглеждаше като най-скъпата броня в целия свят. Не беше честно само той да няма броня, но като се замисли, армията не беше място, откъдето да очакваш справедливост.

Понито му изкачи един пясъчен навлак, с оплетени в единия край подгизнали съчки и Ретър извърна поглед през рамо. Плитчините бяха пълни с газещи войници, кой до глезените, кой до коленете, някои дори до кръста. Цялото протежение на брега беше запълнено с чакащи реда си, а през билото на лекото възвишение зад тях прииждаха други. Да бъде насред толкова много хора, му вдъхна кураж. Ако северняците убиеха сто, дори хиляда, пак щяха да останат хиляди. Честно казано, не знаеше колко точно е хиляда, но знаеше, че е много.

Тогава го осени мисълта, че всичко това добре, стига да не си един от хилядата, които ще свършат в ямата. Това вече не беше добре, особено като знаеше, че само офицерите получаваха ковчези. Никак не му се искаше да лежи притиснат на студената земя от други мъртви тела. Погледна тревожно към овощните градини и отново подскочи, когато една стрела се отплесна от щит на десетина крачки от него.

— Не изоставай, момче! — викна генерал Яленхорм, който тъкмо изкачваше следващото чакълено островче насред водата.

Вече бяха наполовина през реката. Огромният хълм от другата страна на дръвчетата изглеждаше още по-стръмен оттук.

— Да, господине!

Ретър се усети, че се е прегърбил и снишил над седлото, с надеждата така да е по-трудна цел, осъзна какъв страхливец изглеждаше отстрани и се изправи. Видя на отсрещния бряг, иззад една група ниски храсти да изскачат хора. Опърпани, с лъкове в ръце. Врагът. Северняците. Бяха достатъчно близо, че ако извикаше, щяха да го чуят. Направо смешно близо. Като при игрите на гоненица, които играеше с приятели около хамбара. Изправи гръб и изпъна рамене. Те изглеждаха не по-малко изплашени от него. Един, с чорлава руса коса, приклекна, пусна още една стрела, но тя падна на пясъка, далече отпред. После се обърна и хукна към овощните градини.

 

 

Къдравия се шмугна между дърветата заедно с останалите и потънал в миришещата на ябълки тъмнина, тръгна приведен нагоре по склона. Прескочи дънерите на няколко съборени дървета, коленичи от другата им страна и погледна на юг. Слънцето тъкмо се показваше и градината беше потънала в сянка. Някъде отстрани проблесна метал, от другата също — хората се спотайваха в дълга редица между стволовете.

— Идват ли? — попита някой. — Тук ли са вече?

— Идват — каза Къдравия.

Може и да беше последният хукнал назад, но не се гордееше много от това. Само бройката на копелдаците им беше достатъчна да ги обърне в бяг. Все едно земята беше направена от хора. Същински мравуняк. Нямаше смисъл да клечат на брега, зад няколко мижави храсталака за прикритие. Една-две дузини да стрелят по толкова народ? По-безсмислено от това, да нападнеш рояк пчели с игла. Тук, насред дърветата, беше по-удачното място, където да им дадат един добър урок. Желязната глава ще разбере. Надяваше се, че щеше да разбере.

Докато бягаха между дърветата, се бяха омешали с някакви хора, които не познаваше. Сега до него в сянката клечеше един висок ветеран, с червена качулка. Сигурно беше от хората на Златния. По принцип момчетата на Златния и тези на Желязната глава не питаеха топли чувства помежду си. По-малко отколкото самите им главатари питаеха един към друг, а то беше по-малко от нищо. Но сега имаха други грижи.

— Видя ли ги само колко са? — обади се някой с изтънял от ужас глас.

— Стотици, мамка му.

— Стотици и още стотици, и още…

— Не сме тук да ги спрем — изръмжа Къдравия. — Трябва само да ги забавим, да пратим колкото можем при пръстта, да имат едно наум. После, когато се наложи, се оттегляме към Децата.

— Оттегляме се — повтори обнадежден някой, сякаш по-добра идея от тази никога не беше чувал.

— Когато се наложи! — сряза го Къдравия.

— Има и северняци при тях — обади се някой от редицата. — От хората на Кучето, мисля.

— Копелета — изръмжа друг.

— Копелета такива. Предатели. — Онзи с червената качулка се изплю през дънера, зад който клечаха. — Чух, че Кървавия девет бил с тях.

Възцари се тревожно мълчание. Само името беше достатъчно да попари куража на мъжете.

— Кървавия девет е обратно при пръстта! — Къдравия разкърши рамене. — Удави се. Дау Черния го уби.

— Сигурно. — Мъжът с червената качулка гледаше мрачно като гробокопач. — Но аз чух, че е тук.

Някъде отзад бръмна тетива, току до главата на Къдравия.

— Какво, мам… — извърна се рязко той.

— Съжалявам! — каза едно момче с лък в треперещата му ръка. — Не исках, просто…

— Кървавия девет! — прокънтя някъде отляво вик. Човекът крещеше като обезумял, пелтечеше от ужас. — Кървавия…

Викът му премина в остър, протяжен писък, който заглъхна в жалостиво хленчене. В този момент отпред сред дърветата отекна смях и Къдравия усети космите по тила му да настръхват. Налудничав смях. Животински крясък. Звук от подземния свят. Мъжете застинаха на място, притихнали, с облещени очи, невярващи на ушите си.

— Майната му на всичко! — викна някой.

Къдравия се обърна натам и видя човека да хуква назад през градината.

— Аз не оставам да се бия с Кървавия девет! Не!

Едно момче, седнало по задник на земята, риеше с крака изпопадалата шума, докато се опитваше да се изправи на крака, но успяваше единствено да се провлачи заднешком.

— Връщайте се обратно, копелета такива! — кресна озъбен Къдравия, докато махаше с лъка си, но вече беше прекалено късно.

Чу се нов смразяващ кръвта писък и той извърна рязко глава. Не разбра откъде идваше, но беше пълен с ужас.

— Кървавия девет! — изрева някой отдясно.

Сега му се стори, че нещо помръдна в сумрака отпред, че видя проблясването на стомана. Около него хората скачаха на крака и хукваха назад. Оставяха добрите си места зад дънера, без една пусната към врага стрела, без дори да извадят оръжие. Когато се огледа, видя предимно отдалечаващи се гърбове. Един дори беше изоставил колчана си. Явно го беше закачил на храст, докато бягаше, и не си беше направил труда да го отплете и отнесе със себе си.

— Страхливци!

Но какво повече можеше да направи Къдравия? Главатарят може да върне с ритници един-двама обратно в редицата, но когато цялата редица побегне, е напълно безпомощен. Властта над хората може и да изглежда неопровержима като изкован от желязо факт, но в края на краищата е просто въпрос на взаимно съгласие. Когато клекна обратно зад дънера, от взаимното съгласие не беше останало нищо. Доколкото виждаше, бяха останали само той и мъжът с червената качулка.

— Ето го! — изсъска онзи, трепна и застина до него. — Той е!

Умопомрачителният смях отново отекна в стволовете на дърветата, сякаш идваше едновременно отвсякъде. Къдравия запъна стрела в тетивата. Дланите му лепнеха от пот, лъкът се пързаляше в тях. Очите му зашариха трескаво, от една сянка към друга, от един чепат клон към друг. Кървавия девет беше мъртъв, всеки го знаеше. Ами ако не е?

— Нищо не виждам! — Ръцете му трепереха. Майната му, Кървавия девет е просто човек, стрелата ще го убие като всеки друг. Просто човек и нищо повече, а Къдравия не бягаше от никого, без значение колко корав, без значение, че всички други бяха избягали, без значение от каквото и да било. — Къде е?

— Там! — изсъска онзи с червената качулка, стисна рамото му и посочи някъде между дърветата. — Ето го там!

Къдравия вдигна лъка и се взря в сумрака.

— Нищо не… Аа!

Острата болка го преряза през ребрата. Той изпусна стрелата, тя политна немощно и пльосна отпред в калта. Нова прерязваща болка. Погледна надолу и видя, че мъжът с червената качулка го беше наръгал в гърдите. Ножът стърчеше между ребрата му, забит до дръжката, по която се стичаше кръв.

Къдравия сграбчи мъжа за дрехата.

— Какво…

Не му беше останал дъх да довърши, нито можеше да си поеме въздух.

— Съжалявам — каза онзи, присви очи и го наръга отново.

 

 

Червената шапка се озърна, за да се увери, че никой не гледа. Както изглеждаше, момчетата на Желязната глава бяха прекалено заети да тичат презглава нагоре по склона към Децата. Повечето вече с кафяви панталони, за това колебания нямаше. Ако не беше онова, което се наложи да направи, сигурно щеше да се засмее. Положи внимателно на земята човека, когото току-що беше убил, и го потупа по окървавените гърди, докато погледът му угасваше. На лицето му все още беше изписано нещо средно между учудване и разочарование.

— Ще прощаваш за това.

Жалка утеха за човек, който просто се опитваше да си свърши както трябва работата. И успяваше по-добре от други, беше останал, докато те избягаха. Но, война е. Понякога е по-добре да оплескаш работата. Но това техният е черен занаят, каза си Червената шапка, от сълзи полза няма. „Сълзите не пречистват“, както казваше някога старата му майка.

— Кървавия девет! — изкрещя той, с колкото можа по-разтреперан от ужас глас. — Той е тук! Той е тук!

После, докато избърсваше острието на ножа си в кожения елек на мъртвото момче, нададе пронизителен писък. Огледа се за други останали между дърветата, но не видя никого.

— Кървавия девет! — изкрещя някой на десетина крачки отзад.

Червената шапка се изправи и се обърна натам.

— Можеш да спреш. Ометоха се.

От сумрака изплува тъмната физиономия на Кучето и той излезе иззад едно дърво с отпуснат покрай крака лък.

— Какво, всичките ли?

Червената шапка посочи към трупа в краката си.

— Без един-двама.

— Кой би помислил? — Кучето приклекна до него. Иззад дърветата изпълзяха още от хората му. — Каква работа върши името на един мъртвец.

— И смехът на един мъртвец.

— Гола, върни се и кажи на Съюза, че овощната градина е чиста.

— Разбрано.

Един от хората му забърза обратно.

— Как е положението отпред? — Кучето се прехвърли през дънера и се промъкна внимателно към края на дърветата. Пристъпяше предпазливо, приведен ниско до земята. Кучето, винаги предпазлив. Все гледаше да опази човешкия живот. И на своите, и на врага. Рядка дарба за един главатар, предвид това, че песните прославяха предимно разпилени черва и тям подобни кръвопролития. Двамата клекнаха в храстите и се притаиха в сянката. Червената шапка се зачуди колко ли време бяха прекарали така, клечейки в храсти, в тъмния и мокър шубрак, в един или друг край на Севера. Сигурно се събираше цяла седмица накуп, че и повече. — Не изглежда добре, а?

— Не, не е добре — каза Червената шапка.

Кучето се надигна, надзърна внимателно през храстите по края на овощната градина и се сниши отново до Червената шапка.

— И оттам не изглежда по-добре.

— Не очакваше да е, нали?

— Не. Но човек не трябва да губи надежда.

Теренът отпред не предлагаше много. Още няколко плодни дръвчета, малко шубрак и веднага след тях голият затревен склон нагоре. Слънцето се беше вдигнало достатъчно и на склона, над последните бягащи, се виждаше кривата линия на изкоп. Над него беше порутената каменна стена, опасваща Децата, а над нея — самите каменни блокове.

— А около тях, пълно с момчетата на Желязната глава — промърмори Кучето.

Червената шапка тъкмо си мислеше за същото.

— Ъхъ, а той е бая упорито копеле. Веднъж намести ли се някъде, не можеш го разкара.

— Точно като чумата — каза Кучето.

— И също така добре дошъл.

— Май на Съюза ще им трябва нещо повече от мъртви герои, за да стигнат там, горе.

— Прав си, ще им трябват поне няколко живи.

— Ъхъ.

— Ъхъ.

Червената шапка засенчи очи с длан, усети се, но твърде късно, че по нея още имаше кръв, и сега челото му беше омазано в червено. Забеляза един едър северняк до изкопа под стената около Децата, който крещеше на бягащите нагоре по склона. Дочуваше едва боботещия му глас. Не различи думите, но тонът беше непогрешим.

— Май не е никак доволен — нахили се Кучето.

— Ъхъ — нахили се и Червената шапка.

Както казваше неговият старец, няма по-сладка музика за ушите от неволите на врага.

 

 

— Шибани страхливи копелета такива! — озъби се Ириг и срита последния изкатерил се по хълма.

Ритникът го свари наведен, опрял длани на коленете си, запъхтян след катеренето, и го просна по лице в калта. Заслужаваше по-малко. Да се благодареше, че получи ботуша на Ириг, а не секирата му.

— Шибани страхливи копелета! — изкряска пронизително Сръднята и ги изгледа презрително.

Сританият от Ириг тъкмо се надигаше от земята и той го ритна отново по задника.

— Момчетата на Желязната глава не бягат! — кресна Ириг, срита го в ребрата и го прекатури на една страна.

— Момчетата на Желязната глава никога не бягат!

Сръднята го нацели с шут в топките и той се преви и заскимтя.

— Но там долу е Кървавия девет! — викна един от другите.

Лицето му беше изкривено от ужас и пребледняло като платно.

Беше облещил очи като изплашено дете. Името предизвика тревожно мърморене сред хората в изкопа отзад.

— Кървавия девет.

— Кървавия девет?

— Кървавия девет.

— Кърва…

— Майната му — викна Ириг — на Кървавия девет!

— Да, майната му — изсъска Сръднята. — Майната му. И пак майната му!

— Видя ли го въобще?

— Ами, не… искам да кажа, аз лично не, но…

— Ако не е мъртъв, какъвто е, и ако му стиска, а на него не му, нека дойде тук, горе. — Ириг се надвеси над човека и го погъделичка с шипа на секирата си под брадичката. — И ще си има работа с мен.

— Аха! — изцвили доволно Сръднята, с изхвръкнали на врата вени. — Нека дойде тук, горе, и ще си има работа с… с него! С Ириг! Точно така! Копелета такива, Желязната глава ще ви обеси, задето избягахте! Точно както обеси Крауч и му разпори корема. Същото чака и вас, ще видите, а ние ще…

— Мислиш ли, че ми помагаш? — сряза го Ириг.

— Извинявай, главатар.

— Имена ли искате? Там, горе на Децата, е Керм Желязната глава. По-нагоре, на Героите, са Уирън Перкото, Коул Тръпката и самият проклет Дау Черния…

— Да, там, горе… — промърмори някой.

— Кой каза това? — кресна Сръднята. — Кой, мамка му, каза…

— Всеки един, който остане на мястото си — Ириг вдигна секира и смушка с нея въздуха над главата си, подчертавайки всяка дума; знаеше, че размаханата секира внася нужната острота и в най-тъпия довод, — и си свърши работата, ще си заслужи място край огъня и в песните. Който побегне, е… — Той се изплю върху свилия се на земята в краката му човек. — Да кажем просто, че ще спестя на Желязната глава усилията да раздава правосъдие. Лично ще заколя копелето. Точка по въпроса.

— Точка! — изкрещя Сръднята.

— Главатар.

Някой го подръпна за ръкава.

— Не виждаш ли, че се опитвам да… — викна му Ириг и се обърна ядосан. — Мамка му.

Забравете за Кървавия девет. Южняците идват.

 

 

— Полковник, трябва да слезете от коня, господине.

Винклър се усмихна. Дори това изискваше усилия.

— Не мисля.

— Господине, моля ви, сега не е време за героизъм.

— Нима… — Винклър огледа плътния строй войници, които излизаха от овощната градина от двете му страни. — А кога е?

— Господине…

— Проклетият крак няма да издържи.

Винклър присви от болка очи, докосвайки с пръсти бедрото си. Дори най-лекият допир му причиняваше ужасна болка.

— Зле ли е, господине?

— Да, сержант, мисля, че е много зле.

Не беше лекар, но беше войник от вече двайсет години и добре знаеше какво означават вонящата превръзка и синкавочервените петна около раната. Честно казано, беше останал истински изненадан, че въобще се събуди тази сутрин.

— Може би трябва да се върнете в тила и да потърсите лекар…

— Подозирам, че днес лекарите ще са претрупани с работа. Не, сержант, благодаря, но ще продължа. — Винклър дръпна юздите и обърна коня си. Тревожеше се, че загрижеността на сержанта ще отслаби куража му, а днес имаше нужда от колкото може повече смелост. — Мъже от Тринайсети полк на Негово Величество! — Той измъкна сабята си и посочи към каменната стена на склона. — Напред!

Смушка коня с петата на здравия си крак и тръгна нагоре.

Доколкото виждаше, в момента беше единственият на кон в цялата дивизия. Останалите офицери, дори генерал Яленхорм и полковник Горст, бяха оставили конете си в овощните градини и бяха продължили пеша. Само пълен глупак би тръгнал по такъв стръмен склон на кон. Пълен глупак или герой от неразказана още легенда. Или пътник към оня свят.

Най-тъжното бе, че всъщност не беше кой знае каква рана. При Улриок го наръгаха сериозно. Беше преди толкова много години. Тогава лорд-маршал Варуз мина покрай него в лечебницата, стисна потната му ръка и със сериозна, загрижена физиономия му каза нещо за смелост и мъжество, което Винклър толкова искаше да си спомни, но не можеше. За всеобща изненада, най-вече негова, тогава оживя. Може би за това не се бе разтревожил особено от някаква си драскотина на бедрото. Сега тя даваше всички признаци на способна да го довърши.

— Проклета драскотина — процеди той през здраво стиснати зъби.

Сега му оставаше само да стиска зъби и да превъзмогва болката. Това се очаква от един истински войник. Вече беше написал нужните писма и не виждаше какво повече можеше да направи. Съпругата му вечно се притесняваше, че няма да може да си вземе последно сбогом с него.

Започна да вали. Усещаше от време на време капките по лицето си. Копитата на коня му се хлъзгаха по късата трева и той пръхтеше и мяташе глава, причинявайки му допълнително болка в бедрото с всяко по-рязко движение. Тогава полетяха първите стрели отгоре. Огромно количество стрели. Издигнаха се нагоре, после се обърнаха плавно във въздуха и полетяха право надолу.

— Майко мила.

Той инстинктивно сви рамене, замижа и се прегърби като човек, излязъл на верандата си и озовал се под градушка. Няколко стрели паднаха около него и се забиха безшумно в тревата от двете му страни. Чу зад гърба си тракането и звъненето на метал, с които отскачаха от броните и щитовете на войниците. Чу се писък, последван от втори. След тях викове. Някой беше улучен.

Проклет да е, ако просто си стои и бездейства.

— Яя! — Той пришпори коня си нагоре, стиснал очи и зъби при всяко подрусване на седлото, далече пред хората си. Спря на двайсетина крачки от траншеята на врага и земния насип над нея. Видя стрелците да надничат отгоре. Лъковете им се откроиха ясно на фона на небето, което започваше отново да притъмнява. Капките дъжд затропаха по шлема му. Беше ужасно близо. Прекалено лесна мишена. Над главата му изсвистяха още стрели. Винклър се обърна с мъка на седлото, изправи се на стремената и вдигна сабя. — Мъже от Тринайсети! Удвои темпото! На разходка ли сте тръгнали?

Стрелите се изсипаха върху първата редица и свалиха още от хората му, но останалите нададоха мощен рев и се втурнаха почти тичешком нагоре. Добър знак за решимостта и бойния дух, предвид това, какъв дълъг марш бяха извървели.

Винклър усети странно тръпнене в крака си, погледна надолу и изгледа с учудване стърчащата от безчувственото му бедро стрела.

— Най-неуязвимата част от тялото ми, задници такива! — изкрещя той към северняците зад насипа.

Запъхтените мъже от първата редица се изравниха с него и продължиха с вик нагоре по склона.

В шията на коня му потъна стрела. Животното се вдигна на задните си крака и Винклър подскочи на седлото. Успя да се задържи за юздата, но това се оказа безполезно. Конят му подскочи настрани, усука се и политна. Сгромоляса се с мощен грохот.

Винклър се отърси от замайването. Опита да се надигне и огледа, но се оказа притиснат под тежестта на животното. Още по-лошо, заедно с него под коня му лежеше премазан войник, чието копие го беше пронизало. Окървавеният му връх стърчеше от корема на Винклър, точно под ръба на стоманения му нагръдник. Той въздъхна безпомощно. Явно колкото и броня да слагаш, пак не е достатъчно, никога не е там, където ти трябва най-много.

— Майко мила — промълви той, загледан в стърчащата от бедрото му пречупена стрела и стоманения връх на копието в корема си. — Ама че бъркотия. — Странно, но почти не болеше. Това май беше лош знак. Може би. Навсякъде около него в пръстта тупкаха краката на хората му, тичащи нагоре по склона. — Напред, момчета, напред. — Оттук нататък трябваше да се справят без него. Погледна към земния насип. Беше съвсем близо. Видя един чорлав северняк да се надига и да насочва лъка си към него.

— Проклятие — каза Винклър.

 

 

Сръднята се прицели в копелето с коня. Сега той беше премазан под него и не представляваше опасност за никого, но да се перчи така безстрашно човек в обсега на лъка му, си беше истинска обида за уменията му на стрелец. И с неговия късмет, тази коварна, гнусна гадинка, точно когато пускаше тетивата, някой го сръга в лакътя и стрелата му отиде високо над целта.

Грабна веднага нова, но докато я запъне в тетивата, нещата вече леко се бяха оплескали. Малко повече от леко. Южняците бяха стигнали изкопа и насипа над него и сега на Сръднята му се искаше да бяха копали по-дълбоко и натрупали пръстта по-високо. Имаше прекалено много от проклетниците пред рова, а зад тях напираха още.

Момчетата на Ириг се бяха струпали зад земния насип, ръгаха с копия над него и крещяха колкото им глас държи. Имаше и копия, които ръгаха в обратната посока. Надигна се на пръсти да погледне от другата страна и веднага се дръпна назад, за да избегне замахващата секира на Ириг, която профуча на косъм от носа му. Веднъж кипнеше ли му кръвта на това яко копеле, пет пари не даваше кой от околните ще го отнесе.

Един от своите залитна и се вкопчи в Сръднята. Почти го повлече надолу със себе си, докато драпаше по гърдите му. През разпорената му ризница бликаше кръв. На опразненото от него място на насипа изскочи южняк. Появи се така внезапно на върха на купчината пръст, сякаш беше изстрелян от пружина. Беше безврато копеле, с масивна челюст и сбръчкано, свъсено над малките му очички високо чело. Не носеше шлем, само дебела, очукана и надрана броня по цялото тяло. В едната си ръка държеше щит, а в другата почервенял от кръв тежък меч.

Сръднята отстъпи заднешком от него. Имаше само лък, пък и предпочиташе да държи враговете на почтително разстояние от себе си. Затова отстъпи мястото си на един по-голям мераклия за близък бой, който, така или иначе, вече беше замахнал с меч към южняка. Безвратият изглеждаше нестабилен след прехвърлянето на насипа и мечът на северняка летеше право към главата му. Нямаше съмнение, че щеше да я отнесе с лекота. Но онзи успя да вдигне светкавично меча си и да парира удара с остър звън на стомана. После пръсна кръв, севернякът се завъртя и падна по очи. Преди да спре неподвижно на земята, безвратият вече беше ударил друг северняк с такава сила, че го отлепи от земята, преметна го във въздуха и го запрати да се търкаля надолу по склона.

Сръднята хукна нагоре с отворена от изненада уста. Усещаше в нея соления вкус на кръв. Имаше чувството, че е дошъл краят му и гледа право в лицето на Големия изравнител. В много грозното му лице. В този момент някъде отстрани връхлетя Ириг, изнесъл назад секирата си за мощен замах.

Безвратият падна подобаващо, с дълбока вдлъбнатина в щита. Сръднята викна възторжено, но в следващия миг видя, че южнякът просто беше приклекнал, докато поемаше удара. Видя го да скача отново нагоре, да отблъсква назад Ириг и едновременно с това да го посича през корема. Едрият северняк залитна заднешком, облещен по-скоро от изненада, отколкото от болка, въпреки че от разпорената му ризница бликаше кръв. Не можеше да повярва колко лесно бе надвит. Сръднята също не вярваше на очите си. Как е възможно човек да изкачи тичешком този хълм и пак да му останат сили за бой, при това с такива светкавични движения?

— Това е Кървавия девет! — извика някой, въпреки че беше повече от очевидно, че не беше.

При все това викът му успя да внесе достатъчно паника в редицата. Към якия южняк се завтече северняк с копие, но той се дръпна от пътя му, пропусна го покрай себе си и в същия момент стовари меча си в главата му. Шлемът се вдлъбна и покри почти изцяло лицето на злощастника. В следващия момент той вече лежеше на земята, с мятащи се хаотично ръце и крака.

Сръднята изскърца със зъби и вдигна лъка. Прицели се внимателно в безвратия, но тъкмо когато пускаше тетивата, Ириг се надигна и притиснал с една ръка корема си, се хвърли с вдигната секира върху южняка. За лош късмет, се оказа точно на пътя на стрелата, която се заби в плешката му и той изпъшка сподавено.

Очите на безвратия се стрелнаха настрани, а с тях и мечът му. Острието просветна и отсече с лекота едната ръка на Ириг. Кръвта още не беше шурнала от отрязаната ръка, когато то остави кървава резка през гърдите му. Нов замах и главата на Ириг зейна, разцепена между върха на носа и устата. Парче от горната му челюст, със зъбите по него, излетя във въздуха и се изтърколи надолу по склона.

Безвратият приклекна зад вдлъбнатия си щит, с изнесен назад меч и вперен напред поглед. Масивното му лице беше опръскано с кръв. Остана за момент неподвижен, спокоен като рибар в очакване на рибата да клъвне. А в краката му — четирима заклани северняци, от мъртви по-мъртви, и Ириг, който бавно се изтърколваше в изкопа — по-мъртъв и от тях.

Това безврато копеле направо си беше Кървавия девет — северняците зад насипа щяха да се изпотрепят, докато отстъпваха далече от него. От двете му страни започнаха да се прехвърлят още южняци и предпазливите крачки заднешком на хората на Ириг се обърнаха в бягство.

И Сръднята хукна заедно с тях, по-надъхан за бягство от всякога. Нечий лакът го фрасна в гърлото, той се подхлъзна, тресна брадата си в земята и се прехапа ужасно. Скочи на крака и хукна, насред виковете и писъците на хората около него. Хвърли бърз поглед през рамо и видя безвратия да посича един от бягащите с безразличието на човек, размазващ муха. До него стоеше висок съюзнически войник с лъскава броня, сочеше с меча си към Сръднята и крещеше с пълно гърло.

 

 

— Напред! — изрева Яленхорм и замахна със сабята си към Децата. Проклятие, беше останал без дъх. — Нагоре! Нагоре! — Не трябваше да губят набраната инерция. Горст беше открехнал портата и сега те трябваше да се проврат през пролуката, преди да се е затръшнала отново. — Напред! Напред!

Подаваше ръка на мъжете, които се изкатерваха през рова, после ги тупаше по гърбовете, за да хукнат отново нагоре.

Изглежда, бягащите северняци предизвикваха сериозна бъркотия при каменната стена по-горе на склона, пречкаха се на защитниците зад нея, изблъскваха ги назад и първите от тичащите нагоре войници успяваха да стигнат стената без всякаква съпротива. В момента, в който успя да си поеме дъх, той самият тръгна тичешком след тях по стръмния склон. Не трябваше да спира, трябваше да продължи напред.

Тела. Ранени и мъртви — пръснати по тревата. Един северняк го зяпаше, притиснал окървавени ръце в темето си. По-нататък съюзнически войник стискаше с глуповато изражение кървящото си бедро. Тичащият точно до него войник изхълца и падна заднешком. Яленхорм погледна през рамо и видя от лицето му да стърчи стрела. Не можеше да спира заради него. Трябваше да продължи нагоре, потиснал пристъпа за повръщане, надигнал се внезапно в корема му. Гръмотевичните удари на сърцето му и свистенето на дъха му заглушиха бойните викове, дрънченето на метал и нестихващо трополене. Засилващия се ръмеж влошаваше допълнително положението, превръщайки изпотъпканата трева в хлъзгава пързалка. Всичко подскачаше и се тресеше пред очите му — тичащи мъже, падащи и хлъзгащи се надолу по склона мъже, от време на време по някоя прелитаща стрела или буци кал и трева във въздуха.

— Напред — ръмжеше Яленхорм, — напред. — Нямаше как някой да го чуе. Заповедта бе за самия него. — Напред. — Това беше единственият му шанс за изкупление. Ако можеха само да завземат билото. Да пречупят северняците, където бяха най-силни. — Нагоре. Нагоре. — Тогава нищо друго няма да е от значение. Повече нямаше да е некадърният другар на краля от някогашните му запои, оплескал командването на дивизията си още в първия ден на настъплението. Най-после ще си заслужи мястото. — Напред — пъшкаше дрезгаво.

И продължаваше напред и нагоре, превит, драпащ със свободната си ръка по мократа трева. Беше така съсредоточен в земята пред себе си, че стената го свари напълно неподготвен. Изправи се и размаха несигурно сабя. Не знаеше кой държи стената, северняците или неговите хора, нито какво да прави оттук нататък, в кой да е от двата случая. Нечия ръка в стоманена ръкавица се пресегна към него. Горст. Яленхорм усети как го издърпва нагоре по стената с невероятна лекота. Краката му прехвърлиха мокрия камък и скочиха на равното от другата страна.

Озова се пред Децата. Отблизо бяха доста по-големи, повече отколкото си ги бе представял — кръг от грубо издялани каменни блокове, малко по-високи от човешки ръст. И тук имаше тела по земята, но не толкова, колкото по склона надолу. Изглежда, съпротивата е била по-лека, но в момента от такава нямаше следа. Наоколо стояха съюзнически войници, в различни степени на изтощение и объркване. Отвъд кръга следваше нов склон към билото. Към Героите. По-полегат и в момента покрит от оттеглящи се северняци. Приличаше на организирано отстъпление, не толкова на бягство, доколкото разбра Яленхорм от един поглед.

А поглед нагоре беше единственото, за което имаше сили в момента. Озовал се в относителна безопасност, той се срина физически. Стоеше превит одве, подпрял длани на коленете си. Гърдите му се надигаха и спускаха учестено, коремът му се притискаше болезнено във великолепния нагръдник при всяко вдишване. Проклетото нещо вече не му беше по мярка. Всъщност от самото начало не му беше по мярка.

— Северняците отстъпват! — прокънтя странният фалцет на Горст в ушите му. — Трябва да ги догоним!

— Генерале! Трябва да се прегрупираме. — Пред него изникна един от щабните му офицери. Бронята му беше покрита със ситни водни капчици. — Избързали сме много пред втората вълна. Прекалено много. — Той посочи към Осранг, в момента обвит в сивата пелена на усилващия се дъжд. — Северняшката конница е ударила Старикския полк, приклещени са и изостават на десния ни фланг…

— Адуанският доброволен? — успя да се изправи Яленхорм.

— Все още е в овощните градини, генерале!

— Откъсваме се от подкрепленията… — извиси глас друг офицер.

Горст махна ядосано с ръка.

— Проклети да са подкрепленията! Трябва да продължим!

Пискливият му глас звучеше още по-странно заради смехотворния контраст с гледката, която представляваше — огромен, як и опръскан от глава до пети с кръв. И дори не се беше задъхал.

— Генерале, полковник Винклър е мъртъв, господине, хората са изтощени, трябва да спрем!

Яленхорм прехапа устни и се загледа в билото на Героите. Да се възползва от възможността или да изчака подкрепленията? Погледна към северняшките копия на фона на посивялото небе. После към напрегнатото от нетърпение, опръскано с кръв лице на Горст. Накрая чистите тревожни лица на щабните офицери. Присви очи, обходи с поглед неколцината войници наоколо и поклати глава.

— Ще спрем за малко, до пристигане на подкрепленията. Ще подсигурим позицията си и ще съберем сили.

На лицето на Горст се изписа изражението на малко дете, току-що разбрало, че и тази година няма да получи кученце.

— Но, генерале…

— Споделям нетърпението ти, Бремър, повярвай ми — Яленхорм сложи ръка на рамото му, — но не всеки може да тича толкова дълго. Дау Черния е подготвен. Той е коварен враг, отстъплението може да е просто хитър ход, с който иска да ни вкара в капан. Няма да се оставя да ме излъже втори път. — Той погледна към надвисналите сърдити облаци в небето. — А и времето не е на наша страна. Тръгваме отново в момента, в който пристигнат подкрепленията.

Почивката май нямаше да трае дълго. Все повече войници прехвърляха каменната стена и прииждаха в каменния кръг.

— Къде е Ретър?

— Тук съм, господине — викна момчето.

Беше пребледняло и видимо изплашено, но това май се отнасяше за всички наоколо.

Яленхорм се усмихна. Ето още един герой.

— Свири „Сбор“, момче, и се готви за „В атака“.

Не биваше да допускат лекомислие, но не трябваше да губят и инициативата. Това беше единственият им шанс за изкупление. Яленхорм извърна поглед към Героите. Дъждът барабанеше по шлема му, докато гледаше към каменния кръг. Толкова близо. Последните северняци пъплеха нагоре. Един стоеше на билото и гледаше право в него.

 

 

Желязната глава гледаше към Децата и нахлуващите между тях южняци.

— Мамка му — изсъска той.

От това болеше. Беше си извоювал име на човек, който никога не отстъпваше. Но не го беше спечелил с влизане в битки, за които беше сигурен, че ще загуби. Не смяташе да се изправя сам срещу могъщата армия на Съюза, само и само някой после да се изсекне просълзен и да каже, че Керм Желязната глава умря като герой. Той не искаше да свърши като Белобрадия или Кокала, нито като Яул Стареца. Всички те бяха умрели храбро, като герои, но днес кой пееше за тях?

— Изтегляй се! — викна той на последните от хората си, махайки подканящо и насочвайки ги между побитите заострени колове по склона.

Срамота е да обърнеш гръб на врага, но по-добре очите им в гърба ти, отколкото копията им в корема ти. Щом Дау Черния иска този безполезен хълм и безполезните му камъни, сам да се бие за тях.

Той тръгна начумерен през просеката в покритата с мъх стена, която опасваше билото на Героите. Вървеше бавно, изпъчил гърди и вдигнал гордо глава, с надеждата, че хората ще си кажат, че всичко това е по план, че за страхливост и дума не мо…

— Гледай ти, гледай ти. Кого виждам да бяга от южняците, ако не Керм Желязната глава?

Естествено, Глама Златния, това надуто копеле. Стоеше подпрян на един от камъните с мазна усмивка на тлъстата му белязана физиономия.

Мамка му, как само мразеше копелето. Тия тлъсти бузи. Тия мустаци — като двойка жълти плужеци над дебелата му горна устна. Желязната глава потрепери от погнуса при вида му. А да го гледа така самодоволно нахилен, направо му идеше да си избоде очите.

— Отстъпление — изръмжа той.

— Нагъзване, бих казал аз.

Това предизвика смях от околните, но той бързо секна, когато Желязната глава приближи и се озъби насреща му. Златния отстъпи крачка назад, присвитите му очи се стрелнаха към извадения меч в ръката на Желязната глава и неговата се спусна към секирата на кръста му.

Желязната глава спря. Не беше спечелил името си, оставяйки гневът да го води за носа. Имаше си време и начин за уреждане на подобни сметки. И то не беше сега, с толкова много свидетели наоколо и при равни шансове. Не. Ще изчака подходящия момент и ще се погрижи да му се наслади подобаващо. Затова насили усмивка на лицето си.

— Е, не може всички да сме смелчаци като теб, Глама Златния. Иска се доста смелост да блъскаш с лице по нечий юмрук.

— Аз, мамка му, поне останах и се бих, нали? — озъби се Златния и няколко от хората му застанаха наежени около него.

— Е, предполагам, да паднеш от коня и после да избягаш, също минава за бой.

Сега Златния се озъби насреща му.

— Ти ли смееш да ми говориш за бягство, ти, страхливо…

— Стига. — Отляво на Дау Черния стоеше Кърнден Гушата, отдясно Коул Тръпката, а зад него Уирън Перкото. След тях се появи тежковъоръжената, белязана и навъсена дузина на Дау. Страховита компания, но изражението на лицето на Дау всяваше повече ужас от всички тях, взети накуп. Тресеше се от ярост и очите му напираха да изхвръкнат. — Това наричаме именити войни в днешно време, така ли? Две големи имена и хленчещи дечица зад тях? — Дау се изплю на земята между Златния и Желязната глава. — Руд Три дървета беше твърдоглаво копеле, Бетод беше коварно копеле, а Кървавия девет — зъл копелдак, но мъртвите са ми свидетели, понякога ми липсват. Това бяха мъже! — изрева той в лицето на Желязната глава и го опръска със слюнка. Всички подскочиха стреснати. — Кажеха ли нещо, правеха проклетото нещо!

Желязната глава направи предпазлива крачка назад, без да откъсва очи от оръжията на Дау, в случай че се наложеше да направи още няколко, този път по-бързо. Подобна битка не му беше по вкуса, по-малко дори от тази със Съюза. Много по-малко. За късмет, Златния не можа да се удържи да не навре счупения си нос в това.

— Напълно съм съгласен с теб, главатар! — изрепчи се той. — Напълно си прав!

— Не думай? — Дау се обърна към него с изкривена от презрение уста. — О, браво на мен!

Той изблъска с рамо Златния от пътя си и поведе хората си към стената.

Когато Желязната глава се обърна, видя Гушата да го гледа кръвнишки изпод посивелите си вежди.

— Какво? — сопна се той.

Гушата не отговори, само продължи да го гледа.

— Знаеш какво — каза накрая.

 

 

Поклати глава, докато минаваше между Златния и Желязната глава. Жалка картинка за двама старши главатари. Всъщност бяха жалка картинка и за просто двама мъже, но Гушата беше виждал и по-страшни неща. Егоизмът, малодушието и алчността вече не го изненадваха. Такива бяха времената.

— Гнусни червеи! — съскаше Дау, когато го настигна. Сграбчи каменната стена, откърти един камък. Целият се разтрепери от напрежение, сгърчените му устни се отваряха безмълвно. Застина с камъка в ръце, сякаш не знаеше да го запрати ли напред, да го стовари на нечия глава или да си размаже физиономията с него. Накрая кресна гневно и го постави обратно на стената. — Ще ги убия. Ще го направя. Да, ще го направя. Мамка му, ще ги подпаля.

— Не знам дали ще се запалят в тая влага, главатар — отбеляза с горчива гримаса Гушата. Той погледна през пелената на дъжда към Децата. — Пък и мисля, че скоро ще има много други за убиване. — Съюзът беше струпал солидно количество войска и както изглеждаше, вече започваха да оформят строй. Подреждаха се в редици. Много, много редици, в стегнати формации. — Изглежда, тръгват отново.

— Че защо не? Желязната глава само дето не ги приветства с добре дошли. — Дау пое дълбоко въздух, издиша тежко като разярен бик, готвещ се да нападне, и избълва през носа кълба пара в мразовития, влажен въздух. — Ще си речеш, че е лесна работа да си главатар. — Той размърда рамене, сякаш огърлицата му тежеше. — Но е като да влачиш шибана планина през кал до колене. Три дървета ми го каза. Каза ми, че водачът е сам сред хората си.

— Теренът все още е на наша страна — реши да пробва да отклони мислите му към предимствата Гушата. — Дъждът също ще помогне.

Дау замълча и се загледа в разперените пръсти на едната си ръка.

— Веднъж окървавени…

— Главатар! — Някакво момче си пробиваше път през тълпата навъсени войници отзад. Коженият му елек беше потъмнял по раменете от дъжда. — Главатар! Ричи го е загазил долу в Осранг! Здраво е притиснат, минаха моста и сега се бием по улиците. Има нужда от някой да… аа!

Дау го сграбчи зад врата, дръпна го рязко напред и извъртя грубо главата му към Децата и съюзническите войници, които пъплеха около каменния кръг като мравки, нападнали гнездо.

— Като гледаш, имам ли излишни хора? А? Как мислиш?

Момчето преглътна тежко.

— Не, главатар.

Дау го блъсна назад, то се запрепъва и ако Гушата не го беше подхванал, щеше да падне по гръб.

— Кажи на Ричи да държи колкото може — подхвърли през рамо Дау. — Може и да успея да му пратя помощ.

— Ще му кажа.

Момчето се отдалечи бързо и изчезна в тълпата.

На Героите се беше възцарила гробна тишина — от време на време някой прошепваше по нещо, подрънкваше на ризница, тропваше щит, а дъждът барабанеше тихо по броните. Долу на Децата някой наду рог — къса, тъжна мелодия, понесла се нагоре през дъжда. А може би бе просто къса мелодия, а тъгата идваше от Гушата. Замисли се кого от всичките тези хора там, долу, щеше да убие по-късно, а също кои от неговите ще бъдат убити от тях. На чие ли рамо лежеше студената ръка на Големия изравнител? На неговото? Притвори очи и се зарече, че ако днес се измъкне жив, ще се оттегли. Точно както го беше правил десетки пъти преди това.

— Май е време — Прекрасна протегна ръка.

— Ъхъ. — Гушата погледна ръката, стисна я и вдигна очи към лицето й. Беше стиснала решително зъби, късата й коса беше почерняла от дъжда, прорязана от дългия бял белег от едната страна. — Да не умираш, ей?

— Не смятам. Стой наблизо и ще гледам ти също да не умреш.

— Дадено.

Наоколо мъжете започнаха да стискат един другиму ръце, да се тупат по раменете — другарски чувства преди началото на кръвопролитието. Моментът, в който чувстваш онзи до теб по-близък от семейство. Гушата стисна ръцете на Потопа, на Скори, дори на Тръпката. Оглеждаше се и търсеше едрата лапа на Брак, тогава си спомни, че тя сега е в пръстта, някъде отзад сред Героите.

— Гуша.

Беше Веселяка Йон и по унилото му изражение личеше за какво идваше.

— Да, Йон. Ще им кажа. Знаеш, че ще го направя.

— Знам.

Двамата си стиснаха ръцете и едното ъгълче на устните на Йон потрепери. Това при него минаваше за усмивка. През цялото време Бек стоеше отстрани, със сплъстена на челото мокра коса, и гледаше с празен поглед към Децата.

Гушата взе ръката на момчето и я разтърси.

— Постъпи, както е редно. Остани с дузината си, застани зад главатаря си. — Надвеси се към него. — И гледай да не те убият.

Бек стисна ръката му.

— Ъхъ. Благодаря, главатар.

— Къде е Уирън?

— Няма страшно! — Той си проправяше път през мократа посърнала тълпа. — Уирън-от-Блай е тук!

По известни само нему причини, беше свалил всички дрехи и нарамил Меча, вървеше гол до кръста.

— Мътните го взели — промърмори Гушата. — Във всяка следваща битка си по-гол от предишната.

Уирън вирна глава и примижа към дъжда.

— Не нося риза в тоя порой. От мокрия плат ме щипят зърната на гърдите.

— Поредната загадка на истинския герой — поклати глава Прекрасна.

— Така си е — усмихна се Уирън. — Ами ти, Прекрасна? Теб не те ли щипят зърната от мократа риза? Искам да знам.

Тя стисна ръката му.

— Ти си гледай твоите, Перко, на моите аз ще им бера грижата.

Всичко наоколо беше ярко и светло, притихнало, застинало неподвижно. Броните блестяха, окъпани в капчици вода, дългият животински косъм по кожите беше накъдрен от дъжда, ярко боядисаните щитове лъщяха от полепналата по тях влага. Пред очите на Гушата изникваха лица, познати и непознати. Нахилени, сериозни, мрачни, налудничави, изплашени. Той протегна ръка, Уирън я стисна в шепата си и се нахили до уши.

— Готов ли си?

Гушата имаше известни съмнения по въпроса. Добре познати съмнения. Сутрин ставаше с тях, ядеше с тях, дишаше с тях — в продължение на двайсет и повече години. Не минаваше и ден, без да му напомнят за себе си. Всеки ден, откакто погреба братята си.

Но сега нямаше място за съмнения.

— Готов съм.

Той изтегли меча си и се загледа в съюзническата армия. Стотици, хиляди, размазани от дъжда до ярки цветни петна и проблясъци на стомана. Усмихна се. Може би Уирън беше прав, човек е истински жив само когато е лице в лице със смъртта. Гушата вдигна меч, нададе боен вик и мъжете около него го подеха.

После зачакаха идването на Съюза.